Ето, правилният link е този:
http://www.bogdanbogdanov.net/forum_bg. ... &discID=35
Първо искам да предложа няколко уточнения какво влагам в думата "морал", чиито смисъл е бил многократно и публично "изнасилван". Всички сме били свидели на това. На тази дума вече не може да се разчита сама по себе си, тя по правило трябва да бъде съпровождана от пояснения.
1. Моралът е закон. Като такъв той, освен че поставя правила, също и служи на правила. Ето някои от правилата, на които законът е подвластен:
А) Неговото спазване е невъжможно за хора, които:
- не знаят за съществуването или съдържанието на този закон
- не са предоставени с възможността да изпълнят разпорежданията на този закон
- са излъгани за характера на обстоятелствата, мислейки, че правят нещо законно, а то не е такова
- са срещнали неясни, двусмислени в очите им разпоредби
Б) Неговото спазване причинява частична НЕСВОБОДА, а спазването му изисква определена СВОБОДА. Двете състояния (свобода и несвобода) не трябва никога да се отнасят до едни и същи неща, иначе законът изгубва смислъл.
Природата на нещата, с които се занимава моралът, не притежават единно, “заковано” значение. Следователно, моралът е закон, който има свойството в определени моменти да губи смисъла си, да престава ясно да сочи "правилния път".
Нека дам примери:
1) Законът казва: "не отнемай живот". Шофьор се движи с висока (но разрешена и съобразена) скорост, когато на пътя му изкачат трима самоубийци по начин, по който единият ще бъде прегазен. Към кого шофьорът да насочи автомобила? Свободата да не се отнема живот е изгубена и е в конфликт със закона. В този миг законът престава да има смисъл, защото един ще умре при всеки избор на човека, но все пак избор трябва да бъде направен и законът, макар и безсмислен към момента, ще бъде нарушен, а "виновникът" ще бъде съден за нарушение на същия този закон.
2) Законът казва: "не кради". Дали да откраднем телефон, за да се обадим в полицията, за да предотвратим по-голямо престъпление? Моралният закон замлъква, няма коментар по въпроса, защото в ситуацията понятието "престъпление" губи много от смисъла си. А точно този изгубен смисъл ни е нужен, за да черпим мотивация за действие – та нали уж престъпление искаме да борим?
Има такъв род ситуации, които причиняват системен недостиг на смисъл в области от понятийната ни система. В такива случаи и моралът ни губи сцепление с личността ни, защото той се свързва с нас по силата на абстрактни разбирания като тези за добро, ред, справеливост, право. От пълнотата на техния смисъл зависи силата на въздействието на морала ни върху действията ни.
В) Обществените съдници се намират в позицията на свободни да спазват закона и докато са в нея, те не могат да разберат какво означава да искаш да направиш най-доброто, но това "добро" постоянно да ти се изплъзва, като неуловима същност. А уловимо ли е доброто и кога?
Общественият съдник често е твърде пасивен по отношения на злините, за които осъжда други. Той може да не притежава нито една заслуга за преодоляването на един или друг проблем на съвременното общество, но от друга страна да има в главата си запаметени на изуст дълги списъци от "виновници" за тези същите проблеми.
В този ред на мисли законът улеснява намирането на "изкупителна жертва" за общите несгоди, за които е абсурдно да се търси един единствен виновник. Но когато се открие нарушител на закона, дали моралния или държания, общественото мнение като че излива негативната си енергия върху този "нарушител" и то със задоволството, че ето, видиш ли, врагът е идентифициран, остава да го отстраним и да продължим напред. Законът предоставя удобно средство за унищожаване на личности, за сриване на репутации, дори за безнаказани убийства, защото смъртта на "беззаконниците" по друг начин се разследва, независимо какво пише по този въпрос в същия закон - поредното доказателство, че развяването на флага на законността в повечето случаи е в името на това, че така е удобно, за да се изчистят онези, които са потенциалната конкуренция за властта. А властта е примамлива, защото който има власт, има контрол над... отново... закона. Това е един затворен кръг - който използва добре правилата в своя полза, той определя бъдещите правила, които друг ще използва, за да ги определя на свой ред някой ден и т.н..
