Публикувано на: 22 Фев 2005, 19:00
Dead Тема Walking! 
"Не съм луд. Пускам радиото и Сатаната ми казва, че тровите кръвта ми"/ приблизителен цитат/ - а тва откъде е, ммммм
Страница 7 от 240
Публикувано на: 23 Фев 2005, 10:19
Лубим филм.
"Не съм луд. Пускам радиото и Сатаната ми казва, че тровите кръвта ми"/ приблизителен цитат/ - а тва откъде е, ммммм
"Не съм луд. Пускам радиото и Сатаната ми казва, че тровите кръвта ми"/ приблизителен цитат/ - а тва откъде е, ммммм
Публикувано на: 23 Фев 2005, 12:44
Хал хабер си нямям, ма май го чух наскоро. (то нали сесия, трябва нещо да се прави и аз гледам филми 
)
)Публикувано на: 23 Фев 2005, 22:58
A nqkoi hora u4at... 
Публикувано на: 24 Фев 2005, 14:14
Къде ги бе?
Публикувано на: 26 Фев 2005, 21:43
Кой го беше казал...^PrincessA^ написа:A nqkoi hora u4at...
"Trqbva da vi vkliu4at v 4ervenata kniga na Bulgariq"
хехе
Публикувано на: 26 Фев 2005, 21:47
БИЖУТАТА НА САУРОН
Олорин препускаше с кобилата по склона. Беше хванал първия дръглив кон, който му беше попаднал. Никога не беше вярвал, че ще успее да намери нещо толкова недъгаво във Валинор, но уви, случи се точно тогава, когато не трябваше. Понякога му се струваше, че ако слезе и върви ще стигне по-бързо. Но за годините си едва ли щеше да издържи много дълго.
Както и да е, в крайна сметка, след много усилия, кобилата успя да изкачи последните метри, преди да рухне преуморена на земята. Олорин с облекчение слезе от гърба й и се огледа. Точно пред него, на не повече от стотина метра, седяха Сам и Фродо и с умиление си припомняха командировката до Мордор преди много години.
- Фродо - развика се Олорин - Фродо, ставай бързо, че стана страшно. Бързо идвай.
- Какво се е случило, Гандалф? - запита хобитът
- Сега не съм Гандалф - поправи го маярът - сега съм по-скоро Олорин. Крайно време е да го научиш вече.
- Добре де, не се вкисвай толкова - намеси се Сам
- Какво се е случило? - Фродо се върна в темата на разговора
- Много страшно нещо, Фродо. Но предлагам да отидем у нас и там да го обсъдим на по халба бира.
Три часа по-късно Олорин блажено дояждаше поредната кълка от обяда, който беше последвал няколкото халби бира, които беше изпил с хобитите.
- 'айде... Олорине, казвай най-сетне какво те мъчи толкова - поде Фродо
- А, да - сети се маярът - Много страшно стана, момчета. Чух, че Саурон се е завърнал в Средната Земя.
- Какви ги дрънкаш - почти в един глас отвърнаха хобитите
- Нали съветът на Елронд ни прати в Мордор да унищожим пръстена на Саурон? - продължи Сам - И го унищожихме. Добре де, Ам-Гъл го унищожи без да иска.
- Пръстенът наистина е унищожен - отбеляза Олорин - И мислехме, че с това духът на Саурон ще загине също. Но от Средната Земя се носят страшни новини. Саурон не само, че е събрал нова армия от орки, но и не позволява на Съдбовната планина да изригне. Страх го е.
- От какво го е страх, Олорин? - Фродо усети ледени тръпки по гърба си - И как е успял да се завърне?
- Двата ти въпроса са свързани - отговори Олорин - Оказало се, че навремето, освен пръстен, Саурон е изковал още някои златни предмети, които му придавали сила. Изковал е гривна, огърлица, обеци и диадема. Заедно с пръстена, тзи пет предмета му давали невероятната сила.
- Но нали уж му трябвал само пръстенът? - попита Сам
- Точно така - продължи маярът - По онова време останалите предмети бяха в Барад-Дур. Но след войната за Пръстена и след рухването на кулата, тези предмети останали затрупани за дълго време, докато едно джудже-археолог не ги изровило и не ги изложило в наскоро открития Морийски музей.
- Нещо не се връзва - каза Фродо - Ако тези предмети правят Саурон достатъчно силен, тогава за какво му е бил и пръстенът?
- Нищо не разбираш - сопна му се Олорин - Четирите други златни накита правят Саурон много силен. Но пръстенът го правеше практически непобедим. След като Единственият беше унищожен, силата на пръстена остана да блуждае из Средната Земя. А след като останалите накити били открити, силата му се разпределила по равно между тях.
- Нищо в природата не се губи - въздъхна Фродо - И сега Саурон го е страх да не се повтори сценария от предишната война, затова не позволява на Съдбовната планина да изригне, нали?
- Точно така - съгласи се Олорин - Дори сега самият Саурон седи на върха, за по-сигурно. Но сега не е око. Сега е един пръст, който постоянно сочи към Гондор.
- Показалец? - попита Фродо
- Не точно... Съседен на показалеца е, но не е палец...
- А къде са четирите накита сега? - попита Сам
- Все още са у джуджетата.
- И какъв е планът - попита Сам
- Има нещо интересно, което Саурон не го знае - отговори Гандалф - Четирите накита могат да се унищожат в обикновен златарски огън. Просто при създаването им не му е достигнала магията, но това той не го знае. Така че той напразно си стърчи на върха и гледа победоносно. Та значи планът е следния: прост и ясен - отиваме, купуваме четирите златни предмета от джуджетата и ги претопяваме. Тогава Саурон, ако ще на два пръста да се преобрази, все тая.
