forum.uni-sofia.bg

fak написа:Тони Стораро е явление в БГ-музиката и с горния си пост Джуди го доказа

нямам какво да добавя..

Всъщност ми го пуснаха веднъж докато бях пияна и май това помогна да повърна цели четири пъти...

Има некъв вид сито...тука:
Re: Стихотворения на форумците

И тоалетните словоблудства на приятеля на memento mori, както и текста, който Кристо е цитирал, не отговарят на и без това безбожно занижения критерий...

И пълен малоумник да си, ше го видиш...

Друго е обаче да си нагъл

JudyRamone написа:...

ама е факт ( ) че споменът, какъвто и да е тй, остава.

Песента на Тони е директен кавър на стихотворение на Дамян Дамянов, авторските права запазени. Виж в Жугъл, ако не вярваш..

айде ше съм по темата, че Фак ше ме бамне...


Като затворници, губим представа за времето.
И ни се иска да живеем в цветните си мечти,
въпреки, че най-много би могло да ни боли,
като знаем, че все черно-бели са проблемите.

Сега живеем в тъмен свят, странен свят,
и докато искрици не се появят в очите,
ще е трудно, на себе си, тъй сърдити,
да открием вътре в нас, правилния цвят.

Има свобода, там - отвъд вътрешната болка.
Чувам я под формата на музика, любими песни,
арии, отекващи хармонии в мен и неуместно
е да си втълпявам, че може би и аз го мога...

Дори прекършените крила все ще заздравеят.
и един ден кафезът ще се претвори в летище,
птиците, когато вътре в тях гори огнище,
ще излетят от душата и песента ми ще запеят.

Но сега, времето наистина е май застинало.
Аз живея зазидан в един странен мой си свят,
където се боря, песните в мен да не спрат,
и да кажа, че нищо хубаво в мен не е загинало...

Понеже виждам голям интерес ще пусна още една лирическа миниатюра, дело на мой приятел и уникален поет:

"Ти си моята кралица.
Обичам твоята малка, стегната ц**а.
Всеки ден мисля за нея,
защото съм гладен."

memento mori,как можа след това хубаво стихотворение да си пуснеш ЛОГИЧЕСКАТА миниатюра Засрами се !

Забравен танц

“…whether you are gonna be the problem
or you are gonna be the solution”
- Shai Hulud quote

Ако вярваш
на същите тези хора
които те гледат невинни
и лъжата облещена
поемаш съ’ студен дъх -
то ти си глупак
и извинения не трябва да търсиш.

Римата се изплаши
ритъмът набучих на кол
право в сърцето, право там
както вие направихте
без капка от езеро,
без дъжд от какъв да е срам.

Аз правило трето налагам
‘не доверявай се,
не разчитай вече на хора
които само сърцето ще изровят’.
И маска от стомана слагам
затвор за душата,
преграда като сетна отплата
тридесет сребърни ‘джаката’.

И нека прокълнат ме
с език от отровна пара
с очи на любима измамна
и нека разпънат ме сам
на кръст от плевел и сяра
и издерат ме грам по грам.
Аз на хора не ще се веч’ доверя
не и истински, не и както
преди танцувах с тях по ръба.
Не и както бяхме преди по ръба.

Поправих го :


Приказка


Бостанско плашило отправя закани
на спомени гнили, горчиви, грабливи.
Безсилно крещи им, че са нежелани,
а те срещу него крещят, че са живи.

Предвожда ги призрак, отдавна забравен
изгубвал на части от свойто сияние,
вървейки до мене по пътя безславен.
Обещава ми милост, зове покаяние.

Отлита далече. Но друг се задава
в задушната вечер на равносметка.
Със своята лодка до мене доплава,
за да разкрие разтърсваща гледка.

И от водата изплуват картини
как се сама за срама закопчавам,
как във недъзи се давя с години.
По река Ахерон в настоящето плавам.

