ЕС Империя на злото
Публикувано на: 14 Фев 2008, 00:39
http://aleksanderlevit.blog.bg/viewpost.php?id=162483
Сутринта на 11 март 2004, в т.нар. „час пик”, в четири мадридски гари, бяха взривени десет бомби. Загинаха почти 200 души, а около две хиляди бяха ранени. На следващия ден, на пръв поглед, изглеждаше, че Испания се е обединила за да протестира твърдо против терора: из цялата страна бяха проведени масови демонстрации, а по улиците се появиха плакати, осъждащи „убийците” и „изродите”. Но това настроение не се запази дълго. Само 72 часа след взривовете испанското правителство на Хосе-Мария Аснар, смятано за един от най-сигурните съюзници на САЩ и Великобритания във войната с Ирак, претърпя съкрушително поражение в изборите, които социалистическата опозиция отдавна се опитваше да превърне в своеобразен референдум за ролята на Испания във войната с терора.
Беше съвсем ясно, че тъкмо към това се стремяха и терористите от Ал Кайда, организирали атентатите. Три месеца след описаните по-горе събития, бе публикуван 54-страничен документ на Ал Кайда, в който черно на бяло се посочва, че правителството на Аснар „няма да издържи повече от две или три наши атаки и ще бъде принудено да изтегли войските си (от Ирак) под натиска на своя собствен народ”. На практика се оказа достатъчна и само една атака: малко по-късно испанските войски действително напуснаха Ирак. Новоизбраният премиер Хосе-Луис Сапатеро изпълни обещанието си, дадено след като испанските избиратели гласуваха за „умиротворяването” на терористите.
В началото на 2006, само пет дни преди втората годишнита от взривовете в Мадрид, правителството на Сапатеро (което междувременно успя да легализира не само хомосексуалните бракове, но и правото на хомосексуалистите да осиновяват деца, както и драстично да ограничи религиозното образование в училищата) обяви, че думите „баща” и „майка” вече не следва да се използват в испанските актове за раждане. Както се отбелязва в официалния правителствен бюлетин, „думата „баща” следва да бъде заменена с „родител А”, а думата „майка” – с „родител Б”. На свой ред, шефът на Националното бюро за регистрация на документите по гражданското състояние обясни в телевизионно интервю, че тази промяна просто привежда испанските актове за раждане в съответствие с испанското законодателство за брака и условията за осиновяване. Според ирландския анализатор Дейвид Куин обаче, новите закони доказват, че „испанската държава отказва да подкрепя майките и бащите, като намалява ролята им в семейството, опитвайки се да промени законите на биологията и природата”.
На пръв поглед, между взривовете в Мадрид и въпросните инициативи на испанското правителство има само косвена връзка – чрез причудливата логика на електоралната политика: усилвайки недоволството от дясното правителство, взривовете доведоха на власт ляв премиер, който на свой ред трябваше да изпълни поне част от обещанията, дадени от предишните агресивно секуларистки испански правителства. Всъщност, между всички тези събития съществуват далеч по-сложни и дълбоки връзки. Защото в случилото се през последните две години в Испания, подобно на микрокосмос, се отразяват двете взаимносвързани културни войни, които се водят днес в Европа.
Първата от тези войни – нека използваме челния опит на новите испански актове за раждане и я наречем „културна война А” – представлява своеобразна модификация на съществуващото в Америка разделение между „червените” и „сините” щати, т.е. това е война между представителите на постмодернизма, изповядващи морален релативизъм, и защитниците на традиционния морал. Втората – нека я наречем „културна война Б” – е свързана с борбата за определяне на същността на гражданското общество, смисъла на толерантността и плурализма и очертаване границите на мултикултурализма в остаряваща Европа, където спадът на раждаемостта под нивото на простото възпроизводство отвори вратите за галопиращия ръст на мюсюлманското население, необременено от комплексите на Стария свят.
В „културната война А” агресори са радикалните секуларисти, вдъхновявани от сложен комплекс от чувства, които известният юрист Джоузеф Уелър определя накратко като „християнофобия” (1) . Те не крият, че биха искали да захвърлят цялото наследство на юдео-християнската култура отвъд прага на новия „постхристиянски” Европейски съюз. Като за целта призовават за легализирането на хомосексуалните бракове (в името на равенството), за ограничаване свободата на словото (в името на т.нар. „политическа коректност”), или за ерозия на основите на религиозната свобода (в името на толерантността). В „културната война Б” пък, агресори са радикалните мюсюлмани-джихадисти, които ненавиждат Запада и са изпълнени с решимост да наложат своите ислямистки табута, ликвидирайки западните свободи, като използват за целта протестни акции и други форми на въздействие, включително (ако се наложи) и насилие. При това радикалните мюсюлмани разглеждат тези „операции” като начален етап от ислямизацията на Европа, или, какъвто е случаят с Испания, която неслучайно все по-често наричат Ал Андалус – за реставрация и възстановяване на „справедливия ред”, временно нарушен от католическите крале Фердинанд и Изабела през 1492.
Проблемът, с който се сблъсква Европа (макар че тя упорито не желае да погледне истината в очите), е следният: дали агресорите в „културната война А” не работят за създаването на ситуация, в която победата на истински толерантните и политкоректни сили в „културната война Б” става изключително трудна, а тази на ислямистите – все по-вероятна?
Затъването на Западна Европа в блатото на „деполитизацията” (както го формулират редица известни анализатори), само на пръв поглед изглежда проблем на политиката, целяща създаването на държава на социалното благополучие, която използва редица елементи на социалистическата икономика и протекционистката регулация в сферата на търговията. Всички тези мерки на ЕС предизвикват растящото недоволство на населението, защото днес вече се контролира и регулира буквално всичко – от големината на доматите, до отглеждането и храненето на сардинските свине. Посредством тази дребнава бюрократична регулация, Европа сякаш прави всичко възможно да се вкара сама в ъгъла, оставайки си там с вързани ръце.
Но какво отношение има това към т.нар. «културна война А»? Ако оставим настрана факта, че страстта на европейските бюрократи към тотална регламентация се превръща във все по-тежко бреме за икономическото развитие на континента, не можем да не признаем, че тя има и сериозни идеологически последици, включително в религиозната сфера. През октомври миналата година например, официалният холандски Комитет по правопис издаде указ, според който от началото на август 2006 думата „Христос” следва да се пише с малка буква, а пък „евреи” трябва да се пише с главна буква, когато означава национална принадлежност, и с малка, когато означава принадлежност към съответното вероизповедание. Малко преди това, един преподавател по математика в Шотлания спечели делото, заведено срещу католическото училище, отказало да го назначи тъй като е войнстващ атеист.
Тоест, съществена част от „културната война А” са целенасочените усилия на секуларистите да изтласкат в периферията и тотално да маргинализират (използвайки както националният, така и европейският инструментаруим) общественото значение и влияние на християнската общност в Европа, макар че въпросната общност и без това се топи.
Тази ситуацията засяга косвено и редица изключително важни фундаментални проблеми, които са особено остри в Холандия – една страна, стремително разделяща се с някогашната си привързаност към традиционното наследство. От доста време насам тя се е сдобила с печалната репутация на държава, в която е позволено всичко, свързано с наркотиците и проституцията, и която е изправарила останалите с узаконяването на евтаназията и хомосексуалните бракове. Изглежда обаче, че и смятаните за флегматични белгийци не смятат да изостават. Там също бяха приети закони за евтаназията и хомосексуалните бракове, в резултат от което половината от фиксираните през 2005 смъртни случаи на деца във Фландрия се дължат именно на евтаназия. Освен това управляващата в Белгия либерално-социалистическа коалиция наскоро прие закон, легализиращ раждането на деца, чиито зародиши се износват от друга, наета за пари, жена (2) . По този повод италианският философ (и доскорошен министър в правителството на Берлускони) Роко Бутильоне отбеляза, че: „Навремето често цитирахме Карл Маркс, протестирайки против „отчуждението” и „комерсиализацията” на човешкия живот. Можехме ли да си представим тогава – а днес това вече е реалност – че тъкмо левицата ще оглави борбата за правото човешкото същество да бъде комерсиализирано и, че всичко това се върши в името на толерантността и равенството?”.
Днес „културната война А” се изразява в настойчивите опити на секуларистите да узаконят поведението, смятано доскоро за недопустимо, използвайки за целта лозунги за „прогреса”, „съчувствието”, „неосъждането” и „политическата коректност” и формулирайки нови норми, повлияни от екстремните феминистки или мултикултуралистки категории. През последните години това особено нагледно се проявява в приетите от държавите-членки на ЕС закони, регулиращи (т.е. ограничаващи) публичното слово. Така, критичните забележки за хомосексуалното поведение попадат директно в раздела на „речите, разпалващи ненавист”, а един френски депутат вече беше глобен, задето си е позволил да разсъждава за моралното превъзходство на хетеросексуалните над хомосексуалните.
Подобни неща се случват и на междудържавно ниво – така натискът от ЕС доведе наскоро до падането на управляващата в Словакия (една от наскоро приетите в съюза страни) коалиция. Причината бе сключеният от правителството конкордат с Ватикана, според който Словакия се задължаваше да уважава решението на лекарите-католици, отказващи да правят аборти по морални и верски съображения. Това споразумение беше яростно атакувано от страна на т.нар. „Мрежа на независимите експерти по фундаменталните човешки права” на ЕС ( EU ' s Network of Independent Experts on Fundamental Human Rights ), защото според тях правото на аборт е сред международно признатите човешки права и нито един лекар не може да се отказва да извършва съответната процедура. Развихрилите се в Братислава дебати, дали си струва рискът от конфронтация с брюкселските и страсбургски мандарини, присвоили си монопола върху интерпретацията на въпросите за човешките права, дестабилизираха до такава степен словашкото правителство, че премиерът бе принуден на разпусне парламента, насрочвайки нови избори. Този пълзящ ляво-либерален авторитаризъм се прояви нагледно и в приетата от Европейския парламент през януари 2006 резолюция, осъждаща като „хомофобски” страните, които не признават хомосексуалните бракове, и квалифициращ религиозната свобода като „източник на дискриминация”. В хода на дебатите по тази резолюция, един британски евродепутат атакува традиционните закони за брака, като нарушаващи човешките права на гейовете и лезбийките и дори заплаши, че в тази връзка може да бъде прекратено членството в съюза на такива „дисидентски държави” като Полша или Литва. Отделно, поляците бяха заплашени и, че могат да загубят правото си на глас на срещите на министрите от Евросъюза, ако дръзнат да възстановят смъртното наказание.