Настана мълчание. Планът изглеждаше глупав, но не и неизпълним. Нямаше да има приключения и това беше тъпо.
- И все пак - Фродо прекъсна мълчанието - в Средната Земя на ясно ли са какво става?
- Не - отсече Олорин
- А защо до сега не се е знаело за останалите предмети?
- Много просто, Саурон си ги е държал до нощното шкафче и не ги е показвал на никого. При война той си ги е поставял под бронята. Само пръстенът го е оставял върху ръкавицата, защото иначе му убивал на пръста. Така само пръстенът се виждал и хората си мислели, че това е единствената причина за могъществото му. Да, ама не.
- А ти откъде знаеш за останалите накити? - попита Сам
- Еру ми каза - отвърна Олорин - Но сега нямаме много време. Трябва да тръгваме. Ще ви покажа пряк път до Средната Земя. И което е по-лошото - ще дойда с вас.
Олорин преведе хобитите през някакъв на вид малък тунел, но се оказа, че бил вълшебен, защото ги отведе право в Мория. От там те бързо откриха Морийския музей и видяха четирите накита на Саурон. Също като пръстена и те не бяха нищо особено на външен вид. Освен това не предизвикваха у този, който ги гледа, копнеж да ги притежава.
- Това ли е, Олорине? - разочарова се Фродо - Егати!
- Шшшшт - изсъска маярът - тук съм известен като Гандалф. Бях Сивия, после Белия, а сега съм Червения.
Наистина, хобитите чак сега установиха, че той е облечен изцяло в червено. Дори брадата му, сега естетично подктригана, и косата му, вързана на опашка, имаха червеникав оттенък.
- Дано само да не те помислят за балрог - изкиска се Фродо.
- Много мешно - намръщи се Гандалф - Дошли сме да вършим работа, не да говорим глупости.
Тримата разгледаха музея. Имаше елфийски кинджали, мумия на ент, препариран назгул, старата шапка на Гандалф, цяла могила от могилните ридове и още куп интересни неща.
- Тук можеш да си загубиш деня без да усетиш - възкликна Фродо пред един барелеф на задругата.
- Да - съгласи се Гандалф - Но все пак имаме работа да вършим. Дай да намерим управителя на музея.
Управителят беше едно набито джудже на име Маньо, издокарано в козе сако. Веднага ги прие в кабинета си.
- Чух, че искате да купите някои неща от музея - започна Маньо - По принцип не продваме колекциите си, освен ако клиентът не предложи много висока сума...
- Освен че ще ви предложим страшно много злато, ще ви дадем и някои редки реликви от Валинор - прекъсна го Гандалф
- Охо! - възкликна Маньо - Явно тези предмети означават много за вас. Е, добре. Явно инате търговски нюх...
Сделката беше сключена и Гандалф и хобитите прибраха накитите на Саурон. Сега оставаше само да намерят златарска пещ, където да ги претопят...
- Щом става дума за златарска пещ, най-подходящо е да питаме джуджетата - каза Гандалф след като излязоха от музея и се насочи към първото джудже, което му влезе в полезрението - Извинявай, къде наблизо има златар?
- Наблизо няма златар - отвърна джуджето и изгледа странно тримата.
- А, така... Знаех си, че Еру нещо не ми е казал. Какво ли е станало в Средната Земя, щом насред джуджешка земя няма златари?
Гандалф влезе обратно в музея и няколко минути по-късно се върна при хобитите.
- Ходих пак да говоря с Маньо - обясни той - Каза ми, че от години джуджетата не извършвали никакви ковашки и златарски дейности. Действащи златарски пещи нямало. Но аз видях една вътре, в музея. Имам още малко злато, може да успея да я купя. Тогава ще успеем да претопим накитите. В противен случай всичко ще бъде напразно.
Гандалф отново се изгуби в музея. Появи се след половин час.
- Нищо не стана. Досега съм се пазарил с оня Маньо. Не дава пещта. Била на Дурин. Рядкост. Реликва - после снижи глас и почти шепнешком добави - А ко знаеше, че и накитите са на Саурон, сигурно и тях нямаше да ни ги даде.
Ситуацията изглеждаше безизходна.
- Не може да няма нито една действаща пещ в Средната Земя - недоумяваше Фродо
- Защо джуджетата са спряли да коват - попита Сам
- Маньо каза, че преди години джуджетата такова коване са му ударили, че изковали неща за няколко поколения хора, елфи, хобити и джуджета. Нямало смисъл да коват повече. Сега само си продавали стоката.
- Можем да подкупим някое от джуджетата да запали старата си пещ колкото да претопим накитите - предложи Сам
- Уви, не можем - въздъхна маярът - Всички пещи са демонтирани, за да не заемат място.
- А ако намерим дракон? Драконовият огън е дори по-силен, нали?
- Че е по-силен, по-силен е. Но в Средната Земя вече няма дракони.
Ставаше все по-безнадеждно, когато тримата изведнъж дочуха, че един глас ги вика.
- Кой си ти? - попита Гандалф, гледайки към сенките, откъдето долиташе гласът
- Името ми е Глов, наследник на Гимли от вашата задруга. Гандалф много се е променил в сравнение с барелефа в музея, но Фродо и Сам са си същите - джуджето излезе леко от сянката, образувала се от падащия здрач - Знам, че накитите, които купихте, са притежание на Саурон. Мисля, че мога да ви помогна.
Всичко това дойде като гръм от ясно небе за маяра и хобитите.
- И как ще ни помогнеш? - попита Фродо
- След един час музеят затваря. Но аз имам достъп до него. Имам ключ и мога да ви преведа незабелязано до пещта на Дурин. После остава само да я накладем и да хвърлим бижутата вътре.
- Чудесен план! - възкликна Гандалф - Благодарим ти, Глов.
