forum.uni-sofia.bg

Създадох темата преди няколко дни, но видях, че има подобна.Въпреки това(и след съобщението на Търговец на кристали за връщане на темата), реших да я променя.
17-те неща, който ми показаха, че пораснах, промениха мирогледа ми или просто ми останаха като вечен спомен.
........
По аналогия с онзи прекрасен сериал ми се прииска да ви питам, кои са 17-те мига от живота ви, които няма да забравите? Тези, които ви помогнаха да преминете през даден период, през дадена случка или просто през ужасен ден.Моменти, които са ви просълзили, зарадвали, наскърбили, разчувствали или изпълнили с възторг. Кои 17 мига ще изредите на прима виста като събитията белязали житието ви, променили съдбата ви или просто направили ви щастливи и събудили емоции във вас....Абе, импровизирайте - 17 неща, които ви карат да се чувствате живи и ви показаха, че пораствате.
.........
Започвам(не в хронологичен ред).
1 ) Първата ми целувка.
2 ) Лятото, в което не се се прибирах до късно.
3 ) Онзи фестивал в Португалия и по специално последната му вечер.....
4 ) Залезите там
5 ) Никога няма да забравя и изгревите...(пак там)
6 ) Последният учебен ден.
7 ) Първият път когато отидох на кандидат-студентски изпит (през март )
8 ) Онази вечер, когато валеше много, а аз тичах.
9 ) Последната разходка с кучето ми.
10 ) Онази среща, която беше първа и последно, но вечна.
11 ) Първият път, когато....
12 ) Първото ми пътуване извън страната(сам) и престоят на летище ''Шарл дьо Гол''(Франция).
13 ) Есента през която се влюбих и пролетта, през която разбрах, че не трябваше да го правя.
14 ) Книгата, която прочетох толкова много пъти и филмът, който мога да разкажа и на сън.
15 ) Песента, която ми напомня за нея....
16. Дъждът през лятото, който отмива всичко за миг и после пак изгрява слънце.
17. Премълчаните неща, които копнея да чуя някой ден.(когато разбрах какво искам да чуя, открих, че наистина съм пораснал.)
...............
Седемнадесет мига от пролетта (на руски: Семнадцать мгновений весны) е съветски телевизионен черно-бял сериал, заснет през 1973 г. Създаден е от ''Горки Филм Студио'' по едноименната книга на Юлиан Семьонов. Режисьор е Татяна Лиознова.
...............
Това е от мен.Ели, очаквам да се включиш и да прочета ''изтритите думи''.
Все пак, ако темата се дублира с тази на Кристо, МОЛЯ ------

Колко още има да растеш и да си променяш мирогледа...

Enjoy what you have now. It is not gonna last forever.

california написа: 11 ) Първият път, когато....

Първият път, когато.... подскача?

Не, аз не обичам да скачам и това не би ми направило впечатление.

Ти хубаво я върна темата - кефи ме и си мисля, че има потенциал, ама си мисля, че щом предния път нещата не се публикуваха, понеже междувременно я беше изтрил, значи не им било писано да бъдат писани, един вид. Като се замисля, някои от тях наистина бяха много лични, та ще видим... Някой ден, когато много ми се пише (и ако темата потръгне), вероятно ще се включа. Ама трябва да ме хване словото.
Иначе наистина съм на мнение, че би могла да бъде много съдържателна.

Даваш ми идея за публикация в блога, обаче.

Благодаря ти, Ели.
Оставям темата, въпреки че мисля, че не е подходяща за този форум.Явно имах прекалено високи очаквания за потребителите.Дано някой да ми изненада.Ще получи изненада - ха-ха-ха-ха .
Дай после линк към публикацията в блога! : )

мииии не

17-те си остават същите 17 независмо колкото те подмята, подхвърля и мачка животът.
Ако ги загубиш тези първоначилните 17 значи детето (онова истинското и невинното дете) в теб отдавна е умряло
Така че не бързайте толкова лесно да отричате и захвърляте в кошчето оня измислен розов свят, в който сте живели през първата си тинейжърска любов...
не се знае кога пак ще ви потрябва,
уважаеми лели и чичковци