Можем до безкрайност да обсъждаме тези тенденции, но всеки здравомислещ човек би трябвало да признае, че в сегашната европейска ситуация острите конфликти по повод на законодателните иновации, диктувани от вихрещата се „политическа коректност”, са крайно неуместни: те само отвличат общественото внимание от най-драматичната заплаха, надвиснала над Стария континент в началото на ХХІ век, а именно - от факта, че Европа върши демографско самоубийство и това продължава вече доста време.
В края на ХХ век някои екстремисти, зациклили на тема защита на околната среда, уверено предричаха, че ако природните ресурси продължат да се добиват и изразходват със същите темпове, човечеството е обречено да загине поради „свръхнаселеността” на планетата. В началото на ХХІ век виждаме, че светът все още разполага с достатъчно природни ресурси, но Европа е на прага на демографска катастрофа, защото стремително губи основния си ресурс - хората.
Общата картина е повече от тревожна. Нито една страна-членка на ЕС не може да се похвали дори с просто възпроизводство на населението си (т.е. с 2,1 деца на една жена). Нещо повече, единайсет членки на съюза, включително Германия, Австрия, Италия, Унгария, както и трите балтийски държави, демонстрират „отрицателно ниво на раждаемост” (т.е. там умират повече хора, отколкото се раждат). А това означава, че Европа е направила сериозна, дори може би фатална, стъпка към навлизането си в самоубийствена демографска спирала.
Цитираните цифри говорят сами за себе си и са достатъчно впечатляващи. Но, както е известно, истината е в детайлите, които нагледно ни демонстрират, какво се случва, когато най-здравият, богат и сигурен, в човешката история, континент престане да произвежда човешко бъдеще, в най-елементарния смисъл на думата. Така, същите тези белгийци, които практикуват най-напредничавата версия на политическата коректност, ще установят през 2020, че са намалели от осем (2001) до седем милиона, т.е. с 12,5%. А в средата на века в Белгия ще живеят само 4,5 млн. души. Испанците, чието правителство с такъв фанатизъм се зае да руши традиционния социален и културен живот, пък ще намалеят към 2050 с 25%.
В хода на последната предизборна кампания в Германия демографската тема на практика не бе разисквана. Дори и сегашното правителството на „голямата коалиция”, начело с Ангела Меркел, не бие тревога по повод катастрофалното състояние на немското здравеопазване и пенсионна система – въпреки, че драматично намаляващите работещи данъкоплатци ще трябва да издържат стремително нарастващият брой пенсионери. Междувременно, поради споменатите демографски тенденции, към средата на сегашния век, населението на цяла Германия ще бъде по-малко от това на някогашната Източна Германия. Макар че немския президент Хорст Келер лансира публична кампания за повишаване на раждаемостта в страната (която днес е 1,39), проведените наскоро социологически проучвания сочат, че 25% от германските мъже и 20% от жените на възраст между двайсет и трийсет години не възнамеряват да имат деца и не виждат в това никакъв проблем.
Сега нека видим, какво става в Италия, чиито семейни кланове дълги години смайваха феновете на италианското кино по целия свят. Действителността силно се отличава от онова, което сме свикнали на виждаме на екрана: към 2050 (ако се запазят сегашните тенденции), почти 60% от италианците няма да знаят от личен опит, какво означава брат, сестра, леля, чичо или братовчед. В което няма нищо учудващо: първото дете в съвременното италианско семейство се ражда, когато баща му е на 33, а броят на мъжете над 65 значително надвишава броят на тези под 15 години (същото се отнася впрочем и за Германия, Испания, Португалия и Гърция). Освен това, тези тенденции не са характерни само за т.нар. „Стара Европа” – през 2050 например, населението на България ще намалее с 36%, а това на Естония – с 52%!
През следващият четвърт век броят на работещите в Европа ще спадне със 7%, докато броят на хората над 65 годишна възраст ще нарастне с 50% и тази тенденция ще създаде непреодолими фискални затруднения за социалните държави от целия континент. В резултат от което постоянно нарастващият дисбаланс между поколенията ще влияе все по-силно върху националната политика, слагайки край и на самия европейски проект. Или поне на онзи му вид, в който той бе замислен в началото на 50-те години на ХХ век, когато беше създадено Европейското обединение за въглища и стомана, смятано за институционален предшественик на сегашния Европейски съюз. Демографията е съдба и упадъкът в демографията на Европа (безпрецедентен феномен в човешката история, тъй като всичко това се случва без да е предизвикано от войни, епидемии или някакви други природни катаклизми) неизбежно ще породи огромни, възможно нерешими, проблеми и няма никакъв смисъл да си затваряме очите за това.
Още по-тревожно обаче е обстоятелството, че всъщност именно демографското „свободно падане” на Европа е връзката, обединяваща „културната война А” с „културната война Б”.
Историята не обича вакуума и демографският вакуум, създаден от самоубийственото равнище на раждаемостта в Европа, вече от доста време насам постепенно се запълва от мащабна имиграция от всички краища на ислямския свят. За всеки, който си направи труда да анализира обективно резултатите от тази имиграция, ще стане ясно, че най-очевидният резултат от нея е появата в континентална Европа на система на сегрегация на ниво структурата на градския ландшафт: бедните мюсюлмански предградия обкръжават повече или по-малко проспериращите западни градове, обитавани от коренните европейци.
Ясно е и друго: промените засягат не само външния вид на европейските градове. Във Франция вече има десетки „неуправляеми” региони: това са най-вече населените почти изключително с мюсюлмани предградия, където не действат френските закони и където френската полиция рядко дръзва да се появи. Подобни териториални анклави, в които действат законите на шариата, практикувани от мюсюлманското духовенство, можем да видим и в други европейски страни. Както посочва Брюс Бауър в току що излязлата си книга „Докато Европа спеше” (вж. статията на стр. – б.р.)(3) , европейските власти почти не обръщат внимание (предпочитайки да ги игнорират) на онези модели на поведение, които доминират сред мюсюлманското население в Европа, макар че последните включват физическо насилие (например насилствено обрязване на жените), морално насилие (принуждаване за встъпване в брак)и социално-дескруктивни мерки (изпращане на деца в радикалните медресета в Средния изток, Северна Африка и Пакистан, където те получават начално и средно образование), да не говорим за откровено противозаконните действия (т.нар. „убийства на честта” в случай на изневяра или изнасилване – като при това убиват не насилника, а неговата жертва).
Нещата не опират само до това, че европейските правителства срамежливо отместват поглед от подобни действия. Съществуващата в Европа социална система благородно подкрепя и подпомага имигрантите, които обаче или тайно ненавиждат приютилата ги страна, или пък открито призовават за унищожаването и, включително и участвайки в терористични акции. Това особено нагледно се прояви в Лондон, където през юли миналата 2005 бяха извършени взривове в метрото и в обществен автобус. Както подчертава Мелани Филипс в статията си „Лондонистан” (4) , терористите са „британски тинейджъри, продукт на британското училище и университети, а също на британската социална система, които са действали по този начин, защото не са признавали не само британските, но дори и елементарните човешки ценности. Те не са били просто самотници-маргинали. Онова, което ги е накарало да влязат в метрото с раниците си и да се взривят там, убивайки и себе си, и своите съграждани британци, е идеологията, разпространяваща се в нашия обществен организъм, подобно на раков тумор – тази идеология се изповядва не само в пакистанските медресета, но и по улиците на Лийдс и Бредфорд, Олдъм и Лейчестър, Глазгоу и Лутън”.
Благодарение, най-вече, на либералния характер на европейското наказателно право, с опасните престъпници-мюсюлмани се държат по толкова странен начин, че в това просто е трудно да се повярва без помощта на кралицата от „Алиса в страната на чудесата”, която „преди закуска можеше да повярва едновременно в шест невероятни неща”. Така, Мохамед Буйери, холандският граждани от марокански произход, който уби през 2004 филмовия режисьор Тео ван Гог посред бял ден в центъра на Амстердам (Буйери стреля два пъти в него, после му прерязва гърлото и поставя върху тялото на жертвата си фетва, съдържаща заплахи, и накрая стреля срещу полицаите, опитващи се да го задържат), запазва правото си да гласува и дори да бъде избран в холандския парламент. В същото време, двама депутати от същия този парламент, дръзнали да критикуват ислямския екстремизъм, бяха принудени (поради заплахите на мюсюлманските фанатици) да се крият в затвора или в казармите, под охраната на полицията и военните.
Повече от шейсет години след края на Втората световна война европейският инстинкт за умиротворяване си остава цял и непокътнат. Така, във Франция се наложи плувните басейни да бъдат разделени на мъжки и женски, заради протестите на местните мюсюлмани. Симпатичната прасешка физиономия изчезна от витрините на много британски магазини, след оплакванията на мюсюлманската общност, че героят от приказката на А.А.Милн дълбоко оскърбява човешкото им достойнство. Същото се случи и с шоколадовия сладолед Burger King , символите въру който пък напомняли на мюсюлманите за някакъв свещен текст от Корана. Според Брюс Бауър, британското дружество на Червения кръст е забранило изобразяването на коледните елхи и традиционните сцени от раждането на Исус, опасявайки се, че това би оскърбило местните мюсюлмани. По същата причина, скоро след убийството на Тео ван Гог, холандската полиция унищожи надписите „Не убивай” по стените на няколко къщи в Амстердам, , а на учениците бе забранено да носят раници с холандското знаме, защото имигрантите мюсюлмани биха могли да го възприемат като „провокация”.