- Добре - отвърна джуджето - След три часа ще се чакаме отново тук. В мазетата на музея има предостатъчно дърва, за да подхраним огъня.
Три часа по-късно Глов вече водеше Гандалф, Фродо и Сам към мазето, откъдето взеха дърва и започнаха да загряват пещта на Дурин. По едно време Глов заяви:
- Почти е готово. Скоро огънят ще е достатъчно силен, за да може да разтопи накитите.
Но в този миг се случи нещо непредвидено. Вратата на музея се отвори с трясък и вътре влезе самият Саурон.
- Не го правете, имайте милост - крещеше той с протегнати напред ръце
- Ти не трябваше ли да си само един пръст? - учуди се Гандалф
- Трябваше. Но като разбрах какво става и къде са ми безценните накити и се доматериализирах. Виждате на какво е способна волята ми, когато стане напечено...
- И ще става още по-напечено - ухили се Глов и пъхна още няколко дърва в огъня.
- Милост! Милост! Милост! - проплака Саурон
- Ти искаше Средната Земя само за себе си. Беше егоист. Мислехме, че сме те победили, но не бяхме прави. Дойде и твоят час, Сауроне! - Гандалф също пъхна едно голямо дърво в пещта.
Саурон като че ли не осъзнаваше, че огънят още не е достатъчно силен за да разтопи предметите и че можеше да нападне тази нова, малка, спонтанно образувала се задруга. Затова сега, повече от всякога, Гандалф трябваше да е сигурен, че огънят е достатъчно силен. Ако хвърлеше например диадемата и тя не се разтопеше, Саурон щеше да разбере всичко и щеше да ги нападне.
Хобитите стояха неподвижно и гледаха врага. Никога не бяха предполагали, че ще го срещнат очи в очи. Особено след унищожаванто на пръстена. За миг Фродо се изкуси да му поиска автограф, но после прецени, че не беше много мъдро да се приближава толкова близо до Саурон.
Саурон продължаваше да хленчи, а Гандалф и Глов печелеха време и подклаждаха огъня. В един миг Саурон го обърна на обещания, но след като и това не помогна започна да предлага накитите му да бъдат занесени във Валинор, където да бъдат държани така, че да не му позволяват да черпи сила от тях. Ясно беше, че и Саурон хитрува и също печели време.
Вече огънят беше достатъчно загрял, когато Саурон каза:
- Защо ме мъчите? Защо тогава просто не хвърлите накитите в огъня?
В миг той прозря цялата истина. Разбра, че огънят не беше загрят достатъчно. Със всички сили той се хвърли към Гандалф, който държеше накитите. Но беше изпуснал последния си шанс. Маярът безгрижно пусна накитите в горещата пещ, която ги погълна безцеремонно.
Саурон най-после беше сразен. Гандалф, Фродо, Сам и Глов трябваше да изпишат една кофа мастило за обяснения пред директора Маньо и властите защо са влезли в музея и са запалили пещта на Дурин. И четиримата дадоха различни показания, нито едно от които не беше вярно. Платиха солидна глоба, за която Гандалф трябваше да се връща до Валинор, за да донесе още злато, докато хобитите трябваше да останат през това време в Мория. Глов беше прокуден от джуджетата, но валарите се съгласиха да го вземат във Валинор за особени заслуги.
Средната Земя беше спасена.
писано от Аластис
(не че знам кой/я е, ама авторски права и т.н.... )
Олорин препускаше с кобилата по склона. Беше хванал първия дръглив кон, който му беше попаднал. Никога не беше вярвал, че ще успее да намери нещо толкова недъгаво във Валинор, но уви, случи се точно тогава, когато не трябваше. Понякога му се струваше, че ако слезе и върви ще стигне по-бързо. Но за годините си едва ли щеше да издържи много дълго.
Както и да е, в крайна сметка, след много усилия, кобилата успя да изкачи последните метри, преди да рухне преуморена на земята. Олорин с облекчение слезе от гърба й и се огледа. Точно пред него, на не повече от стотина метра, седяха Сам и Фродо и с умиление си припомняха командировката до Мордор преди много години.
- Фродо - развика се Олорин - Фродо, ставай бързо, че стана страшно. Бързо идвай.
- Какво се е случило, Гандалф? - запита хобитът
- Сега не съм Гандалф - поправи го маярът - сега съм по-скоро Олорин. Крайно време е да го научиш вече.
- Добре де, не се вкисвай толкова - намеси се Сам
- Какво се е случило? - Фродо се върна в темата на разговора
- Много страшно нещо, Фродо. Но предлагам да отидем у нас и там да го обсъдим на по халба бира.
Три часа по-късно Олорин блажено дояждаше поредната кълка от обяда, който беше последвал няколкото халби бира, които беше изпил с хобитите.
- 'айде... Олорине, казвай най-сетне какво те мъчи толкова - поде Фродо
- А, да - сети се маярът - Много страшно стана, момчета. Чух, че Саурон се е завърнал в Средната Земя.
- Какви ги дрънкаш - почти в един глас отвърнаха хобитите
- Нали съветът на Елронд ни прати в Мордор да унищожим пръстена на Саурон? - продължи Сам - И го унищожихме. Добре де, Ам-Гъл го унищожи без да иска.
- Пръстенът наистина е унищожен - отбеляза Олорин - И мислехме, че с това духът на Саурон ще загине също. Но от Средната Земя се носят страшни новини. Саурон не само, че е събрал нова армия от орки, но и не позволява на Съдбовната планина да изригне. Страх го е.
- От какво го е страх, Олорин? - Фродо усети ледени тръпки по гърба си - И как е успял да се завърне?
