forum.uni-sofia.bg

Провокирана съм от това и последвалите го три-четири мнения..
Преди известно време FloWersOfEviL беше пуснала за статус във фейсбук един призив(вероятно към конкретен човек, но пък може и към неопределена група хора да е бил всъщност) за скачане. Метафора, изразяваща готовността на човек да поеме някакъв риск в името на нещо, което заявява да бъде изключително!.. (Дид, поправи ме, ако греша)
Коментарът ми в случая беше свързан със щетите от падането..
По друго време.. мой бивш вече колега, живял малко повече от мен, ме укори, че съм несигурна и колеблива, че съм мислела прекалено много и прекалено дълго, че съм се впрягала излишно във тревоги за бъдещето.. Аз тогава се бях впрегнала заради човек, който ми изпиваше всичките сили, не ми носеше нищо положително, не ми даваше сигурност, а само ме ограбваше емоционално.. И въпреки всичко мене ми беше трудно да го оставя, защото без него щях да бъда сама.. А всъщност е толкова жалко да те е страх от самотата. Та тоя мой колега каза, че ако не е СЕГА моментът да рискувам, да правия грешки и да опитваме пак и пак, и пак, то със сигурност тоя момент няма да дойде, когато съм женена и имам 100 деца. "Ако бях на твое място, нямаше да анализирам въобще! щях .. да му пиша смс да изчезва. Дай телефона, направо аз ше му се обадя.. Абе, въобще защо го мислиш толко?"
Има импулсивни хора, които не предвиждат рисковете.. После страдат.. Има ни и нас, които анализираме постоянно и болезнено, регистрираме всеки риск и от страх да не счупим скъпоценното си НИЩО, се тровим години със страховете си..

Искам да ви питам кое е по-правилно - Да скочиш, да си ожулиш коленете, да се изправиш и да решиш да скочиш пак, или да се тровиш постоянно със собствените си съмнения и несигурност?

Понякога ми се ще да съм от хората, които скачат, падат, нараняват се, но се хвърлят смело в живота, отколкото вечно премислящите и вечно опасяващите се. Осъзнавам, че вероятно болката от едно падение и един провал би била по-лесно преодолима от перманентното задушаващо усещане на съмнение, но все още съм достигнала само до осъзнаване, не и до действена решителност.
Няма правилно или неправилно - всеки сам избира как да се справя (или не) със страховете си.

Сама знаеш, че въпросът ти е със зададен отговор, нали? : )

Фак, само като прочетох името на темата, веднага се сетих за този мой "статус", който не е статус, а профилна снимка с коментар. И не, не беше насочено към конкретен човек, а по-скоро към сборът от хора, които.. които не се осмелиха да рускуват.

Относно терзанията ти едно ще ти кажа: слачала съм, скачам и ще скачам. Не си мисли, че не мисля, обмислям и премислям нещата. Напротив. Мисля много, понякога прекалено. Скачала съм дори и когато съм знаела, че не е много добра идея. И не съжалявам. Даже напоследък съжалявам много повече за един скок, в който бях сигурна и нямах съмнения, но и това ще мине. Въпреки всичко винаги, всеки път, запомни, всеки път печеля повече отколкото нескачащите губят, защото от теб зависи какво ще ти остане от преживяното.

Винаги.

fak написа: Има импулсивни хора, които не предвиждат рисковете.. После страдат.. Има ни и нас, които анализираме постоянно и болезнено, регистрираме всеки риск и от страх да не счупим скъпоценното си НИЩО, се тровим години със страховете си..

А ги има и тия по средата
Аз съм краен привърженик на идеята на Аристотел, че добродетелта се намира в средината между две крайности.
Не може всеки път да премисляш по сто пъти действията си. Но и не може във всички случай да действаш прибързано, импулсивно и безразсъдно - и двете крайности ще ти донесат тлъсто количество главоболия. Трикът е в това да намериш баланса между двете - да знаеш кога няма риск и не е нужно да го мислиш твърде много, както и да можеш да прецениш кога е необходимо и важно да си дадеш достатъчно време, за да проявиш здрав разум.

