forum.uni-sofia.bg

Да независимо колко обичаме един човек ако правим непрекъснато компромиси с себе си,дали ще е основателно да продалжим тази връска? А ако отсрещната страна не иска много а ние имаме прекалено очаквания......?Как да разберем дали сме намерели точния човек?А дали не пропуска около себе си потенцялния човек за нас? Да това рано или късно изникват от някаде въпрос след въпрос........ Истината е че сами се раждаме и сами умираме.

Всеки си има граница, ако си минал/а твоята граница от компромиси, прекрати връзката и мини напред, ако можеш да понесеш още - понеси...

Съгласна съм с Kristo. Ако виждаш, че другия няма намерение да прави компромиси просто го зарежи. Няма връзка, в която да не се налага да се правят компромиси и те трябва да са от двете страни

blanki написа:Да независимо колко обичаме един човек ако правим непрекъснато компромиси с себе си,дали ще е основателно да продалжим тази връска?

Просто се замисляш дали си струва да правиш компромиси със себе си. Компромисите трябва да се правят и от двете страни и при това - за различни неща. Но почнеш ли да посягаш на собственото си Аз в името на другия и това се заформи като някаква тенденция, значи той просто не е с теб. Не и с истинското ти Аз, щом си позволил/а то да бъде тъпкано или, още по-лошо, щом си го стъпкал/а сам/а - дори и в името на другия. Кофти е да се лъжем, пък било то и несъзнателно или със съвсем добри намерения. Иначе - компромиси могат да се правят много и с най-различни неща. Аз поне не виждам проблем, стига да не се окаже, че са винаги дело на единия.
Сега се сещам за един цитат от филм: в една връзка винаги единият обича повече - но колко е тъжно, че в моята връзка това трябваше да бъда аз. Не казвам, че е вярно, макар да не е задължително грешно - просто дава храна за размисъл.

А ако отсрещната страна не иска много а ние имаме прекалено очаквания......?

Тогава стават драми - така се създават предварително разбити бракове, почват обвинения и накрая има рев. Проблемът обаче не е, че отсрещната страна не иска много - а защо не иска. И има ли изгледи да поиска, или е редно да си уточните приоритетите, мераците и отношенията и, ако е необходимо, да си поемате различните пътища, преди да сте изпаднали в сериозни (само)заблуди.

Как да разберем дали сме намерели точния човек?А дали не пропуска около себе си потенцялния човек за нас?

То се усеща. Или тъкмо напротив. Успокоих те, нали? Стискаш палци и разчиташ на онова, дето звездите ти говорят. И се надяваш да не се будалкат с теб.

Да това рано или късно изникват от някаде въпрос след въпрос........

Не непременно. Но явно са затворили тийн форумите.

Истината е че сами се раждаме и сами умираме.

Опасна заблуда, която би ти попречила да обикнеш истински. Ако това, което казваш, е така, какъв е смисълът от всичко онова, което ти се случва между раждането и смъртта?

И си оправи правописа.

Ееее, разбихте още една връзка Какви са тия песимистични възгледи?

Напротив, Ники. Но ако човек се чувства изтормозен в една връзка и вижда/усеща, че нещо не е наред, струва ли си да остане в нея със съзнанието, че нещата не вървят и виждайки, че причината е в невъзможността на другия да направи компромис? Още повече, че смисълът на компромисите не е той да се съгласи да не гледаме онзи тъп филм или да не го завлека на опера, примерно. Идеята е да покажеш, че разбираш потребностите на другия и че си готов да се съобразиш с тях, когато това е важно за него (или когато не е жизненоважно за теб да стане на твоята).
Разбирате ме, що ме карате да обяснявам елементарни неща!

Да бе, така е естествено. Бъзикам се просто.

Бе ти се бъзикаш, ама ще се появи човек, дето ще каже: "Мани, зарежи го" и авторката на темата ще вземе и да го послуша (предвид естеството на въпросите и особеностите на правописа, ми се струва, че е за тийнпроблъм ) - по-лошо от форумите в това отношение са само списания от типа на "Козмо". Те колкото връзки са съсипали... *цапва се по главата*

Това всичкото са логически аргументи. Понякога емоционалното надделява и не можеш да вземеш рационалното решение, въпреки че го виждаш ясно.

Александър написа:Това всичкото са логически аргументи. Понякога емоционалното надделява и не можеш да вземеш рационалното решение, въпреки че го виждаш ясно.

Да, но идва момент когато нещата ти се проясняват. Това не е вечно състояние, рано или късно ще си дадеш сметка какъв е човека до теб.

Именно това казах - дори и да ти се прояснят, можеш да не съумееш да реагираш поради слабост, уязвимост и всякакви други такива.

Александър написа:Именно това казах - дори и да ти се прояснят, можеш да не съумееш да реагираш поради слабост, уязвимост и всякакви други такива.

Охохо, стой, та гледай. После може да съм си уязвима коооолкото си искам.
EDIT: В момента гледам "The Truth About Love" и абсолютно го препоръчвам в известна връзка с темата. Нямам идея как ще завърши - т.е. става все по-ясно, де - но е повече от чудесно направен. Трябва да се разпиша в темата с филмите. Хаха, неее, страхотен филм.

Ах, отново въпросът за компромисите...
Много се дразня да слушам някоя приятелка да ми се оплаква, че непрекъснато трябва да прави компромиси със себе си заради приятеля си. И понеже поставяйки този въпрос тук публично, ти един вид и на мен се оплакваш, имам да ти кажа твърдо само едно: спри да правиш повече такива компромиси, ако ще цената да е раздяла! Така или иначе, до къде ще стигне подобна връзка? След всеки компромис ще следва още един и още един и още един. Би трябвало да си негова богиня, а не робиня.

Някакъв тип точна бройка ли искаш? Между 1 и 10000000000. Така абстрактно и общо да обсъждаме си е чисто чесане на езиците в сесийно време. За което ти благодаря, де- даде ми още един повод да не чета по Конституция и Политика

Александър написа:Това всичкото са логически аргументи. Понякога емоционалното надделява и не можеш да вземеш рационалното решение, въпреки че го виждаш ясно.

Разбира се, че при всеки човек има две полярни неща - мисли и чувства. Когато и двете са в синхрон, няма нужда от компромиси дори. Чувствата принципно са по-силните /поне при жените смея да твърдя/, но след време, ако само се оповаваме на чувствата и не виждаме как ни тъпчат психически, няма накъде освен да чуем и гласа на разума.