- Двата ти въпроса са свързани - отговори Олорин - Оказало се, че навремето, освен пръстен, Саурон е изковал още някои златни предмети, които му придавали сила. Изковал е гривна, огърлица, обеци и диадема. Заедно с пръстена, тзи пет предмета му давали невероятната сила.
- Но нали уж му трябвал само пръстенът? - попита Сам
- Точно така - продължи маярът - По онова време останалите предмети бяха в Барад-Дур. Но след войната за Пръстена и след рухването на кулата, тези предмети останали затрупани за дълго време, докато едно джудже-археолог не ги изровило и не ги изложило в наскоро открития Морийски музей.
- Нещо не се връзва - каза Фродо - Ако тези предмети правят Саурон достатъчно силен, тогава за какво му е бил и пръстенът?
- Нищо не разбираш - сопна му се Олорин - Четирите други златни накита правят Саурон много силен. Но пръстенът го правеше практически непобедим. След като Единственият беше унищожен, силата на пръстена остана да блуждае из Средната Земя. А след като останалите накити били открити, силата му се разпределила по равно между тях.
- Нищо в природата не се губи - въздъхна Фродо - И сега Саурон го е страх да не се повтори сценария от предишната война, затова не позволява на Съдбовната планина да изригне, нали?
- Точно така - съгласи се Олорин - Дори сега самият Саурон седи на върха, за по-сигурно. Но сега не е око. Сега е един пръст, който постоянно сочи към Гондор.
- Показалец? - попита Фродо
- Не точно... Съседен на показалеца е, но не е палец...
- А къде са четирите накита сега? - попита Сам
- Все още са у джуджетата.
- И какъв е планът - попита Сам
- Има нещо интересно, което Саурон не го знае - отговори Гандалф - Четирите накита могат да се унищожат в обикновен златарски огън. Просто при създаването им не му е достигнала магията, но това той не го знае. Така че той напразно си стърчи на върха и гледа победоносно. Та значи планът е следния: прост и ясен - отиваме, купуваме четирите златни предмета от джуджетата и ги претопяваме. Тогава Саурон, ако ще на два пръста да се преобрази, все тая.
Настана мълчание. Планът изглеждаше глупав, но не и неизпълним. Нямаше да има приключения и това беше тъпо.
- И все пак - Фродо прекъсна мълчанието - в Средната Земя на ясно ли са какво става?
- Не - отсече Олорин
- А защо до сега не се е знаело за останалите предмети?
- Много просто, Саурон си ги е държал до нощното шкафче и не ги е показвал на никого. При война той си ги е поставял под бронята. Само пръстенът го е оставял върху ръкавицата, защото иначе му убивал на пръста. Така само пръстенът се виждал и хората си мислели, че това е единствената причина за могъществото му. Да, ама не.
- А ти откъде знаеш за останалите накити? - попита Сам
- Еру ми каза - отвърна Олорин - Но сега нямаме много време. Трябва да тръгваме. Ще ви покажа пряк път до Средната Земя. И което е по-лошото - ще дойда с вас.
Олорин преведе хобитите през някакъв на вид малък тунел, но се оказа, че бил вълшебен, защото ги отведе право в Мория. От там те бързо откриха Морийския музей и видяха четирите накита на Саурон. Също като пръстена и те не бяха нищо особено на външен вид. Освен това не предизвикваха у този, който ги гледа, копнеж да ги притежава.
- Това ли е, Олорине? - разочарова се Фродо - Егати!
- Шшшшт - изсъска маярът - тук съм известен като Гандалф. Бях Сивия, после Белия, а сега съм Червения.
Наистина, хобитите чак сега установиха, че той е облечен изцяло в червено. Дори брадата му, сега естетично подктригана, и косата му, вързана на опашка, имаха червеникав оттенък.
- Дано само да не те помислят за балрог - изкиска се Фродо.
- Много мешно - намръщи се Гандалф - Дошли сме да вършим работа, не да говорим глупости.
Тримата разгледаха музея. Имаше елфийски кинджали, мумия на ент, препариран назгул, старата шапка на Гандалф, цяла могила от могилните ридове и още куп интересни неща.
- Тук можеш да си загубиш деня без да усетиш - възкликна Фродо пред един барелеф на задругата.
- Да - съгласи се Гандалф - Но все пак имаме работа да вършим. Дай да намерим управителя на музея.
Управителят беше едно набито джудже на име Маньо, издокарано в козе сако. Веднага ги прие в кабинета си.
- Чух, че искате да купите някои неща от музея - започна Маньо - По принцип не продваме колекциите си, освен ако клиентът не предложи много висока сума...
- Освен че ще ви предложим страшно много злато, ще ви дадем и някои редки реликви от Валинор - прекъсна го Гандалф
- Охо! - възкликна Маньо - Явно тези предмети означават много за вас. Е, добре. Явно инате търговски нюх...
Сделката беше сключена и Гандалф и хобитите прибраха накитите на Саурон. Сега оставаше само да намерят златарска пещ, където да ги претопят...
- Щом става дума за златарска пещ, най-подходящо е да питаме джуджетата - каза Гандалф след като излязоха от музея и се насочи към първото джудже, което му влезе в полезрението - Извинявай, къде наблизо има златар?
- Наблизо няма златар - отвърна джуджето и изгледа странно тримата.
- А, така... Знаех си, че Еру нещо не ми е казал. Какво ли е станало в Средната Земя, щом насред джуджешка земя няма златари?
Гандалф влезе обратно в музея и няколко минути по-късно се върна при хобитите.
- Ходих пак да говоря с Маньо - обясни той - Каза ми, че от години джуджетата не извършвали никакви ковашки и златарски дейности. Действащи златарски пещи нямало. Но аз видях една вътре, в музея. Имам още малко злато, може да успея да я купя. Тогава ще успеем да претопим накитите. В противен случай всичко ще бъде напразно.