Европейските медии все по-често се самоцензурират по въпросите, свързани с местния ислямски радикализъм и престъпленията, извършвани от мюсюлмани. С малки изключения, европейската преса описва войната с терора по начин, в сравнение с който американските им колеги звучат далеч по-балансирано. Когато проблемите, свързани с имигрантите-мюсюлмани все пак попаднат в полезрението на пресата, в повечето статии доминира самокритиката и нападките срещу „местните расисти”. В Малмьо, третия по големина град в Швеция, вече години наред се отбелязва непрекъснато увеличаване на изнасилванията, грабежите, палежите на училища, „убийствата на честа” и антиеврейските акции. В резултат от това много шведи, родени в него, биват принудени да го напуснат, а правителството, вместо да въведе ред, заяви, че за проблемите, с които се сблъсква Малмьо е виновен „шведският расизъм”. Според високопоставен държавен чиновник, шведите имат неправилна представа за интеграцията, тъй като продължавали да мислят в категориите на йерархията, в която „ние” – са тези, които интегрират, а „те” – онези, които биват интегрирани.
На свой ред, Белгия създаде правителствен Център за равни възможности и противодействие на расизма ( CEEOR ), който наскоро спечели в съда дело срещу собственик на работилница, произвеждаща метални гаражни врати. Вината на човека е, че използвал работници-мароканци само за производството на вратите, но не ги изпращал да монтират вратите в домовете на белгийците. В същото време, както твърди белгийският журналист Пол Белие, чието онлайн-издание „ Journal de Brussels ” е сериозен информационен източник за хода на европейските културни войни, същият център е помогнал за прекратяване на следствието срещу местен ислямист, разпространявал злобни антиеврейски карикатури, под предлог, че „евентуален съдебен процес би могъл само да изостри ситуацията”.
На този фон едва ли е учудващо, че европейските евреи все по-често стават изкупителни жертви, поемащи ударите, свързани с проблемите на мюсюлманската интеграция в Европа. Така, преди две години, по особено жесток начин бе убит един парижки ди-джей. Убиецът – мюсюлмански тинейджър обяви: „Убих своя евреин и сега мястото ми в Рая е сигурно!”. Същата вечер, друг мюсюлманин уби възрастна еврейка пред очите на дъщеря и. Но, както отбелязва известният френски анализатор Марк Щейн, „нито един голям вестник не обръща внимание на подобни инциденти”. През февруари 2005 френската преса съобщи за жестокото убийство на двайсет и четиригодишният евреин Илан Халими, изтезаван в продължение на няколко седмици от банда ислямисти. Като през цялото време, мъченията били съпровождани от четене на сури от Корана. Въпреки това, френското следствие побърза да обяви случая за „изцяло криминален”.
В началото на 2006 тези характерни модели на подстрекателство и умиротворяване най-сетне привлякоха всеобщото внимание във връзка с датския „карикатурен джихад”. Самата публикация, през миналата година, на няколкото карикатури на Пророка Мохамед в копенхагенското списание Jyllands - Posten остана практически незабелязана – реакция срещу нея нямаше нито в Дания, нито някъде другаде. Но след като датските имами разгърнаха активна агитация в Близкия изток (използвайки за целта три други, много по-оскърбителни, карикатури, собствено производство), бе провокиран международен скандал, в резултат от който протестиращите мюсюлмани (както и местните сили на реда) убиха няколко десетки хора в Европа, Азия и Африка.
В статията си в „Уикли Стандарт”, посветена на тези събития, Хенрик Беринг отбелязва: „Датчаните внезапно се превърнаха на най-омразните хора на планетата - нападаха посолствата им, горяха знамената им, а имамите от Иран и Саудитска Арабия четяха на тези скандинавски варвари лекции по религиозна толерантност”.
Реакцията на Европа (както винаги) се сведе до поредните мерки за интензификация на „умиротворяването”. Тогавашният италиански министър без портфейл Роберто Калдероли бе принуден да подаде оставка, след като се появи с фанелка, върху която бе щампована една от скандалните карикатури. Силвио Берлускони оцени постъпката му като „безумна”, тъй като според него именно тя е провокирала безредиците около италианското консулство в Бенгази, в резултат от които загинаха 11 души. Вестниците, препечатали карикатурите, бяха подложени на силен политически натиск, против някои журналисти бяха заведени дела, а редица интернет-сайтове бяха закрити. Паневропейската верига от супермаркети Carrefour първа капитулира пред исканията на ислямистите и обяви бойкот на датските стоки, нещо повече - по витрините на тези супермаркети се появиха плакати на английски и арабски, деклариращи „солидарност с ислямската общност”. Норвежкото правителство принуди редактора на един вестник публично да се извини, че е препечатал датските карикатури – на пресконференцията нещастният журналист бе заобиколен от членове на кабинета и неколцина тържествуващи имами. На свой ред, външният министър на Евросъюза Хавиер Солана непрекъснато сновеше от една арабска страна в друга, уверявайки „верните си приятели”, че европейците споделят „гнева на мюсюлманите”, „оскърбени” от датските карикатури. За да не остане по-назад, правосъдният министър на ЕС Франко Фратини обяви, че скоро ще бъде разработен „медиен кодекс”, задължаващ медиите да проявяват „предпазливост” (в случая тази дума е синоним на „капитулация”)при публикуването на карикатури, независимо от художествените им достойнства.
Колкото и да са били слепи политиците, коите през 30-те години на миналото столетие са се опитвали да „умиротворят” тоталитарният нацистки агресор, те поне са вярвали, че защитават собствения си начин на живот. Днес обаче (според специалисти като Брюс Бауър или арабистката Бат Йеор) практикуваното от Европа в зората на ХХІ век „умиротворяване” е близко по-скоро до някогашният „зиммитюд” (в мюсюлманската религиозна литература със „зимми” се обозначават т.нар. защитени хора на Завета – б.р.) , чиято същност е доброволният отказ от собствените основополагащи ценности: сблъсквайки се още през Средновековието с нарастващата вълна на ислямския експанзионизъм, някои европейски политически водачи се отказват от националния си суверенитет, в резултат от което коренното население в редица региони на Европа (Пиренейския полуостров, Южна Италия или Балканите) се превръщат в граждани от второ, ако не и от трето качество в собствените си земи.
Бауър възлага отговорността за европейския манталитет на „умиротворяването” и последиците от него върху постепенно превърналата се в неуправляема мултикултуралистка „политическа коректност” и в това отношение той, без съмнение, е прав. Иронията в днешната ситуация е, че европейският мултикултурализъм, основаващ се на постмодернистките теории, които превръщат в постулат „некохерентността” на всяко знание и, по този начин, относителността на всяка претенция за познаване на истината, мълчаливо признава правото да бъдат носители на истината от последна инстанция само на радикалните ислямисти. В тази връзка, едва ли е учудващо, че и самият мултикултурализъм става все по-некохерентен и буквално на всяка крачка влиза в противоречие със самия себе си.
Да вземем например случаят с генералния секретар на Британския мюсюлмански съвет Икбал Сакрани, когото премиерът Тони Блеър назначи за свой съветник по проблемите на местните мюсюлмани и дори му издейства рицарско звание. Последваха ред епизоди, достойни за „Алиса в огледалния свят” на Луис Карол. Първото което направи, сър Икбал бе да се появи в Би Би Си за да обяви, че „хомосексуализмът застрашава фундаменталните основи на нашето общество”. Естествено, последваха протести от страна на британското гей-лоби, след което Икбал Сакрани беше извикан на разпит в Скотланд Ярд по обвинение, че „ерозира обществената сигурност” (нека припомня, че в компетенциите на Скотланд Ярд влизат и „престъпленията, свързани с насаждането на омраза и хомофобия”). По-късно мюсюлманското лоби поиска от Блеър да отмени Деня в памет на Холокоста, който той самият учреди преди няколко години, като сър Икбал също подкрепи това искане, подчертавайки пред „Дейли Телеграф”, че „британските мюсюлвани се чувстват унизени и оскърбени, защото техният живот се смята за по-малко ценен от този на жертвите на Холокоста”.
Но, обвинявайки за всичко мултикултурализма, рискуваме да се плъзнем по повърхността на нещата.”Културната война А” – т.е. опитът на Европа да се натрапи мултикултурализмът и радикално-секуларисткия „стил на живот”, ограничавайки свободата на словото, отхвърлянето на религиозните и морални убеждения като „фанатизъм” и използването на държавната мощ за укрепване на „търпимостта”, „инклузивността” и „чувствителността към другия” – представлява, по същество, битка за самото значение на понятието „толерантност”. Онова, което Брюс Бауър съвсем правилно определя като „излязла изпод контрол политическа коректност”, се корени в поразилото Европа далеч по-сериозно заболяване, свързано с отхвърлянето на вярата в това, че човешкото същество (колкото и несъвършено и неадекватно да е то) е способно да постигне истината за нещата – т.е. същата вяра, която в течение на почти две хилядолетия подхранва и крепи европейската цивилизация, възникнала в резултат от взаимодействието между Атина, Йерусалим и Рим.
Днес, постмодернистката европейска „висока култура” се отказва от тази вяра. И тъй като въпросната култура признава само „твоята истина” и „моята истина”, решително отхвърляйки идеята за „истината като такава”, тя разбира толерантността само като безразличие към различията – оттук и готовността, ако е необходимо, това безразличие да се наложи и насила, включително използвайки инструментариума на държавния апарат. В рамките на този подход обаче, самата идея за толерантността като „култивиране на различията в цивилизовани рамки” (използвайки израза на Ричард Джон Нюхаус) започва да изглежда недостатъчно толерантна. И онзи, който се стреми да защити толерантността в една цивилизована публична дискусия, където се сблъскват алтернативни претенции за истината (включително религиозни и морални вярвания и убеждения), рискува да бъде изтласкан – и в много случаи действително бива изтласкан – от европейската публична сфера, под предлог, че е „фанатик”.
