forum.uni-sofia.bg

Ивоо, идвай си, че да са напийм като свИни!

Ave, Emilia, ora pro nobis,
ora et semper viros delecta,
няма да спирам, да те тревожа -
аз преспокойно вървя по пътеката.

Тихо пристъпвам, музейно се взирам,
всяка жена и картина разглеждам.
Днес скептицизмът ми с писък умира,
с писък умира и всяка надежда

тебе да видя отново такава -
тъжна, учудена и уморена.
Редом с портрета си скромно застава
доня Емилия, gratia plena.

Притча за Човека

Вървял ли, вървял ли... през тръни Човекът,
към своето щастие бавно поел
и влачел се тежко, подпирал се с лакът,
и целият мръсен, към своята цел!

Вървял ли, вървял ли... през бури и пясък,
през тъмни могили... и тъжен, и плах.
И падал, и ставал, и с трясък след трясък
се сривали в него и ужас, и страх.

Вървял ли, вървял ли... към своята гибел!
И с гордост изправен към края вървял!
Страха си и ужаса с обич погубил!
И всеки ще помни, че той е живял!

Обръщам се официално към:

Norwegian Wood,
стилът ти на писане ми допада изключително много (bow). Тематиката и изразните средства на последното постнато творение ме връщат приблизително две столетия назад и неволно правя паралел между написаното от теб и някои ('морски') произведения на Виктор Юго, Шели, Розети, Бодлер, поздравления за което! Наистина съм впечатлена .

James Magno (a.k.a Ивчо ),
нивото на поезията ти градира с всеки следващ стих и това далеч не е само комплимент, а самата истина! Израстването ти като поет и Човек е очевидно и би трябвало да се гордееш от факта!

ivtorinka,
нямам честта да те познавам, но написаното от теб ме докосна дълбоко! Отдавна не бях чела нещо толкова свежо и истинско и се надявам оптимизмът, струящ от тези редове, да не угасне никога .

Браво на всички ви!

Мерси

София

Надрусани
и вчесани
несресани
размъкнати
в покруса /ни/
се разкрива длетото.

Под флаг –
на свастика
на кръст
на звезда или не
на пентаграм
на гола жена без срам -
всеки свой символ
всеки от нас взе.

Бой.
По Попа
покрай църкви
с наркотици
впримчени в мрежа
едни падат, други стават
синьо, червено, дъга.
Над София изгряват.

Аз в този град
роден съм помийно;
и добавям своя отпечатък.
Покрай курви и курвари
Лозенец модерен
и Овчакупелски дувари
сред интелигенция
и сред улични хлапета
където в трамвай
старица с лев за билет крета.

Тъй или инак,
градът е наша мащеха
злобна и ревнива
разтворила крака
пред индустрията зловеща.
Стоя, шест и десет е
със съдбата в
пушека над нас имам среща.
Можеш ли да го усетиш всичко това?

Амиии.. освен и аз да се отчета хихи


Дишай, човече! Само това ти остана.

Животът те смаза, направи те роб.

С фалш и омраза те затвори в капана,

даже откупва ти място за гроб.



Дишай, човече! Животът е гнусен,

случките в него – помия и кал.

Уж беше сладък, сега е безвкусен,

кой го измисли – пълен провал!



Дишай, човече! Свръхсложна мозайка

е нашият скапан живот.

От чуден коктейл – противна утайка,

човекът превърнал е в скот.

Аз съм прекрасна картина с бездухи бои, едно бездиханно жълтурче.

Малко съм, смачкано, сиво, без стих,

който да ми поплаче...

Трепет без чувство съм,

сила без цел,

объркана формула,

ръждясала тел,

крива усмивка с червило намазана,

бледо, омазано парченце сив ден.

Аз съм безкрайна, но съм нарязана.

Малка, прашасала, смях озлобен.




И ако някой проявява интерес - може да публикувам и остатъка от стихотворението, което съм написала в подписа си

(хайде всички, ръцете горе...)

Цялата ми идея умря...

Господи,
искам да съм журналист -
с няколко думи прости,
да променям животи,
най-мощно оръжие - белия лист,
и ако никой не задава въпроси,
с гордост да кажа "Аз победих"
Не ми трябва внимание,
нито да виждам на живота красотата,
всяка мъка, всяко терзание,
да превръщам в пир за душата.
И ако още някой жив остане,
нека в моето предаване, има
достатъчно фалшиви тревоги,
една любима атомна зима
и всичко най-лошо до дойде...

Избиват ни във влакове,
избиват ни с автобуси,
но истина е, че ние се
избиваме сами помежду си...
Научиха ни на религия,
научиха ни на свобода,
но само за няколко мига,
цялата ми идея умря...

Господи,
искам да съм демагог,
да владея със слово тълпите,
понякога в думите плодовите,
се крие моя вътрешен Бог!
Това, за което те са сърдити
на мен, е че съм жесток,
но нима може лъжите красиви,
да ни вкарат в опасен порок?
И да правя, каквото си искам,
твърде много ли трябва да казвам,
всичко, което днеска измисля,
утре съдбата да го доказва?

Избиват ни във влакове,
избиват ни с автобуси,
но истина е, че ние се
избиваме сами помежду си...
Научиха ни на религия,
научиха ни на свобода,
но само за няколко мига,
цялата ми идея умря...

Господи,
искам да съм дори и теб,
докато те ползват като оправдание,
аз да продължавам напред,
всяко мое ново занимание, нов късмет
да е някъде там на небето,
и който иска да вярва -
за мен,
това, което хората казват,
винаги ще звучи фалшиво.
Защото моята сила е в думите.
Философско? Дори красиво?
Не, по-скоро тъжната глупост на хората...