//сори че малко изкривявам темата, ама така ми дойде
//аз моите 17 ще ги напиша като ми дойде музата

slighter написа:мииии не

17-те си остават същите 17 независмо колкото те подмята, подхвърля и мачка животът.
Ако ги загубиш тези първоначилните 17 значи детето (онова истинското и невинното дете) в теб отдавна е умряло
Така че не бързайте толкова лесно да отричате и захвърляте в кошчето оня измислен розов свят, в който сте живели през първата си тинейжърска любов...
не се знае кога пак ще ви потрябва,
уважаеми лели и чичковци

//сори че малко изкривявам темата, ама така ми дойде
//аз моите 17 ще ги напиша като ми дойде музата

Предполагам, че това е към мен, затова:

На 18-19 си мислиш, че светът е в краката ти и си преживял ВСИЧКО. Че никой не може да ти даде съвет, защото ти знаеш какво искаш, как го искаш и никой не може да ти попречи. Любовта е истинска, единствена, огромна. Животът се случва точно така, както го планираш. Защото светът ти принадлежи.
Been there, done that.

И не се получава така. На 20 (да закръглим, за по-лесно) се чувстваш пораснал, защото всички ти казват, че е така.
На 25 ти се иска времето да спре поне за малко.
Повратните моменти в живота ти се променят:
Първият ден в унивеситета бледнее пред първата заплата, изработена с инат, отдаденост и амбиция.
Първото влюбване отминава като миг - да излекуваш сърцето си от първото му разбиване и да се научиш да живееш с мечти, но без заблуди остава завинаги.
Да загубиш родител - тогава порастваш не за една нощ, а за няколко секунди.

Затова казах: радвайте се на това, което имате, защото не трае вечно.
Не драматизирам и не се правя на мъдра - просто това, което ти се струва голямо, огромно и супер важно на 19 с времето избледнява - не защото не е, а защото идват много по-големи, по-огромни и по-важни неща.

Та така.

Мила, отчасти си права и изцяло те разбирам (не, не си противореча, така е). Ако трябваше да ги пиша в деня, когато навърших 19, нито едно от тях нямаше да започва със "Смъртта на.../Самоубийството на...", така е. Когато онази вечер ги написах, първите 3 започваха така (и си дойдоха съвсем естествено на първите 3 места като изключително повратни, определящи МЕ моменти).
Но има и такива спомени, които се "консервират" от по-ранните години и които също биха заели някоя достойна позиция измежду тия 17 и по-късно, без значение колко маловажни биха изглеждали за другите.
По спомени, наистина само 3 от 17-те неща ми се бяха случили преди да навърша 19. Но ще си останат измежду 17-те, дори да стана на 119. И да, очакват ме още много такива моменти - отсега знам, че когато някой ден си гушна за пръв път бебето, този миг ще се настани безапелационно сред 17-те. И вероятно ще измести някой от тези, които бих написала сега. Но има такива, които ще си останат там, без значение дали съм била на 12, 19 или 48, когато са се случили. Константи, разбираш ме.
Важното е да си даваме сметка, че този списък непрекъснато подлежи на промени. И че те понякога са за добро. Това последното си го пиша, за да си го напомням, че трябва да взема да си го татуирам накрая, пък дано повярвам, че е така.

Все ми се струва, че 17 е твърде голяма бройка и миг е твърде кратко време.
Нещата, които те променят, не се случват в един миг. Поне не в общия случай. Те са периоди от време - случка, осъзнаване, допълнителни събития и още време - и накрая не можеш да посочиш с точност кое и кога е било това конкретно нещо, което те е променило.

Според зададените в темата критерии, за целия си живот съм имала само едно такова преживяване; и то беше един сън, който сънувах много, много отдавна.

Но всичко останало...

Промени ме първата ми връзка. Това бяха над 2 години. Научиха ме какъв мъж НЕ ми трябва в живота.

Промениха ме и онези две години, които последваха след края. Тогава си дадох сметка какво НЕ искам да изпитвам към един мъж. Научиха ме на себеуважение. Научиха ме как да съм достатъчна сама на себе си. По-точно, сама се научих на това, но просто отне много време.