Истината обаче е, че същността на проблема следва да се търси още по-надълбоко.
На първо място, колкото и гръмко европейските постмодернисти да декларират привързаността си към идеята за относителността на всяка истина, на практика подобна позиция води до нещо съвсем друго, а именно: от една страна към обезценяване на традиционните западни истини (т.е. ценности), а от друга – към подчертано почтително отношение към незападните (или дори антизападните) истини (т.е. ценности). В релативиския „огледален свят” винаги става така, че не всички религиозни и морални убеждения са прояви на фанатизъм, който следва да бъде обуздан, а само някои от тях – и най-вече онези, които не се вписват в рамките на юдео-християнската традиция. Казано накратко, моралният релативизъм на Европа често служи само като витрина и маска, под която се крие ненавистта на Запада към самия себе си.
На второ място, ерозиращият всичко европейски скептицизъм, върви ръка за ръка с това, което навремето Алан Блум определи като „добродушен нихилизъм”, т.е. нихилизъм, който (поради безразличието си към всичко, освен към себе си) дава приноса си за присъщото на Стария континент нежелание да си гарантира бъдеще, създавайки за целта следващо поколение европейци. Между другото, Брюс Бауър се преселва от Америка в Европа заради уж пагубното влияние на религиозната десница върху американската политика и защото Европа му се струва много „по-отворена”, отколкото САЩ, в редица аспекти. Струва ми се, че той така и не е осъзнал, че именно онова, с което Европа привлича такива като него – т.е. предполагаемата и морална „откритост” – я прави толкова уязвима в сблъсъка с радикалния ислям (5) .
Бауър предполага, че Европа ще съумее да си върне изгубената решимост и да защити своето свободно общество, като се откаже от мултикултурната политическа коректност, но запазвайки своя скептицизъм и релативизъм (т.е. свободата се конкретизира под формата на закона, като израз на радикалната лична автономия). Само че, както вече се убедихме, тъкмо радикалната лична автономия кара Европа да се отрече от постиженията на собствената си цивилизация и да вижда в своята история единствено репресиите и проявите на нетърпимост. Именно радикалната лична автономия подхранва политическата коректност, ерозира волята и парализира способността на Европа да се защити от „вътрешната” агресия на ислямистите.
Друг, при това още по-убедителен, анализ на културните войни в Европа, бе направен в хода на един изключително съдържателен и полезен диалог, осъществен още преди две години, т.е. през 2004. Участниците в него са, на пръв поглед, доста странна двойка – това са Марчело Пера, италиански учен-агностик и активен участник в политическия живот на Италия (известно време дори беше председател на Сената) и кардинал Йозеф Ратцингер – по онова време префект на Конгрегацията на Светия престол по въпросите на вероучението (основният теологичен отдел на Католическата църква).
Началото на този диалог бе поставено от лекцията на Пера „Релативизмът, християнството и Западът”, изнесена в римския Латерански университет. В отговор Ратцингер изнесе в италианския сенат лекция на тема „Духовните корени на Европа”, след което двамата продължиха диалога си чрез писма, които (заедно с двете лекции) бяха публикувани през 2005 в отделна брошура, предизвикала голям интерес, особено след като през април с.г. кардиналът стана папа Бенедикт ХVІ. Съвсем наскоро, книгата бе издадена и в САЩ, под заглавие „Без корени: Западът, релативизмът, християнството и ислямът” (6) .
Доста преди да стане папа, Йозеф Ратцингер беше известен интелектуалец, достатъчно е да спомена, че след смъртта на Андрей Сахаров именно той зае мястото му в престижната Френска академия за морални и политически науки. Ратцингер се „възползва от служебното си положение” за да предупреди съотечествениците си – европейци, че приятното прахосване на времето в интелектуалния „пясъчен замък” на постмодернизма няма да им донесе нищо добро и ще се превърне в източник на много сериозни проблеми за европейското общество и политика. Като тези проблеми са едновременно интелектуални, духовни и морални.
Разклащането и ерозията на „изначално силната вяра на европееца в Бога, в себе си и в универсума” води до „разпадането на моралното съзнание, основаващо се на абсолютните ценности” и до „реална опасност от саморазрушаване на европейското съзнание”. Защо, пита Ратцингер, Европа „съвършено е загубила способността си да харесва и обича сама себе си”? Защо Европа вижда в историята си само онова, което и се струва „отвратително и деструктивно”, защо е престанала да възприема всичко възвишено и чисто?
Европейските секуларисти и преди са се сблъсквали с подобни критики и дори вече са си изработили имунитет, позволяващ им да не обръщат внимание на аргументите, с които ги засипват вярващите християни. В този смисъл, една от приятните изненади в книгата „Без корени” е отговорът на Марчело Пара, според който:”заразените от епидемичен релативизъм европейци смятат, че защитата на собствената им култура би била акт на хегемонизъм и нетърпимост, т.е. предателство към демократичните и либерални позиции”. Според него обаче, тези „болестни убеждения” са ги превърнали в заложници на политическата коректност, в чиято „клетка” Европа „сама е влязла от страх да не каже нещо политически некоректно и в стремежа си да избяга от отговорност”.
По същия красноречив начин Пера описва и парализата на волята на европейците и тяхната абсолютна неподготвеност да се защитят от настъпление на радикалния ислям. Наясно ли са европейците, пита той, „че на карта е поставено самото им съществуване, че под прицел се намира тяхната цивилизация, а културата им е изправена пред смъртоносна заплаха? Разбират ли, че онова, което са призвани да защитават, е тяхната собствена идентичност? Тоест, нещо което са длъжни да бранят с всички средства: посредством културата, образованието, дипломацията, политиката, търговията и икономиката, диалога и убеждаването, а пък ако се окаже необходимо – и със сила”.
В статията си „Без корени” Ратцингер (заимствайки идеята от Тойнби) лансира тезата, че, че всяко обновяване на цивилизационния морал на Европа може да бъде инициирано само от онези „креативни малцинства”, които се окажат способни да предложат алтернатива на секуларизма, в качеството му на (де факто) официална идеология на Европейския съюз. А това може да стане единствено при условие, че се обърнем към европейското юдео-християнско религиозно и морално наследство. На свой ред, Пара смята, че необходимата „работа по обновяването следва да бъде извършена от християните и секуларистите заедно”. Това, подчертава той, предполага развитието на „гражданска религия, способна да реализира ценностите си, използвайки връзката между индивида, семейството, групата, асоциацията, общността и, накрая, гражданското общество. Тази връзка обаче ще подмине политическите партии, правителствените програми и силовите държавни структури и поради това няма да засегне в обозримо бъдеще съществуващото разделение между църква и държава”.
Във въпросния текст, предложението на Пера относно „гражданската религия” е все още неясно формулирано, но през февруари 2006, когато той обяви появата на едно ново движение - „За Запада като носител на цивилизация”, контурите и бяха очертани значително по-отчетливо. Манифестът на движението започва с кратко описание на двете културни войни, бушуващи в Европа, а по-нататък се утвърждават ценностите на западната цивилизация, като „източник на универсални и ненакърними принципи”. Макар че самият Пера принадлежи към левицата, сред хората, подписали манифеста, има много интелектуалци от десницата и центъра. Манифестът призовава съгласните със съдържащите се в него идеи, да „се борят тероризмът да бъде лишен всякакво оправдание и подкрепа”, да съдействат за интегрирането на имигрантите „в името на общите ценности”, да отхвърлят евтаназията, да работят за съкращаване, в рамките на възможното, на бюрократичния апарат, да утвърждават ценността на семейството, като естествено партньорство между хората, основаващо се на брака”, да разпространяват „универсалните ценности на свободата и демокрацията”, да подкрепят институционалното разделение между църквата и държавата, без да се „поддават на секуларисткото изкушение за ограничаване на религиозното измерение само в индивидуалната сфера” и да съдействат за „развитието на здравословния плурализъм в образованието”. Манифестът завършва с предупреждението, че „един народ, който забравя за своите корени, не може да бъде нито свободен, нито уважаван”.
Дали инициативи, като проекта на Марчело Пера, или пък анализите му, направени в тандем с папа Бенедикт ХVІ, ще доведат до някакви реални резултати? Скептиците вероятно биха казали, че вече е твърде късно, защото демографският Рубикон е преминат. В тази връзка Марк Щейн пише: „тъй като следващото поколение (т.е. мюсюлманите) вече е налице, остава само един въпрос: колко кървав ще бъде преходът към новия ред в Европа?”. Но, ако двете европейски културни войни не приключат с ускореното създаване на „Еврабия” (термин, измислен от Бат Йеор и британския професор Найл Фергюсън), инициативи, като проектът на Пера, биха могли да изиграят в развитието на събитията доста значителна роля, при това дори по-скоро, отколкото ни се струва днес.
Нихилизмът, коренящ се в скептицизма, поражда морален релативизъм и самоненавист, намиращи фалшива утеха в т.нар. „хуманитарианизъм” (термин, използван от съвременните мултикултуралисти, противопоставящи го на традиционния „хуманизъм” – б.р.) , в който не само не се съдържа нищо добро, а – напротив, тъкмо той носи в себе си отровата, убиваща Европа демографски и парализираща я пред лицето на агресивната ислямистка идеология, която цели унищожаването на западния хуманизъм в името на едно смъртно опасно тълкуване на Божията воля. Този, който обича Европа и цени онова, което тя е означавала в миналото (а вероятно и още означава за света) може само да се надява, че именно хора като Марчело Пера и неговите съмишленици в средите на искрено вярвящите в бога и своите ценности европейци, ще победят в схватката, определяща изхода от двете културни войни, водещи се днес в Европа.