Гандалф отново се изгуби в музея. Появи се след половин час.
- Нищо не стана. Досега съм се пазарил с оня Маньо. Не дава пещта. Била на Дурин. Рядкост. Реликва - после снижи глас и почти шепнешком добави - А ко знаеше, че и накитите са на Саурон, сигурно и тях нямаше да ни ги даде.
Ситуацията изглеждаше безизходна.
- Не може да няма нито една действаща пещ в Средната Земя - недоумяваше Фродо
- Защо джуджетата са спряли да коват - попита Сам
- Маньо каза, че преди години джуджетата такова коване са му ударили, че изковали неща за няколко поколения хора, елфи, хобити и джуджета. Нямало смисъл да коват повече. Сега само си продавали стоката.
- Можем да подкупим някое от джуджетата да запали старата си пещ колкото да претопим накитите - предложи Сам
- Уви, не можем - въздъхна маярът - Всички пещи са демонтирани, за да не заемат място.
- А ако намерим дракон? Драконовият огън е дори по-силен, нали?
- Че е по-силен, по-силен е. Но в Средната Земя вече няма дракони.
Ставаше все по-безнадеждно, когато тримата изведнъж дочуха, че един глас ги вика.
- Кой си ти? - попита Гандалф, гледайки към сенките, откъдето долиташе гласът
- Името ми е Глов, наследник на Гимли от вашата задруга. Гандалф много се е променил в сравнение с барелефа в музея, но Фродо и Сам са си същите - джуджето излезе леко от сянката, образувала се от падащия здрач - Знам, че накитите, които купихте, са притежание на Саурон. Мисля, че мога да ви помогна.
Всичко това дойде като гръм от ясно небе за маяра и хобитите.
- И как ще ни помогнеш? - попита Фродо
- След един час музеят затваря. Но аз имам достъп до него. Имам ключ и мога да ви преведа незабелязано до пещта на Дурин. После остава само да я накладем и да хвърлим бижутата вътре.
- Чудесен план! - възкликна Гандалф - Благодарим ти, Глов.
- Добре - отвърна джуджето - След три часа ще се чакаме отново тук. В мазетата на музея има предостатъчно дърва, за да подхраним огъня.
Три часа по-късно Глов вече водеше Гандалф, Фродо и Сам към мазето, откъдето взеха дърва и започнаха да загряват пещта на Дурин. По едно време Глов заяви:
- Почти е готово. Скоро огънят ще е достатъчно силен, за да може да разтопи накитите.
Но в този миг се случи нещо непредвидено. Вратата на музея се отвори с трясък и вътре влезе самият Саурон.
- Не го правете, имайте милост - крещеше той с протегнати напред ръце
- Ти не трябваше ли да си само един пръст? - учуди се Гандалф
- Трябваше. Но като разбрах какво става и къде са ми безценните накити и се доматериализирах. Виждате на какво е способна волята ми, когато стане напечено...
- И ще става още по-напечено - ухили се Глов и пъхна още няколко дърва в огъня.
- Милост! Милост! Милост! - проплака Саурон
- Ти искаше Средната Земя само за себе си. Беше егоист. Мислехме, че сме те победили, но не бяхме прави. Дойде и твоят час, Сауроне! - Гандалф също пъхна едно голямо дърво в пещта.
Саурон като че ли не осъзнаваше, че огънят още не е достатъчно силен за да разтопи предметите и че можеше да нападне тази нова, малка, спонтанно образувала се задруга. Затова сега, повече от всякога, Гандалф трябваше да е сигурен, че огънят е достатъчно силен. Ако хвърлеше например диадемата и тя не се разтопеше, Саурон щеше да разбере всичко и щеше да ги нападне.
Хобитите стояха неподвижно и гледаха врага. Никога не бяха предполагали, че ще го срещнат очи в очи. Особено след унищожаванто на пръстена. За миг Фродо се изкуси да му поиска автограф, но после прецени, че не беше много мъдро да се приближава толкова близо до Саурон.
Саурон продължаваше да хленчи, а Гандалф и Глов печелеха време и подклаждаха огъня. В един миг Саурон го обърна на обещания, но след като и това не помогна започна да предлага накитите му да бъдат занесени във Валинор, където да бъдат държани така, че да не му позволяват да черпи сила от тях. Ясно беше, че и Саурон хитрува и също печели време.
Вече огънят беше достатъчно загрял, когато Саурон каза:
- Защо ме мъчите? Защо тогава просто не хвърлите накитите в огъня?
В миг той прозря цялата истина. Разбра, че огънят не беше загрят достатъчно. Със всички сили той се хвърли към Гандалф, който държеше накитите. Но беше изпуснал последния си шанс. Маярът безгрижно пусна накитите в горещата пещ, която ги погълна безцеремонно.
Саурон най-после беше сразен. Гандалф, Фродо, Сам и Глов трябваше да изпишат една кофа мастило за обяснения пред директора Маньо и властите защо са влезли в музея и са запалили пещта на Дурин. И четиримата дадоха различни показания, нито едно от които не беше вярно. Платиха солидна глоба, за която Гандалф трябваше да се връща до Валинор, за да донесе още злато, докато хобитите трябваше да останат през това време в Мория. Глов беше прокуден от джуджетата, но валарите се съгласиха да го вземат във Валинор за особени заслуги.
Средната Земя беше спасена.
писано от Аластис
(не че знам кой/я е, ама авторски права и т.н....