Промениха ме онези две години, които бяха неспирен цикъл от надежда, че всичко ще се оправи, и задушаващо отчаяние. Когато последното надделя и животът си взе своето, научих, че примирението също може да донесе утеха.
Всъщност, това последното може би наистина беше "момент", макар и разтеглен в продължение на няколко дни.

Всички останали... първа целувка, първа заплата, денат, в който е починал близък, денят, в който ме приеха в уни... не ги усещам като определящи по някакъв начин за живота ми. Те са просто случки, които са вече почти измити от спомените ми. Единственото, което може да се каже, че съм научила от тях, е, че нещата в живота са до голяма степен въпрос на късмет.

Та... да, схващате ми мисълта.

хм...
едно нещо ме промени - BGFreaks.. - много мигове от 2007 г.
оттам нататъка не съм мръднала и см..

Е, Силве, аз "миг" го разбирам като "събитие". Сбогуването ми с един от хората, които починаха, беше доста кратко, но ме беляза доживот и дори и в момента, пишейки това, сякаш усещам въздуха в онази гадна стая и помня как миришеше там. И какво вървеше по радиото, когато ми се обадиха да ми съобщят онова, което вече знаех (скоро чух парчето в последния филм от поредицата "Шрек" и на момента получих чисто физически позиви за повръщане, та набързо превъртях въпросната сцена). 7 години и кусур минаха от въпросната вечер/нощ, но буквално сякаш беше вчера. Ей за такива "моменти" говоря (аз поне).
Накрая ще се наложи да ги изредя всичките, да видите, че не съм чак толкова печален образ и че останалите са си доста позитивни.

Преди време засякох по телевизията някакъв филм.Човекът, който разказваше историята, каза нещо подобно:''След време, когато видях, че остарявам, осъзнах, че си спомням само хубавите неща.Тези, които са ме разсмели до сълзи, разтърсили до дъно, тези, които ми навяват усмивка.Лошите неща, оставиха в душата ми невидим отпечатък, който е като онези белези, за които знаеш, че са там, но не напипваш.''
Докато четях поста на Мила, се замислих дали наистина първият ден в университета, ще бледнее пред първата заплата и прочие.Може би за всеки човек спомените са различни и имат различна стойност.Аз изкарах първата си заплата преди 3 години, но не го приех като нещо съществено.Може би защото работата не беше готина, не го правех с удоволствие и реших(мазохистично и алчно) да изхарча заплатата до 0, за нещо, които в момента не знам дори къде са.Може би потребителите на форума(според мненията ми), смятат, че живея в добър, красив и леко розов свят, в който хората са прекрасни;живеят в бели къщи с веранди, на които стоят лабрадори, чакащи да им подхвърлиш топка.Това не е така.Аз имам наистина прекалено крайно мнение по много въпроси;прекалено завишен морал и силно издигната ценностна система, които(вероятно), ще ми създадат проблеми с град като София.Въпреки това, аз наистина вярвам, че човек трябва да запази детето в себе си;че човек трябва да вярва в доброто и че то....вероятно ще победи.
Може би MidwinterSun е права и нещата, които те променят са с периоди от време.Именно затова темата е озаглавена ''17 мига от моята Пролет'' , защото спомените ми от училище няма да се променят.Те са изградени, те са там, те са вечни.(пример)
Не исках да бъда многословен, но пак се улях.С риск да бъда наречен романтик, идеалист и ветрогонец, ще напиша един цитат на Алън К. Чалмърс:''Основните елементи на щастието са: нещо да правиш, нещо да обичаш и нещо, за което да се надяваш.''
Аз се надявам на много неща... : )

Оф, още един... Ами... Успех! (без сарказъм, ирония и кавички)
А, да... И хората наистина са прекрасни.
Животът е процес, в които събитията (миговете) се размиват (с малки изключения) - лесно е да се усмихващ на отминали случки, за разлика от това, да се радваш на целия си изживян живот.
Ениху, май трябва да спя...

Едното не пречи на другото, Ангеле.