Ето го - третият призрак пристига
с косата в ръка и забулен във роба
идва за мене. Плътта ми повдига
и води ме в крипта - посочва ми гроба.


За предишни вини не ще се покайвам!
И имам дързост за днешни премеждия!
А отдалеч на трупа си се радвам!
Признавам си грешките, чакам възмездия...

Пих и ще пия от Лета наново.
В съня си поне съвестта не дочувам.
И ме е страх да погледна отново
да не би изведнъж да спра да сънувам.

Лол, Фак

fak, гуд джоб!

... и успехи в любовта и секса...

С подписите си, разделяме,
каквото прекарахме и споделихме,
каквото един на друг разкрихме,
каквото и сърцата подариха...

Обобщават ни по вестници и статии,
сякаш стотици хиляди обичаха
вместо нас - невероятно!
Те предричаха... война
и огромни щети безвъзвратни...

Тъй търпяхме тези години,
създали вече една история,
каква глупава теория, че
с лист хартия, става се роднини.
Аз така и не разбрах,
защо сме били с теб,
преди,
любими?

И в последните опътвания,
вместо сбогом, има само пожелания,
вместо обич, има оправдания,
и вместо истината - все лъжи.
И последните думи, още днеска -
върви си и по-щастлива бъди...
...и успехи в любовта и секса...

Пепелява надежда

Въглен и пепел
и после - мъртъвци.
Многобройни
разярени
и о, бесни,
дърлещи се
хищни разкъсани хиени
чакащи идни промени.

Аз сърце имах
сред живи!
сред пламъкa чер
сред въглен разпален
и бях листо в пролетта.
В надежда загинах
отхвърлих
изстисках
като парцал мокър
изпосталялата си душа.

Сред мъртъвците живея
и сред мен живеят те
проснати
като войници оловни
от буря разхвърляни
подети от вихър
ах, проснати, проснати
по ужасяващо минно поле.
И аз мъртъв съм,
и все тъй хладни остават си те.
Чер въглен
чер като мрачна родина -
захвърлен с омраза
в мечтите на едно светло дете.

И аз в него живея
с тамян в изпосталяла душа.
Тютюн в простора
безмълвен все тъй вирея
в очакване на пепелява река.

Епитафии

Тук почиват депутати -
педерасти до един.
Лапаха добри заплати,
ала пукнаха от СПИН.

Дядо Боже гледа ме отгоре,
гледа своя грандиозен крах.
О, кажи, величествен синьоре,
аз защо така се преебах?

някога може би
някой нещастник
си е измислил всичко това
честите нерви
рядкото щастие
празната моя глава

души е подреждал
отчети завеждал
заспал изведнъж насред път
въшки в доспехи
слонове в дрехи
бият се пият сумтят

искам да зная
какво да поискам
искам веднъж да заспя
и да увисна
насред безкрая
и да посрещна без думия съня

^ вулгарно добро.

--

Нихи

ПЛЮЯ
плюя на твоите стремления
на живота
и на
също така светлината
на всички възхваления
защото тъмна, тъмна
остава си гората.

Изкормих сърцето
захвърлих го
жадно да цвърчи
застинало на пещ.
Това е, което
усмихва ме
в сардонит зловонен
сапфирено сив зловещ.

Аз сам съм се родил
сам вътрешно живея
и сам ще си умра.
Стълб кръводървесен
извисен до небесата
разкъсал 'давно плътта.

И няма топлина
погълнахме луната
заплюхме радостта
в жлъч потопих сърцата.
А бях толкова невинен
докато
един
безоблачен ден
не ми обясниха правилата.

Камък и жила
с отрова кръв
с ръце ножове
с очи гранит.
Ръцете вдигам
към небето
да го строша
Аз съм сардонит.

"Надежда?
Повръщам върху сиянието на вашата празнота, градена на надежди.
Буря нека овъгли месата ми и изпепели това, което остана.
В живота си - винаги сам,
винаги сам, Калам."