)Публикувано на: 26 Фев 2005, 21:49
Децата на слънцето
След отминаванто на Прекрасния народ отвъд Морето част от светлината напусна този свят, ала не всичко благородно и чисто бе забравено. Настъпи Четвъртата епоха, а тя принадлежеше на хората, по-младите чеда на Илуватар; Деца на слънцето ги нарекоха Елдарите в Древните дни и започна възходът на кралствата човешки в Средната земя. Дълги, дълги години изминаха след падението на Властелина и споменът за мрак и сянка напусна умовете и сърцата. Спокойна тишина легна след залез и сребърна морска пяна обля безлюдните брегове от Митлонд чак до Белфалас и далечния юг. На запад хищни нокти разкъсваха небето оставяйки дълбоки кървави дири и разхвърляха сред меката позлата на облаците късове от лазурната му плът. Вече нямаше светлина или мрак, само здрач и сенки. Крилата сянка прелтя над белите вълни, от гърлото и се откъсна див силен вик, писък в който се чувстваха самотността на солените брегове, на пясъка и морето, писък на морска птица. Сивите талази поеха тъжния зов и го отпратих далеч отвъд света към навеки изгубения запад. Слънцето залезе сред кървавите води и изпрати своя последен лъч над Средната земя. Светлината обля върховете на Еред Луин, достигна Емин Уиал и отвъд него чак до сребърните мъгли над Хисаеглир. В кръв и злато потече великият Андуин и искри се посипаха по заскрежеите склонове на Еред Митрин и тръпнещите листа на Мраколес. Дълги остри сенки хвърляха Емин Муил все на юг, зашепнаха неумиращите дървета на Лориен и отпратиха светлия лъч към прекрасните поля на Итилиен. Ала здрачът вече се промъкваше сред могъщите зъбери на Еред Нимраис, здрач покриваше и китните градини в Либенин. Някъде на изток над просторната долина на Реката се извисяваха вечните снегове на Ефел Дуат и блестяха обагрени от кървав залез. Златни мъгли тегнеха над Еред Литуи и спокойно спяха огнените недра на Ородруин - Съдбовния връх. Безкрайни зелени поля се простираха сега по платото Горгорот и нищо не напомняше за дните на мрака, пълзящ по тези хълмове в далечните дни. Самотен странник вървеше по умиротворения път към Минас Моргул и скоро стигна до пречистените руини на отдавна срутената кула. Висок и тъмнокос бе той и с ясен взор пронизваше падналия сумрак, ала непознато бе името му в тези земи. Пред лицето му изгряваше луната и хиляди звезди блеснаха в нощния зенит. Непознатият спря сред равното поле, на границата на древния Мордор и обърна поглед на запад към погасналото слънце, после отново пое по пътя. Но тъкмо когато се канеше да направи крачка нещо го разтърси. Не виждаше препятствие, но по-силно от волята му преграждаше пътя, нещо невидимо и страшно. Огромно огнено колело изплува пред смутения му взор; горящ пръстен разпръскваше тъмнината на десетки крачки от тук ала сърцевината му бе като бездънен кладенец и от нея се изливаше мрак - непрогледен и плътен - създанен не в този свят и не в тези дни. Мъжът отстъпи крчка назад, хлад дъхна от пламъците и развя дългите му коси. Нещо тъмно и тежко изпадна през огненото колело, сетне то се сви и изчезна от там, откъдето бе дощло-от мрака и от кошмарите. Странникът протегна ръка и взе студената каменна плоча. Със странни слова бе изписана тя и той можеше да ги прочете, макар непознат да бе езикът им.
"Някога аз бях един от Маярите, ала презрях Властелините на Запада и се покорих пред Мрачния враг на света. През Третата епоха в Средната земя аз имах много имена сред враговете си; наричаха ме Мрачния владетел, Господаря на Черната кула, Окото на Барад-дур, Безименния и Врага. Но моето истинско име е Саурон. Аз съм Саурон Велики - Властелин на Единствения пръстен, що трябваше да сбере Деветте, Седемте и Трите в сянката на Мордор. Аз го изковах в мрака на времето ала ми бе отнет. Аз съм Саурон Страшни, властелин на ужаса и омразата, най-могъщ сред слугите на своя господар Моргот. Ала в дните на своята власт над Средната земя моят враг Митрандир сбра в общ съюз Пълководците на запада и дръзна да се изправи пред Черната порта. И Едиственият пръстен, създаден за слава и мощ донесе само гибел на своя господар и бе унищожен. Аз съм Саурон, Вторият Мрачен владетел, що бе низвергнат, ала ще бъда последния, защото съм безсмъртен. Изречи името ми и аз ще приема форма и ще се въздигна от бездната."
С пръсти, треперещи от ужас и погнуса, мъжът вдигна плочата над главата си и я запрати на земята. Черният камък се разби на десетки блещящи парчета, но непознатият отмина в здрача без да се обърне. След него друг човек излезе от сенките и, коленичил на студената земя, събра разпилените кръсчета. Някой се изсмя в мрака - високо, смразяващо, унищожително. Може би прави са мъдреците сред людете, че един ден Онзи ще се върне по-силен и по-могъщ, може би прави са нейде на запад, отвъд кръговете на света, има закрила от злото, може би... Луната огря хладните вълни и превърна тъканта на Морето в сребро и сянка. Нека Валарите - пазители на Арда, бдят над вас в бъдните дни, Деца на Слънцето, защото отново идва Мракът, Неизбродният Мрак.
