forum.uni-sofia.bg

Наскоро четох, че ревността не се появява от нищото. Тя винаги е провокирана. Дали като малки не сме се чувствали достатъчно обичани или пък са ни наранявали чрез изневери. Хората които ревнуват не са виновни за това... и е много трудно да се преодолее.

Хмм, не са виновни... хммм. По същата логика и глупаците не са виновни, че са глупаци. Но страдащите от тази глупост, те какво са виновни?

Дъждът върху лицето написа:Наскоро четох, че ревността не се появява от нищото. Тя винаги е провокирана. Дали като малки не сме се чувствали достатъчно обичани или пък са ни наранявали чрез изневери. Хората които ревнуват не са виновни за това... и е много трудно да се преодолее.

Съгласен съм, тези които провокират ревност, сами са си виновни...

Boromir написа:Хмм, не са виновни... хммм. По същата логика и глупаците не са виновни, че са глупаци. Но страдащите от тази глупост, те какво са виновни?

Ревността е чувство, а глупостта заболяване, един вид...

Boromir написа:Хмм, не са виновни... хммм. По същата логика и глупаците не са виновни, че са глупаци. Но страдащите от тази глупост, те какво са виновни?

Разликата е, че когато си с човек, който ревнува, можеш да поговориш с него и да му помогнеш да я преодолее (ревността), докато с глупака, колкото и да говориш няма как да му помогнеш.

Дъждът върху лицето написа:и да му помогнеш да я преодолее (ревността)

Уф, мислих, мислих, ама не се сетих за някой по-ревнив мой познат, дето да са му помогнали разни разговори. Дори напротив. За момент всичко утихва и ти аха-аха да решиш, че нещата са наред - оппааааа...
И не стига, че не се лекува, ами се и задълбочава.

Разбирате, че не говоря за случаите, в които нещо те е боднало за миг и си разбрал, че едва ли си толкова незаменим; нито пък за моментите, в които ти светва червената лампичка. Те, поне при мен, се припокриват, но въпросът е колко често се случват. Има хора, дето не могат да сварят да сменят крушката на тая червена лампичка - светне ли веднъж, та нЕма угасване...

Когато светва предупредително в подходящи моменти и не води до изблици, истерии и прочее проблеми от подобно естество, е незаменима. Патологиите обаче са опасни.

Хора, що трябва да си усложняваме живота, само тва не мога да разбера....когато си с някого, си с него, защото си сигурен, че си единствен за него, нали? А тва че некои хора си хващат гаджета просто е така, за да не са сами, или за да отбележат поредната бройка, или само щото им се е*е, си е лично техен проблем. И именно поради тая причина аз НЕ ревнувам, щото имам пълно доверие на човека, с когото съм. Благодарение на това доверие съм с него, споделям му, правим секс и т.н. Само на мен ли това ми се струва най-логичният казус?

Да, логично е, обаче това си ти, разбираш ли... Различните хора имат различни причини за ревност, а някои от тях не са толкова лесни за преборване. И аз си знам, че съм ревнива... донякъде... Знам и защо е така, но за съжаление нищо не мога да направя. Силите ми стигат само дотам да не го показвам.

JudyRamone написа:Хора, що трябва да си усложняваме живота, само тва не мога да разбера....когато си с някого, си с него, защото си сигурен, че си единствен за него, нали? А тва че некои хора си хващат гаджета просто е така, за да не са сами, или за да отбележат поредната бройка, или само щото им се е*е, си е лично техен проблем. И именно поради тая причина аз НЕ ревнувам, щото имам пълно доверие на човека, с когото съм. Благодарение на това доверие съм с него, споделям му, правим секс и т.н. Само на мен ли това ми се струва най-логичният казус?

Наааай-сетне.
Няколко страници пробвах да обяснявам нещо, много близко до това. Ама тц, не хваща.

Сега ще излея върху вас светлината на мантрата си - ревнив е този, който не обича себе си достатъчно. Аз обичам себе си повече от всички останали, затова няма от кого и за какво да ревнувам. Много е полезно и одухотворяващо. И спомага за установяване на здравословни отношения с партньора на базата на споделена любов към себе си. Всеизвестно е, че ако обичаш себе си, ще те обичат и другите - важно е само да се приеме, че любовта към самия себе си винаги трябва да е повече и всичко ще е щастие и рози. А и да не е, обичащите себе си са защитени от сериозни душевни удари от факта, че както и да се провали дадена връзка, те винаги ще имат... себе си.

Оо, последното е съвсем вярно! Но по-напред...

Това за сляпото доверие е така ок. И аз съм имала такова доверие към човек, но какво става в момента, в който този човек ти изневерява? Хайде, кажете ми! Как после може да се доверите пак напълно и ако не можете трябва да останете сами за цял живот ли? Сигурен сигурен, ама в живота нищо не е толкова просто, или да или не. И това, че човек трябва да обича себе си, еми да така е, ама като обичаш някого истински ти мислиш вече за двама, това което е за мен е и за него (поне при мен е така). И в такъв случай няма как да не си наранен.

В момента, в който въпросният човек ми изневери, получава кубинка в лицето и въпросът се решава. След това може очите ми да се разтекат от плач, ще рева, ще псувам, ще се депресирам, но все някога ще ми мине. Аз не казвам, че ако изневярата действително се случи, няма да съм наранена, дори напротив. Но има разлика между това да си мисля некви неща, които все още не са се случили, преди действително да се случат.

понякога ревността е вече постфактум - те нещата са си се слууучилиии....

bubbly_water написа:понякога ревността е вече постфактум - те нещата са си се слууучилиии....

И кой е виновен тогава - ревнуващия или изневерилия?