Сутринта на 11 март 2004, в т.нар. „час пик”, в четири мадридски гари, бяха взривени десет бомби. Загинаха почти 200 души, а около две хиляди бяха ранени. На следващия ден, на пръв поглед, изглеждаше, че Испания се е обединила за да протестира твърдо против терора: из цялата страна бяха проведени масови демонстрации, а по улиците се появиха плакати, осъждащи „убийците” и „изродите”. Но това настроение не се запази дълго. Само 72 часа след взривовете испанското правителство на Хосе-Мария Аснар, смятано за един от най-сигурните съюзници на САЩ и Великобритания във войната с Ирак, претърпя съкрушително поражение в изборите, които социалистическата опозиция отдавна се опитваше да превърне в своеобразен референдум за ролята на Испания във войната с терора.
Беше съвсем ясно, че тъкмо към това се стремяха и терористите от Ал Кайда, организирали атентатите. Три месеца след описаните по-горе събития, бе публикуван 54-страничен документ на Ал Кайда, в който черно на бяло се посочва, че правителството на Аснар „няма да издържи повече от две или три наши атаки и ще бъде принудено да изтегли войските си (от Ирак) под натиска на своя собствен народ”. На практика се оказа достатъчна и само една атака: малко по-късно испанските войски действително напуснаха Ирак. Новоизбраният премиер Хосе-Луис Сапатеро изпълни обещанието си, дадено след като испанските избиратели гласуваха за „умиротворяването” на терористите.
В началото на 2006, само пет дни преди втората годишнита от взривовете в Мадрид, правителството на Сапатеро (което междувременно успя да легализира не само хомосексуалните бракове, но и правото на хомосексуалистите да осиновяват деца, както и драстично да ограничи религиозното образование в училищата) обяви, че думите „баща” и „майка” вече не следва да се използват в испанските актове за раждане. Както се отбелязва в официалния правителствен бюлетин, „думата „баща” следва да бъде заменена с „родител А”, а думата „майка” – с „родител Б”. На свой ред, шефът на Националното бюро за регистрация на документите по гражданското състояние обясни в телевизионно интервю, че тази промяна просто привежда испанските актове за раждане в съответствие с испанското законодателство за брака и условията за осиновяване. Според ирландския анализатор Дейвид Куин обаче, новите закони доказват, че „испанската държава отказва да подкрепя майките и бащите, като намалява ролята им в семейството, опитвайки се да промени законите на биологията и природата”.
На пръв поглед, между взривовете в Мадрид и въпросните инициативи на испанското правителство има само косвена връзка – чрез причудливата логика на електоралната политика: усилвайки недоволството от дясното правителство, взривовете доведоха на власт ляв премиер, който на свой ред трябваше да изпълни поне част от обещанията, дадени от предишните агресивно секуларистки испански правителства. Всъщност, между всички тези събития съществуват далеч по-сложни и дълбоки връзки. Защото в случилото се през последните две години в Испания, подобно на микрокосмос, се отразяват двете взаимносвързани културни войни, които се водят днес в Европа.
Първата от тези войни – нека използваме челния опит на новите испански актове за раждане и я наречем „културна война А” – представлява своеобразна модификация на съществуващото в Америка разделение между „червените” и „сините” щати, т.е. това е война между представителите на постмодернизма, изповядващи морален релативизъм, и защитниците на традиционния морал. Втората – нека я наречем „културна война Б” – е свързана с борбата за определяне на същността на гражданското общество, смисъла на толерантността и плурализма и очертаване границите на мултикултурализма в остаряваща Европа, където спадът на раждаемостта под нивото на простото възпроизводство отвори вратите за галопиращия ръст на мюсюлманското население, необременено от комплексите на Стария свят.
В „културната война А” агресори са радикалните секуларисти, вдъхновявани от сложен комплекс от чувства, които известният юрист Джоузеф Уелър определя накратко като „християнофобия” (1) . Те не крият, че биха искали да захвърлят цялото наследство на юдео-християнската култура отвъд прага на новия „постхристиянски” Европейски съюз. Като за целта призовават за легализирането на хомосексуалните бракове (в името на равенството), за ограничаване свободата на словото (в името на т.нар. „политическа коректност”), или за ерозия на основите на религиозната свобода (в името на толерантността). В „културната война Б” пък, агресори са радикалните мюсюлмани-джихадисти, които ненавиждат Запада и са изпълнени с решимост да наложат своите ислямистки табута, ликвидирайки западните свободи, като използват за целта протестни акции и други форми на въздействие, включително (ако се наложи) и насилие. При това радикалните мюсюлмани разглеждат тези „операции” като начален етап от ислямизацията на Европа, или, какъвто е случаят с Испания, която неслучайно все по-често наричат Ал Андалус – за реставрация и възстановяване на „справедливия ред”, временно нарушен от католическите крале Фердинанд и Изабела през 1492.
Проблемът, с който се сблъсква Европа (макар че тя упорито не желае да погледне истината в очите), е следният: дали агресорите в „културната война А” не работят за създаването на ситуация, в която победата на истински толерантните и политкоректни сили в „културната война Б” става изключително трудна, а тази на ислямистите – все по-вероятна?
Затъването на Западна Европа в блатото на „деполитизацията” (както го формулират редица известни анализатори), само на пръв поглед изглежда проблем на политиката, целяща създаването на държава на социалното благополучие, която използва редица елементи на социалистическата икономика и протекционистката регулация в сферата на търговията. Всички тези мерки на ЕС предизвикват растящото недоволство на населението, защото днес вече се контролира и регулира буквално всичко – от големината на доматите, до отглеждането и храненето на сардинските свине. Посредством тази дребнава бюрократична регулация, Европа сякаш прави всичко възможно да се вкара сама в ъгъла, оставайки си там с вързани ръце.
Но какво отношение има това към т.нар. «културна война А»? Ако оставим настрана факта, че страстта на европейските бюрократи към тотална регламентация се превръща във все по-тежко бреме за икономическото развитие на континента, не можем да не признаем, че тя има и сериозни идеологически последици, включително в религиозната сфера. През октомври миналата година например, официалният холандски Комитет по правопис издаде указ, според който от началото на август 2006 думата „Христос” следва да се пише с малка буква, а пък „евреи” трябва да се пише с главна буква, когато означава национална принадлежност, и с малка, когато означава принадлежност към съответното вероизповедание. Малко преди това, един преподавател по математика в Шотлания спечели делото, заведено срещу католическото училище, отказало да го назначи тъй като е войнстващ атеист.
Тоест, съществена част от „културната война А” са целенасочените усилия на секуларистите да изтласкат в периферията и тотално да маргинализират (използвайки както националният, така и европейският инструментаруим) общественото значение и влияние на християнската общност в Европа, макар че въпросната общност и без това се топи.
Тази ситуацията засяга косвено и редица изключително важни фундаментални проблеми, които са особено остри в Холандия – една страна, стремително разделяща се с някогашната си привързаност към традиционното наследство. От доста време насам тя се е сдобила с печалната репутация на държава, в която е позволено всичко, свързано с наркотиците и проституцията, и която е изправарила останалите с узаконяването на евтаназията и хомосексуалните бракове. Изглежда обаче, че и смятаните за флегматични белгийци не смятат да изостават. Там също бяха приети закони за евтаназията и хомосексуалните бракове, в резултат от което половината от фиксираните през 2005 смъртни случаи на деца във Фландрия се дължат именно на евтаназия. Освен това управляващата в Белгия либерално-социалистическа коалиция наскоро прие закон, легализиращ раждането на деца, чиито зародиши се износват от друга, наета за пари, жена (2) . По този повод италианският философ (и доскорошен министър в правителството на Берлускони) Роко Бутильоне отбеляза, че: „Навремето често цитирахме Карл Маркс, протестирайки против „отчуждението” и „комерсиализацията” на човешкия живот. Можехме ли да си представим тогава – а днес това вече е реалност – че тъкмо левицата ще оглави борбата за правото човешкото същество да бъде комерсиализирано и, че всичко това се върши в името на толерантността и равенството?”.
Днес „културната война А” се изразява в настойчивите опити на секуларистите да узаконят поведението, смятано доскоро за недопустимо, използвайки за целта лозунги за „прогреса”, „съчувствието”, „неосъждането” и „политическата коректност” и формулирайки нови норми, повлияни от екстремните феминистки или мултикултуралистки категории. През последните години това особено нагледно се проявява в приетите от държавите-членки на ЕС закони, регулиращи (т.е. ограничаващи) публичното слово. Така, критичните забележки за хомосексуалното поведение попадат директно в раздела на „речите, разпалващи ненавист”, а един френски депутат вече беше глобен, задето си е позволил да разсъждава за моралното превъзходство на хетеросексуалните над хомосексуалните.
Подобни неща се случват и на междудържавно ниво – така натискът от ЕС доведе наскоро до падането на управляващата в Словакия (една от наскоро приетите в съюза страни) коалиция. Причината бе сключеният от правителството конкордат с Ватикана, според който Словакия се задължаваше да уважава решението на лекарите-католици, отказващи да правят аборти по морални и верски съображения. Това споразумение беше яростно атакувано от страна на т.нар. „Мрежа на независимите експерти по фундаменталните човешки права” на ЕС ( EU ' s Network of Independent Experts on Fundamental Human Rights ), защото според тях правото на аборт е сред международно признатите човешки права и нито един лекар не може да се отказва да извършва съответната процедура. Развихрилите се в Братислава дебати, дали си струва рискът от конфронтация с брюкселските и страсбургски мандарини, присвоили си монопола върху интерпретацията на въпросите за човешките права, дестабилизираха до такава степен словашкото правителство, че премиерът бе принуден на разпусне парламента, насрочвайки нови избори. Този пълзящ ляво-либерален авторитаризъм се прояви нагледно и в приетата от Европейския парламент през януари 2006 резолюция, осъждаща като „хомофобски” страните, които не признават хомосексуалните бракове, и квалифициращ религиозната свобода като „източник на дискриминация”. В хода на дебатите по тази резолюция, един британски евродепутат атакува традиционните закони за брака, като нарушаващи човешките права на гейовете и лезбийките и дори заплаши, че в тази връзка може да бъде прекратено членството в съюза на такива „дисидентски държави” като Полша или Литва. Отделно, поляците бяха заплашени и, че могат да загубят правото си на глас на срещите на министрите от Евросъюза, ако дръзнат да възстановят смъртното наказание.