2. Моралът има нужда да бъде закрепен в пространството на идеите и да служи за отправна точка за йерархизация на ценностите във вътрешния свят на човека. За нещастие нищо не може да бъде закрепено в пространството на идеите на учещ и развиващ себе си човек - там има подвижен ред. Там съществува онази "сменяема йерархия", която в друг контекст проф. Богданов обсъжда. Отнесен към тази сменяема йерархия, законът често е невалиден, защото е прекалено тромав, за да функционира на такова ниво. По същността си общественият морал е прекалено бавен в правилното си реагиране към бързо развиващите се личности и почти винаги ги осъжда, защото те дърпат към прогрес една закостеняла структура, опитваща се да предпази себе си.
3. Моралът като закон има свойството да изглежда незначим в очите на създателите си. Така както правителствените автомобили могат да предизвикват катастрофи и никой да не ги съди, така и ръководните мисли на човека имат свойството да стават прекалено авторитарни и да не търпят чужди обаждания, примерно на чувствата на вина, срам, състрадание.
Може да се продължава темата как работи моралът, но чувствам, че ще предизвикам отегчение у евентуалните четящи този текст хора. Затова ще мина по същество – нуждаем се от морал, който хем да можем да приемем общо, хем да е достатъчно гъвкав, за да не осъждаме по-прогресивните от нас. Такъв гъвкав морал не би имал поведението на закон, за разлика от обсъждания по-горе сегашен морал. Следователно и думата морал трябва да се остави в миналото и да се избере по-подходяща, например аз бих предложил думата “истинност”, но отнесена към хората. Според мен има хора, които са истински, но има и хора, които са фалшиви, крият се зад имидж. Истинският човек се разпознава по контролираната свобода на емоциите си. Фалшивият човек няма никаква свобода на емоциите, а онези с неконтролирана свобода по-добре да не коментираме тук.
За мен проф. Богданов определено е истински. Не мога да се занимавам със спорове дали той е морален или не, защото вече обсъдих част от причините защо понятието “морал” е станало неизползваемо. Като обобщение за морала, може да се каже, че той е инструмент за прилагането на двойни, дори тройни и четворни стандарти, които в причините си да съществуват нямат морални цели на първо място. Маска след маска крият лицата на обществените съдници, които не спират да се занимават с всеки друг, но не и със себе си и собствената си роля в това общество, което искат да изкарат едва ли не задължено на тях по някакъв начин. Но да се върнем на темата: защо проф. Богданов е истински? Защото не прикрива, доколкото доброто възпитание не се смята за прикриване на нещо, реалните си чувства към хората. Поради това той лесно може да обиди някого и да предизвика лоши чувства, насочени към самия него. Но кой се обижда от истина за самия себе си, вместо да се потруди да поправи несъвършенствата си? Това е само неистинският човек. Затова накратко мога да кажа за най-грубите критици на истинските хора като проф. Богданов, които надали четат точно тук (те се подвизават по по-некултурни места, където непознаването на родния език не е проблем), че ако те бяха истински, нямаше да се обиждат от истините за себе си. Разбира се, че най-уязвими и обидчиви са най-фалшивите хора, които по цял ден треперят за имиджа си и се борят със зъби и нокти да го запазят. Проф. Богданов не е от тези хора, той многократно е правил завои в житейския си път, защото е преосмислял себе си. Фалшивият човек – напротив, опитва се цял живот да докаже колко е постоянен в това, което е, защото всъщност вътрешно не е ни най-малко този човек. Точно онези без никакви приноси към това общество с най-голям плам критикуват хората, които имат съществен принос. А има ли принос проф. Богданов към нашето общество? Не е ли смешно да го обсъждаме? За мен е смешно и ще спра тук, за да остана с усмивката.
Дано новата година носи здраве и успехи на всички истински хора. Имаме нужда от тях, защото те макар и да допускат грешки, поне се опитват да променят нещата към по-добро. Най-лесно е да не опитваме и да не грешим, но вместо това да се крием зад фалшив имидж.