Мирослава Спасова
След отминаванто на Прекрасния народ отвъд Морето част от светлината напусна този свят, ала не всичко благородно и чисто бе забравено. Настъпи Четвъртата епоха, а тя принадлежеше на хората, по-младите чеда на Илуватар; Деца на слънцето ги нарекоха Елдарите в Древните дни и започна възходът на кралствата човешки в Средната земя. Дълги, дълги години изминаха след падението на Властелина и споменът за мрак и сянка напусна умовете и сърцата. Спокойна тишина легна след залез и сребърна морска пяна обля безлюдните брегове от Митлонд чак до Белфалас и далечния юг. На запад хищни нокти разкъсваха небето оставяйки дълбоки кървави дири и разхвърляха сред меката позлата на облаците късове от лазурната му плът. Вече нямаше светлина или мрак, само здрач и сенки. Крилата сянка прелтя над белите вълни, от гърлото и се откъсна див силен вик, писък в който се чувстваха самотността на солените брегове, на пясъка и морето, писък на морска птица. Сивите талази поеха тъжния зов и го отпратих далеч отвъд света към навеки изгубения запад. Слънцето залезе сред кървавите води и изпрати своя последен лъч над Средната земя. Светлината обля върховете на Еред Луин, достигна Емин Уиал и отвъд него чак до сребърните мъгли над Хисаеглир. В кръв и злато потече великият Андуин и искри се посипаха по заскрежеите склонове на Еред Митрин и тръпнещите листа на Мраколес. Дълги остри сенки хвърляха Емин Муил все на юг, зашепнаха неумиращите дървета на Лориен и отпратиха светлия лъч към прекрасните поля на Итилиен. Ала здрачът вече се промъкваше сред могъщите зъбери на Еред Нимраис, здрач покриваше и китните градини в Либенин. Някъде на изток над просторната долина на Реката се извисяваха вечните снегове на Ефел Дуат и блестяха обагрени от кървав залез. Златни мъгли тегнеха над Еред Литуи и спокойно спяха огнените недра на Ородруин - Съдбовния връх. Безкрайни зелени поля се простираха сега по платото Горгорот и нищо не напомняше за дните на мрака, пълзящ по тези хълмове в далечните дни. Самотен странник вървеше по умиротворения път към Минас Моргул и скоро стигна до пречистените руини на отдавна срутената кула. Висок и тъмнокос бе той и с ясен взор пронизваше падналия сумрак, ала непознато бе името му в тези земи. Пред лицето му изгряваше луната и хиляди звезди блеснаха в нощния зенит. Непознатият спря сред равното поле, на границата на древния Мордор и обърна поглед на запад към погасналото слънце, после отново пое по пътя. Но тъкмо когато се канеше да направи крачка нещо го разтърси. Не виждаше препятствие, но по-силно от волята му преграждаше пътя, нещо невидимо и страшно. Огромно огнено колело изплува пред смутения му взор; горящ пръстен разпръскваше тъмнината на десетки крачки от тук ала сърцевината му бе като бездънен кладенец и от нея се изливаше мрак - непрогледен и плътен - създанен не в този свят и не в тези дни. Мъжът отстъпи крчка назад, хлад дъхна от пламъците и развя дългите му коси. Нещо тъмно и тежко изпадна през огненото колело, сетне то се сви и изчезна от там, откъдето бе дощло-от мрака и от кошмарите. Странникът протегна ръка и взе студената каменна плоча. Със странни слова бе изписана тя и той можеше да ги прочете, макар непознат да бе езикът им.
"Някога аз бях един от Маярите, ала презрях Властелините на Запада и се покорих пред Мрачния враг на света. През Третата епоха в Средната земя аз имах много имена сред враговете си; наричаха ме Мрачния владетел, Господаря на Черната кула, Окото на Барад-дур, Безименния и Врага. Но моето истинско име е Саурон. Аз съм Саурон Велики - Властелин на Единствения пръстен, що трябваше да сбере Деветте, Седемте и Трите в сянката на Мордор. Аз го изковах в мрака на времето ала ми бе отнет. Аз съм Саурон Страшни, властелин на ужаса и омразата, най-могъщ сред слугите на своя господар Моргот. Ала в дните на своята власт над Средната земя моят враг Митрандир сбра в общ съюз Пълководците на запада и дръзна да се изправи пред Черната порта. И Едиственият пръстен, създаден за слава и мощ донесе само гибел на своя господар и бе унищожен. Аз съм Саурон, Вторият Мрачен владетел, що бе низвергнат, ала ще бъда последния, защото съм безсмъртен. Изречи името ми и аз ще приема форма и ще се въздигна от бездната."
С пръсти, треперещи от ужас и погнуса, мъжът вдигна плочата над главата си и я запрати на земята. Черният камък се разби на десетки блещящи парчета, но непознатият отмина в здрача без да се обърне. След него друг човек излезе от сенките и, коленичил на студената земя, събра разпилените кръсчета. Някой се изсмя в мрака - високо, смразяващо, унищожително. Може би прави са мъдреците сред людете, че един ден Онзи ще се върне по-силен и по-могъщ, може би прави са нейде на запад, отвъд кръговете на света, има закрила от злото, може би... Луната огря хладните вълни и превърна тъканта на Морето в сребро и сянка. Нека Валарите - пазители на Арда, бдят над вас в бъдните дни, Деца на Слънцето, защото отново идва Мракът, Неизбродният Мрак.
Мирослава Спасова
Публикувано на: 26 Фев 2005, 21:49
Не всяко злато блести
Поредната вагонетка напусна тясното гърло на медната мина и се отправи към кафявата купчина между ниските бараки. Изсипа товара си и пое по обратния път. Някога богатите мини, разположени по склоновете на отдавна загасналия вулкан, се бяха изтощили. Малкото останали жители на пустите градчета, се трудеха неуморно, но земята вече беше жестока към тях.
Гари работеше тук от двадесет и шест години и си спомняше добрите времена. Шефът му, стария Сам, дребен земевладелец и собственик на мината, някога имаше прекрасно ранчо, хотел и два бара в близкото градче, което тогава още можеше да се нарече истински град. А беше започнал от бижутер, на който му се налагаше, сам да копае среброто за накитите, които прави. Така беше открил първата си златна жила. После дойде и златната треска. Никой, обаче не можеше да обясни, как след достигане на определена дълбочина, всички златни, сребърни, медни и други мини, изведнъж пресъхваха. В момента се разработваха единствено странични бедни жилки, които преди години всеки би подминал.