Можем до безкрайност да обсъждаме тези тенденции, но всеки здравомислещ човек би трябвало да признае, че в сегашната европейска ситуация острите конфликти по повод на законодателните иновации, диктувани от вихрещата се „политическа коректност”, са крайно неуместни: те само отвличат общественото внимание от най-драматичната заплаха, надвиснала над Стария континент в началото на ХХІ век, а именно - от факта, че Европа върши демографско самоубийство и това продължава вече доста време.
В края на ХХ век някои екстремисти, зациклили на тема защита на околната среда, уверено предричаха, че ако природните ресурси продължат да се добиват и изразходват със същите темпове, човечеството е обречено да загине поради „свръхнаселеността” на планетата. В началото на ХХІ век виждаме, че светът все още разполага с достатъчно природни ресурси, но Европа е на прага на демографска катастрофа, защото стремително губи основния си ресурс - хората.
Общата картина е повече от тревожна. Нито една страна-членка на ЕС не може да се похвали дори с просто възпроизводство на населението си (т.е. с 2,1 деца на една жена). Нещо повече, единайсет членки на съюза, включително Германия, Австрия, Италия, Унгария, както и трите балтийски държави, демонстрират „отрицателно ниво на раждаемост” (т.е. там умират повече хора, отколкото се раждат). А това означава, че Европа е направила сериозна, дори може би фатална, стъпка към навлизането си в самоубийствена демографска спирала.
Цитираните цифри говорят сами за себе си и са достатъчно впечатляващи. Но, както е известно, истината е в детайлите, които нагледно ни демонстрират, какво се случва, когато най-здравият, богат и сигурен, в човешката история, континент престане да произвежда човешко бъдеще, в най-елементарния смисъл на думата. Така, същите тези белгийци, които практикуват най-напредничавата версия на политическата коректност, ще установят през 2020, че са намалели от осем (2001) до седем милиона, т.е. с 12,5%. А в средата на века в Белгия ще живеят само 4,5 млн. души. Испанците, чието правителство с такъв фанатизъм се зае да руши традиционния социален и културен живот, пък ще намалеят към 2050 с 25%.
В хода на последната предизборна кампания в Германия демографската тема на практика не бе разисквана. Дори и сегашното правителството на „голямата коалиция”, начело с Ангела Меркел, не бие тревога по повод катастрофалното състояние на немското здравеопазване и пенсионна система – въпреки, че драматично намаляващите работещи данъкоплатци ще трябва да издържат стремително нарастващият брой пенсионери. Междувременно, поради споменатите демографски тенденции, към средата на сегашния век, населението на цяла Германия ще бъде по-малко от това на някогашната Източна Германия. Макар че немския президент Хорст Келер лансира публична кампания за повишаване на раждаемостта в страната (която днес е 1,39), проведените наскоро социологически проучвания сочат, че 25% от германските мъже и 20% от жените на възраст между двайсет и трийсет години не възнамеряват да имат деца и не виждат в това никакъв проблем.
Сега нека видим, какво става в Италия, чиито семейни кланове дълги години смайваха феновете на италианското кино по целия свят. Действителността силно се отличава от онова, което сме свикнали на виждаме на екрана: към 2050 (ако се запазят сегашните тенденции), почти 60% от италианците няма да знаят от личен опит, какво означава брат, сестра, леля, чичо или братовчед. В което няма нищо учудващо: първото дете в съвременното италианско семейство се ражда, когато баща му е на 33, а броят на мъжете над 65 значително надвишава броят на тези под 15 години (същото се отнася впрочем и за Германия, Испания, Португалия и Гърция). Освен това, тези тенденции не са характерни само за т.нар. „Стара Европа” – през 2050 например, населението на България ще намалее с 36%, а това на Естония – с 52%!
През следващият четвърт век броят на работещите в Европа ще спадне със 7%, докато броят на хората над 65 годишна възраст ще нарастне с 50% и тази тенденция ще създаде непреодолими фискални затруднения за социалните държави от целия континент. В резултат от което постоянно нарастващият дисбаланс между поколенията ще влияе все по-силно върху националната политика, слагайки край и на самия европейски проект. Или поне на онзи му вид, в който той бе замислен в началото на 50-те години на ХХ век, когато беше създадено Европейското обединение за въглища и стомана, смятано за институционален предшественик на сегашния Европейски съюз. Демографията е съдба и упадъкът в демографията на Европа (безпрецедентен феномен в човешката история, тъй като всичко това се случва без да е предизвикано от войни, епидемии или някакви други природни катаклизми) неизбежно ще породи огромни, възможно нерешими, проблеми и няма никакъв смисъл да си затваряме очите за това.
Още по-тревожно обаче е обстоятелството, че всъщност именно демографското „свободно падане” на Европа е връзката, обединяваща „културната война А” с „културната война Б”.
Историята не обича вакуума и демографският вакуум, създаден от самоубийственото равнище на раждаемостта в Европа, вече от доста време насам постепенно се запълва от мащабна имиграция от всички краища на ислямския свят. За всеки, който си направи труда да анализира обективно резултатите от тази имиграция, ще стане ясно, че най-очевидният резултат от нея е появата в континентална Европа на система на сегрегация на ниво структурата на градския ландшафт: бедните мюсюлмански предградия обкръжават повече или по-малко проспериращите западни градове, обитавани от коренните европейци.
Ясно е и друго: промените засягат не само външния вид на европейските градове. Във Франция вече има десетки „неуправляеми” региони: това са най-вече населените почти изключително с мюсюлмани предградия, където не действат френските закони и където френската полиция рядко дръзва да се появи. Подобни териториални анклави, в които действат законите на шариата, практикувани от мюсюлманското духовенство, можем да видим и в други европейски страни. Както посочва Брюс Бауър в току що излязлата си книга „Докато Европа спеше” (вж. статията на стр. – б.р.)(3) , европейските власти почти не обръщат внимание (предпочитайки да ги игнорират) на онези модели на поведение, които доминират сред мюсюлманското население в Европа, макар че последните включват физическо насилие (например насилствено обрязване на жените), морално насилие (принуждаване за встъпване в брак)и социално-дескруктивни мерки (изпращане на деца в радикалните медресета в Средния изток, Северна Африка и Пакистан, където те получават начално и средно образование), да не говорим за откровено противозаконните действия (т.нар. „убийства на честта” в случай на изневяра или изнасилване – като при това убиват не насилника, а неговата жертва).
Нещата не опират само до това, че европейските правителства срамежливо отместват поглед от подобни действия. Съществуващата в Европа социална система благородно подкрепя и подпомага имигрантите, които обаче или тайно ненавиждат приютилата ги страна, или пък открито призовават за унищожаването и, включително и участвайки в терористични акции. Това особено нагледно се прояви в Лондон, където през юли миналата 2005 бяха извършени взривове в метрото и в обществен автобус. Както подчертава Мелани Филипс в статията си „Лондонистан” (4) , терористите са „британски тинейджъри, продукт на британското училище и университети, а също на британската социална система, които са действали по този начин, защото не са признавали не само британските, но дори и елементарните човешки ценности. Те не са били просто самотници-маргинали. Онова, което ги е накарало да влязат в метрото с раниците си и да се взривят там, убивайки и себе си, и своите съграждани британци, е идеологията, разпространяваща се в нашия обществен организъм, подобно на раков тумор – тази идеология се изповядва не само в пакистанските медресета, но и по улиците на Лийдс и Бредфорд, Олдъм и Лейчестър, Глазгоу и Лутън”.
Благодарение, най-вече, на либералния характер на европейското наказателно право, с опасните престъпници-мюсюлмани се държат по толкова странен начин, че в това просто е трудно да се повярва без помощта на кралицата от „Алиса в страната на чудесата”, която „преди закуска можеше да повярва едновременно в шест невероятни неща”. Така, Мохамед Буйери, холандският граждани от марокански произход, който уби през 2004 филмовия режисьор Тео ван Гог посред бял ден в центъра на Амстердам (Буйери стреля два пъти в него, после му прерязва гърлото и поставя върху тялото на жертвата си фетва, съдържаща заплахи, и накрая стреля срещу полицаите, опитващи се да го задържат), запазва правото си да гласува и дори да бъде избран в холандския парламент. В същото време, двама депутати от същия този парламент, дръзнали да критикуват ислямския екстремизъм, бяха принудени (поради заплахите на мюсюлманските фанатици) да се крият в затвора или в казармите, под охраната на полицията и военните.
Повече от шейсет години след края на Втората световна война европейският инстинкт за умиротворяване си остава цял и непокътнат. Така, във Франция се наложи плувните басейни да бъдат разделени на мъжки и женски, заради протестите на местните мюсюлмани. Симпатичната прасешка физиономия изчезна от витрините на много британски магазини, след оплакванията на мюсюлманската общност, че героят от приказката на А.А.Милн дълбоко оскърбява човешкото им достойнство. Същото се случи и с шоколадовия сладолед Burger King , символите въру който пък напомняли на мюсюлманите за някакъв свещен текст от Корана. Според Брюс Бауър, британското дружество на Червения кръст е забранило изобразяването на коледните елхи и традиционните сцени от раждането на Исус, опасявайки се, че това би оскърбило местните мюсюлмани. По същата причина, скоро след убийството на Тео ван Гог, холандската полиция унищожи надписите „Не убивай” по стените на няколко къщи в Амстердам, , а на учениците бе забранено да носят раници с холандското знаме, защото имигрантите мюсюлмани биха могли да го възприемат като „провокация”.