Но в крайна сметка всичко се свежда до способността да вземеш решение. Можеш да го премисляш или да отбягваш цялостно мисълта, по този начин въртейки се в кръг и стоейки на едно място. Ако не можеш да достигнеш до етапа с взимането на решението... е, тогава няма особено значение дали преанализираш или изобщо не мислиш.

Наскоро четох една статия за нещата, за които хората най-често съжаляват, когато умират. По-голямата част от тях са свързани точно с този страх да "скочат" - че не са живяли както са искали, а по чужди правила, че не са признали любовта си към някого и т.н. Това не бих си го причинила. Втурвам се винаги с главата напред и не съжалявам. Другото е ценна загуба на време. Не че не премислям нещата, но се старая да не се въртя в кръг от ненужни размисли. Явно с времето съм развила точна преценка, защото обикновено не съжалявам за решенията си.

Като скачаш, неминуемо и падаш. Ама то без падане не става. Важното е да си набиваш и канчето като падаш. Пък като вземеш, че паднеш, виждаш, че то май не било чак толкоз страшно.

Хората са го измислили

Доколкото разбирам скачането - то е до усещане от човека. Ако си с по-свободно отношение към света и любовта - скачаш и не ти дреме. Ако не си - не го правиш. Всичко е до ситуация, до момент, до настроение.

Иначе специално за Фак щом става дума - тя не бива да излиза извън "баланса на нещата" - ако наклони късмета си в една посока, ще и се обърне гемията. Ще го обясня по-просто - рискът си е риск, ако си струва да се поеме, защо да не се поеме? После идва и момента, че в личните отношения, схващания и мнение за любовта и връзките конкретно за Мария, тя по-скоро би се опарила от такъв риск, дори и след начална победа. Доста по-лесно се разочарова отколкото да се зарадва. Затова по-скоро трябва да гради "късмета си" от кота нула, намирайки някого, оформяйки го по нейн си идеал и прочее, отколкото да рискува и да чака наготово да стане заради шанса. Това не важи за други хора, но понеже Тя пуска темата, го обяснявам така.

И друг важен урок от мен да знаете - никоя мъж/жена не си струва чак толкова, че човек да си излиза извън кожата заради него/нея. Ако го направи, ще е половинчат успех. Ако изобщо е успех.

As simple as that.

По мое мнение, всяка житейска ситуация носи със себе си различен урок. Вярвам, че няма идеален модел за поведение в такива ситуации - един път ще скочиш, следващият ще ти се стори глупаво и ще пасуваш... Подкрепям едно от горните мнение - нещата са ту-партс. Важното е да сме убедени в това, което правим или ако решим да поемем риск - да сме със самочувствието, че можем да се справим с неуспеха и да продължим напред.

Скачаш и успяваш, няма място за съмнение.

The Stig написа:

Хората са го измислили

http://www.youtube.com/watch?v=dsTY7WDW-X8

Има импулсивни хора, които не предвиждат рисковете.. После страдат.. Има ни и нас, които анализираме постоянно и болезнено, регистрираме всеки риск и от страх да не счупим скъпоценното си НИЩО, се тровим години със страховете си..

Действат импулсивно, защото знаят, че и в двата случая ще спечелят. Или ще получат каквото искат, или след време ще се издигнат от пепелта, преливащи от нова енергия. Чувството от последното е опияняващо и не по-малко сладко от това да постигнеш първоначалната цел. Колкото до страхът, стоящ зад всичкото колебание и анализиране - той си е нужната добавка към всяко изпитание със своя си роля, а именно да бъде прегазен и да се действа въпреки него.

А, и приятелят ти е изтърсил глупост, трябвало е сама да вдигнеш телефона.

"Където има най-много разум, там обикновено има най-малко любов."

Флория от "Vita Brevis", Юстайн Гордер

"Ако паднеш винаги ще съм там, за да те хвана"
- Подът