Европейските медии все по-често се самоцензурират по въпросите, свързани с местния ислямски радикализъм и престъпленията, извършвани от мюсюлмани. С малки изключения, европейската преса описва войната с терора по начин, в сравнение с който американските им колеги звучат далеч по-балансирано. Когато проблемите, свързани с имигрантите-мюсюлмани все пак попаднат в полезрението на пресата, в повечето статии доминира самокритиката и нападките срещу „местните расисти”. В Малмьо, третия по големина град в Швеция, вече години наред се отбелязва непрекъснато увеличаване на изнасилванията, грабежите, палежите на училища, „убийствата на честа” и антиеврейските акции. В резултат от това много шведи, родени в него, биват принудени да го напуснат, а правителството, вместо да въведе ред, заяви, че за проблемите, с които се сблъсква Малмьо е виновен „шведският расизъм”. Според високопоставен държавен чиновник, шведите имат неправилна представа за интеграцията, тъй като продължавали да мислят в категориите на йерархията, в която „ние” – са тези, които интегрират, а „те” – онези, които биват интегрирани.
На свой ред, Белгия създаде правителствен Център за равни възможности и противодействие на расизма ( CEEOR ), който наскоро спечели в съда дело срещу собственик на работилница, произвеждаща метални гаражни врати. Вината на човека е, че използвал работници-мароканци само за производството на вратите, но не ги изпращал да монтират вратите в домовете на белгийците. В същото време, както твърди белгийският журналист Пол Белие, чието онлайн-издание „ Journal de Brussels ” е сериозен информационен източник за хода на европейските културни войни, същият център е помогнал за прекратяване на следствието срещу местен ислямист, разпространявал злобни антиеврейски карикатури, под предлог, че „евентуален съдебен процес би могъл само да изостри ситуацията”.
На този фон едва ли е учудващо, че европейските евреи все по-често стават изкупителни жертви, поемащи ударите, свързани с проблемите на мюсюлманската интеграция в Европа. Така, преди две години, по особено жесток начин бе убит един парижки ди-джей. Убиецът – мюсюлмански тинейджър обяви: „Убих своя евреин и сега мястото ми в Рая е сигурно!”. Същата вечер, друг мюсюлманин уби възрастна еврейка пред очите на дъщеря и. Но, както отбелязва известният френски анализатор Марк Щейн, „нито един голям вестник не обръща внимание на подобни инциденти”. През февруари 2005 френската преса съобщи за жестокото убийство на двайсет и четиригодишният евреин Илан Халими, изтезаван в продължение на няколко седмици от банда ислямисти. Като през цялото време, мъченията били съпровождани от четене на сури от Корана. Въпреки това, френското следствие побърза да обяви случая за „изцяло криминален”.
В началото на 2006 тези характерни модели на подстрекателство и умиротворяване най-сетне привлякоха всеобщото внимание във връзка с датския „карикатурен джихад”. Самата публикация, през миналата година, на няколкото карикатури на Пророка Мохамед в копенхагенското списание Jyllands - Posten остана практически незабелязана – реакция срещу нея нямаше нито в Дания, нито някъде другаде. Но след като датските имами разгърнаха активна агитация в Близкия изток (използвайки за целта три други, много по-оскърбителни, карикатури, собствено производство), бе провокиран международен скандал, в резултат от който протестиращите мюсюлмани (както и местните сили на реда) убиха няколко десетки хора в Европа, Азия и Африка.
В статията си в „Уикли Стандарт”, посветена на тези събития, Хенрик Беринг отбелязва: „Датчаните внезапно се превърнаха на най-омразните хора на планетата - нападаха посолствата им, горяха знамената им, а имамите от Иран и Саудитска Арабия четяха на тези скандинавски варвари лекции по религиозна толерантност”.
Реакцията на Европа (както винаги) се сведе до поредните мерки за интензификация на „умиротворяването”. Тогавашният италиански министър без портфейл Роберто Калдероли бе принуден да подаде оставка, след като се появи с фанелка, върху която бе щампована една от скандалните карикатури. Силвио Берлускони оцени постъпката му като „безумна”, тъй като според него именно тя е провокирала безредиците около италианското консулство в Бенгази, в резултат от които загинаха 11 души. Вестниците, препечатали карикатурите, бяха подложени на силен политически натиск, против някои журналисти бяха заведени дела, а редица интернет-сайтове бяха закрити. Паневропейската верига от супермаркети Carrefour първа капитулира пред исканията на ислямистите и обяви бойкот на датските стоки, нещо повече - по витрините на тези супермаркети се появиха плакати на английски и арабски, деклариращи „солидарност с ислямската общност”. Норвежкото правителство принуди редактора на един вестник публично да се извини, че е препечатал датските карикатури – на пресконференцията нещастният журналист бе заобиколен от членове на кабинета и неколцина тържествуващи имами. На свой ред, външният министър на Евросъюза Хавиер Солана непрекъснато сновеше от една арабска страна в друга, уверявайки „верните си приятели”, че европейците споделят „гнева на мюсюлманите”, „оскърбени” от датските карикатури. За да не остане по-назад, правосъдният министър на ЕС Франко Фратини обяви, че скоро ще бъде разработен „медиен кодекс”, задължаващ медиите да проявяват „предпазливост” (в случая тази дума е синоним на „капитулация”)при публикуването на карикатури, независимо от художествените им достойнства.
Колкото и да са били слепи политиците, коите през 30-те години на миналото столетие са се опитвали да „умиротворят” тоталитарният нацистки агресор, те поне са вярвали, че защитават собствения си начин на живот. Днес обаче (според специалисти като Брюс Бауър или арабистката Бат Йеор) практикуваното от Европа в зората на ХХІ век „умиротворяване” е близко по-скоро до някогашният „зиммитюд” (в мюсюлманската религиозна литература със „зимми” се обозначават т.нар. защитени хора на Завета – б.р.) , чиято същност е доброволният отказ от собствените основополагащи ценности: сблъсквайки се още през Средновековието с нарастващата вълна на ислямския експанзионизъм, някои европейски политически водачи се отказват от националния си суверенитет, в резултат от което коренното население в редица региони на Европа (Пиренейския полуостров, Южна Италия или Балканите) се превръщат в граждани от второ, ако не и от трето качество в собствените си земи.
Бауър възлага отговорността за европейския манталитет на „умиротворяването” и последиците от него върху постепенно превърналата се в неуправляема мултикултуралистка „политическа коректност” и в това отношение той, без съмнение, е прав. Иронията в днешната ситуация е, че европейският мултикултурализъм, основаващ се на постмодернистките теории, които превръщат в постулат „некохерентността” на всяко знание и, по този начин, относителността на всяка претенция за познаване на истината, мълчаливо признава правото да бъдат носители на истината от последна инстанция само на радикалните ислямисти. В тази връзка, едва ли е учудващо, че и самият мултикултурализъм става все по-некохерентен и буквално на всяка крачка влиза в противоречие със самия себе си.
Да вземем например случаят с генералния секретар на Британския мюсюлмански съвет Икбал Сакрани, когото премиерът Тони Блеър назначи за свой съветник по проблемите на местните мюсюлмани и дори му издейства рицарско звание. Последваха ред епизоди, достойни за „Алиса в огледалния свят” на Луис Карол. Първото което направи, сър Икбал бе да се появи в Би Би Си за да обяви, че „хомосексуализмът застрашава фундаменталните основи на нашето общество”. Естествено, последваха протести от страна на британското гей-лоби, след което Икбал Сакрани беше извикан на разпит в Скотланд Ярд по обвинение, че „ерозира обществената сигурност” (нека припомня, че в компетенциите на Скотланд Ярд влизат и „престъпленията, свързани с насаждането на омраза и хомофобия”). По-късно мюсюлманското лоби поиска от Блеър да отмени Деня в памет на Холокоста, който той самият учреди преди няколко години, като сър Икбал също подкрепи това искане, подчертавайки пред „Дейли Телеграф”, че „британските мюсюлвани се чувстват унизени и оскърбени, защото техният живот се смята за по-малко ценен от този на жертвите на Холокоста”.
Но, обвинявайки за всичко мултикултурализма, рискуваме да се плъзнем по повърхността на нещата.”Културната война А” – т.е. опитът на Европа да се натрапи мултикултурализмът и радикално-секуларисткия „стил на живот”, ограничавайки свободата на словото, отхвърлянето на религиозните и морални убеждения като „фанатизъм” и използването на държавната мощ за укрепване на „търпимостта”, „инклузивността” и „чувствителността към другия” – представлява, по същество, битка за самото значение на понятието „толерантност”. Онова, което Брюс Бауър съвсем правилно определя като „излязла изпод контрол политическа коректност”, се корени в поразилото Европа далеч по-сериозно заболяване, свързано с отхвърлянето на вярата в това, че човешкото същество (колкото и несъвършено и неадекватно да е то) е способно да постигне истината за нещата – т.е. същата вяра, която в течение на почти две хилядолетия подхранва и крепи европейската цивилизация, възникнала в резултат от взаимодействието между Атина, Йерусалим и Рим.
Днес, постмодернистката европейска „висока култура” се отказва от тази вяра. И тъй като въпросната култура признава само „твоята истина” и „моята истина”, решително отхвърляйки идеята за „истината като такава”, тя разбира толерантността само като безразличие към различията – оттук и готовността, ако е необходимо, това безразличие да се наложи и насила, включително използвайки инструментариума на държавния апарат. В рамките на този подход обаче, самата идея за толерантността като „култивиране на различията в цивилизовани рамки” (използвайки израза на Ричард Джон Нюхаус) започва да изглежда недостатъчно толерантна. И онзи, който се стреми да защити толерантността в една цивилизована публична дискусия, където се сблъскват алтернативни претенции за истината (включително религиозни и морални вярвания и убеждения), рискува да бъде изтласкан – и в много случаи действително бива изтласкан – от европейската публична сфера, под предлог, че е „фанатик”.
Истината обаче е, че същността на проблема следва да се търси още по-надълбоко.
На първо място, колкото и гръмко европейските постмодернисти да декларират привързаността си към идеята за относителността на всяка истина, на практика подобна позиция води до нещо съвсем друго, а именно: от една страна към обезценяване на традиционните западни истини (т.е. ценности), а от друга – към подчертано почтително отношение към незападните (или дори антизападните) истини (т.е. ценности). В релативиския „огледален свят” винаги става така, че не всички религиозни и морални убеждения са прояви на фанатизъм, който следва да бъде обуздан, а само някои от тях – и най-вече онези, които не се вписват в рамките на юдео-християнската традиция. Казано накратко, моралният релативизъм на Европа често служи само като витрина и маска, под която се крие ненавистта на Запада към самия себе си.
На второ място, ерозиращият всичко европейски скептицизъм, върви ръка за ръка с това, което навремето Алан Блум определи като „добродушен нихилизъм”, т.е. нихилизъм, който (поради безразличието си към всичко, освен към себе си) дава приноса си за присъщото на Стария континент нежелание да си гарантира бъдеще, създавайки за целта следващо поколение европейци. Между другото, Брюс Бауър се преселва от Америка в Европа заради уж пагубното влияние на религиозната десница върху американската политика и защото Европа му се струва много „по-отворена”, отколкото САЩ, в редица аспекти. Струва ми се, че той така и не е осъзнал, че именно онова, с което Европа привлича такива като него – т.е. предполагаемата и морална „откритост” – я прави толкова уязвима в сблъсъка с радикалния ислям (5) .
Бауър предполага, че Европа ще съумее да си върне изгубената решимост и да защити своето свободно общество, като се откаже от мултикултурната политическа коректност, но запазвайки своя скептицизъм и релативизъм (т.е. свободата се конкретизира под формата на закона, като израз на радикалната лична автономия). Само че, както вече се убедихме, тъкмо радикалната лична автономия кара Европа да се отрече от постиженията на собствената си цивилизация и да вижда в своята история единствено репресиите и проявите на нетърпимост. Именно радикалната лична автономия подхранва политическата коректност, ерозира волята и парализира способността на Европа да се защити от „вътрешната” агресия на ислямистите.
Друг, при това още по-убедителен, анализ на културните войни в Европа, бе направен в хода на един изключително съдържателен и полезен диалог, осъществен още преди две години, т.е. през 2004. Участниците в него са, на пръв поглед, доста странна двойка – това са Марчело Пера, италиански учен-агностик и активен участник в политическия живот на Италия (известно време дори беше председател на Сената) и кардинал Йозеф Ратцингер – по онова време префект на Конгрегацията на Светия престол по въпросите на вероучението (основният теологичен отдел на Католическата църква).
Началото на този диалог бе поставено от лекцията на Пера „Релативизмът, християнството и Западът”, изнесена в римския Латерански университет. В отговор Ратцингер изнесе в италианския сенат лекция на тема „Духовните корени на Европа”, след което двамата продължиха диалога си чрез писма, които (заедно с двете лекции) бяха публикувани през 2005 в отделна брошура, предизвикала голям интерес, особено след като през април с.г. кардиналът стана папа Бенедикт ХVІ. Съвсем наскоро, книгата бе издадена и в САЩ, под заглавие „Без корени: Западът, релативизмът, християнството и ислямът” (6) .
Доста преди да стане папа, Йозеф Ратцингер беше известен интелектуалец, достатъчно е да спомена, че след смъртта на Андрей Сахаров именно той зае мястото му в престижната Френска академия за морални и политически науки. Ратцингер се „възползва от служебното си положение” за да предупреди съотечествениците си – европейци, че приятното прахосване на времето в интелектуалния „пясъчен замък” на постмодернизма няма да им донесе нищо добро и ще се превърне в източник на много сериозни проблеми за европейското общество и политика. Като тези проблеми са едновременно интелектуални, духовни и морални.
Разклащането и ерозията на „изначално силната вяра на европееца в Бога, в себе си и в универсума” води до „разпадането на моралното съзнание, основаващо се на абсолютните ценности” и до „реална опасност от саморазрушаване на европейското съзнание”. Защо, пита Ратцингер, Европа „съвършено е загубила способността си да харесва и обича сама себе си”? Защо Европа вижда в историята си само онова, което и се струва „отвратително и деструктивно”, защо е престанала да възприема всичко възвишено и чисто?
Европейските секуларисти и преди са се сблъсквали с подобни критики и дори вече са си изработили имунитет, позволяващ им да не обръщат внимание на аргументите, с които ги засипват вярващите християни. В този смисъл, една от приятните изненади в книгата „Без корени” е отговорът на Марчело Пара, според който:”заразените от епидемичен релативизъм европейци смятат, че защитата на собствената им култура би била акт на хегемонизъм и нетърпимост, т.е. предателство към демократичните и либерални позиции”. Според него обаче, тези „болестни убеждения” са ги превърнали в заложници на политическата коректност, в чиято „клетка” Европа „сама е влязла от страх да не каже нещо политически некоректно и в стремежа си да избяга от отговорност”.
По същия красноречив начин Пера описва и парализата на волята на европейците и тяхната абсолютна неподготвеност да се защитят от настъпление на радикалния ислям. Наясно ли са европейците, пита той, „че на карта е поставено самото им съществуване, че под прицел се намира тяхната цивилизация, а културата им е изправена пред смъртоносна заплаха? Разбират ли, че онова, което са призвани да защитават, е тяхната собствена идентичност? Тоест, нещо което са длъжни да бранят с всички средства: посредством културата, образованието, дипломацията, политиката, търговията и икономиката, диалога и убеждаването, а пък ако се окаже необходимо – и със сила”.
В статията си „Без корени” Ратцингер (заимствайки идеята от Тойнби) лансира тезата, че, че всяко обновяване на цивилизационния морал на Европа може да бъде инициирано само от онези „креативни малцинства”, които се окажат способни да предложат алтернатива на секуларизма, в качеството му на (де факто) официална идеология на Европейския съюз. А това може да стане единствено при условие, че се обърнем към европейското юдео-християнско религиозно и морално наследство. На свой ред, Пара смята, че необходимата „работа по обновяването следва да бъде извършена от християните и секуларистите заедно”. Това, подчертава той, предполага развитието на „гражданска религия, способна да реализира ценностите си, използвайки връзката между индивида, семейството, групата, асоциацията, общността и, накрая, гражданското общество. Тази връзка обаче ще подмине политическите партии, правителствените програми и силовите държавни структури и поради това няма да засегне в обозримо бъдеще съществуващото разделение между църква и държава”.
Във въпросния текст, предложението на Пера относно „гражданската религия” е все още неясно формулирано, но през февруари 2006, когато той обяви появата на едно ново движение - „За Запада като носител на цивилизация”, контурите и бяха очертани значително по-отчетливо. Манифестът на движението започва с кратко описание на двете културни войни, бушуващи в Европа, а по-нататък се утвърждават ценностите на западната цивилизация, като „източник на универсални и ненакърними принципи”. Макар че самият Пера принадлежи към левицата, сред хората, подписали манифеста, има много интелектуалци от десницата и центъра. Манифестът призовава съгласните със съдържащите се в него идеи, да „се борят тероризмът да бъде лишен всякакво оправдание и подкрепа”, да съдействат за интегрирането на имигрантите „в името на общите ценности”, да отхвърлят евтаназията, да работят за съкращаване, в рамките на възможното, на бюрократичния апарат, да утвърждават ценността на семейството, като естествено партньорство между хората, основаващо се на брака”, да разпространяват „универсалните ценности на свободата и демокрацията”, да подкрепят институционалното разделение между църквата и държавата, без да се „поддават на секуларисткото изкушение за ограничаване на религиозното измерение само в индивидуалната сфера” и да съдействат за „развитието на здравословния плурализъм в образованието”. Манифестът завършва с предупреждението, че „един народ, който забравя за своите корени, не може да бъде нито свободен, нито уважаван”.
Дали инициативи, като проекта на Марчело Пера, или пък анализите му, направени в тандем с папа Бенедикт ХVІ, ще доведат до някакви реални резултати? Скептиците вероятно биха казали, че вече е твърде късно, защото демографският Рубикон е преминат. В тази връзка Марк Щейн пише: „тъй като следващото поколение (т.е. мюсюлманите) вече е налице, остава само един въпрос: колко кървав ще бъде преходът към новия ред в Европа?”. Но, ако двете европейски културни войни не приключат с ускореното създаване на „Еврабия” (термин, измислен от Бат Йеор и британския професор Найл Фергюсън), инициативи, като проектът на Пера, биха могли да изиграят в развитието на събитията доста значителна роля, при това дори по-скоро, отколкото ни се струва днес.
Нихилизмът, коренящ се в скептицизма, поражда морален релативизъм и самоненавист, намиращи фалшива утеха в т.нар. „хуманитарианизъм” (термин, използван от съвременните мултикултуралисти, противопоставящи го на традиционния „хуманизъм” – б.р.) , в който не само не се съдържа нищо добро, а – напротив, тъкмо той носи в себе си отровата, убиваща Европа демографски и парализираща я пред лицето на агресивната ислямистка идеология, която цели унищожаването на западния хуманизъм в името на едно смъртно опасно тълкуване на Божията воля. Този, който обича Европа и цени онова, което тя е означавала в миналото (а вероятно и още означава за света) може само да се надява, че именно хора като Марчело Пера и неговите съмишленици в средите на искрено вярвящите в бога и своите ценности европейци, ще победят в схватката, определяща изхода от двете културни войни, водещи се днес в Европа.