Вятърът се усили и вдигна облак прах от купчината руда. Гари се закашля и побърза да сложи на устата и носа си кърпата, висяща на врата му. Поредицата ругатни, която поде, бе прекъсната, когато погледа му попадна върху жълтата буца, подаваща се между червеникавите камъни. Запъти се с бърза крачка към нея, оглеждайки се подозрително. За щастие, наоколо бе пусто. Наведе се и я вдигна. Очите му се опулиха. В ръцете си държеше малък къс злато. Не струваше кой знае колко, но щеше да има по бутилка джин на ден поне за седмица напред. Усмихна се и понечи да прибере малкото съкровище.
На Сам му се видя странно, че Гари стои и разглежда нещо в ръката си повече от десет минути. Любопитството го накара да се приближи. Когато стария му приятел посегна към джоба си, погледа му бе привлечен от внезапно проблясване. Почти омагьосан той се провикна:
- Хей! Какво е това?
- Нищо... - промърмори Гари.
- От купчината ли го взе? Дай да го видя.
- Не, не е от там... Имам го отдавна... Да отдавна... - с болка в гласа изстена стария миньор.
- Не ме лъжи! Омръзна ми от лъжливи копелета, като тебе! - Сам се изненада от собствения си глас.
Гледайки с погледа на попаднала в капан сърна, Гари се хвърли към захвърлената наблизо кирка. Точно когато пръстите му се сключиха около грубата дръжка, отекна изстрел. Той с недоверие погледна към гърдите си, където едно червено петно бързо се уголемяваше и изстена:
- Аз само исках малко джин... проклет да си...
Сам невярващо гледаше, как приятелят му пада на земята и издъхва. Димящият револвер още бе в ръката му. Златният къс се намираше само на крачка от него. Той бавно прибра оръжието си и се наведе. Малкото съкровище бе толкова красиво.
Не. Не можеше да го продаде. Беше толкова блестящ. Трябваше да направи нещо от него. Нещо красиво. Нещо, което да кара другите да завиждат. Прибра се в паянтовата си къща и заключи вратата. Спусна се направо в мазето, където някога беше старата му работилница. Инструментите и малката пещ бяха покрити с дебел слой прах, но той не спря, докато не ги почисти до съвършенство. Запали пеща и сложи златото вътре. Изчака доста време, но то не се разтопи. Предпазливо го извади от огъня и го докосна. Беше хладно. Някакъв глас в главата му, говорещ на непознат език, който той някак си разбираше, му нашепна да пробва все пак да го огъне. Оказа се, че макар и трудно, този златен къс може да се обработва и студен. В мислите му изплува и образа на пръстен. На една проста халка. Формата сякаш бе заключена в парчето злато и изплуваше сама. След няколко часа работата приключи. След малко върху халката сами се появиха редица огнени руни.
- Наистина е безценен! Да! Безценен! - промърмори Сам.
Сянката, която нарастваше в ъгъла, най-после придоби плът. Бе чакала този момент от хилядолетия. Не й струваше никакво усилие да стисне ръката си в юмрук и да спре сърцето на жалкия човечец. След това взе пръстена и го постави на ръката си.
Мрачният владетел отвори вратата на порутената къщичка и се озова в един свят, в който огъня на планината Дуум бе загаснал отдавна. Свят, в който драконите бяха изчезнали. Свят, в който магьосниците и героите бяха забравени отдавна.
Свят, който чакаше да бъде завладян.
Gallandro
Поредната вагонетка напусна тясното гърло на медната мина и се отправи към кафявата купчина между ниските бараки. Изсипа товара си и пое по обратния път. Някога богатите мини, разположени по склоновете на отдавна загасналия вулкан, се бяха изтощили. Малкото останали жители на пустите градчета, се трудеха неуморно, но земята вече беше жестока към тях.
Гари работеше тук от двадесет и шест години и си спомняше добрите времена. Шефът му, стария Сам, дребен земевладелец и собственик на мината, някога имаше прекрасно ранчо, хотел и два бара в близкото градче, което тогава още можеше да се нарече истински град. А беше започнал от бижутер, на който му се налагаше, сам да копае среброто за накитите, които прави. Така беше открил първата си златна жила. После дойде и златната треска. Никой, обаче не можеше да обясни, как след достигане на определена дълбочина, всички златни, сребърни, медни и други мини, изведнъж пресъхваха. В момента се разработваха единствено странични бедни жилки, които преди години всеки би подминал.
Вятърът се усили и вдигна облак прах от купчината руда. Гари се закашля и побърза да сложи на устата и носа си кърпата, висяща на врата му. Поредицата ругатни, която поде, бе прекъсната, когато погледа му попадна върху жълтата буца, подаваща се между червеникавите камъни. Запъти се с бърза крачка към нея, оглеждайки се подозрително. За щастие, наоколо бе пусто. Наведе се и я вдигна. Очите му се опулиха. В ръцете си държеше малък къс злато. Не струваше кой знае колко, но щеше да има по бутилка джин на ден поне за седмица напред. Усмихна се и понечи да прибере малкото съкровище.
На Сам му се видя странно, че Гари стои и разглежда нещо в ръката си повече от десет минути. Любопитството го накара да се приближи. Когато стария му приятел посегна към джоба си, погледа му бе привлечен от внезапно проблясване. Почти омагьосан той се провикна:
- Хей! Какво е това?
- Нищо... - промърмори Гари.
- От купчината ли го взе? Дай да го видя.
- Не, не е от там... Имам го отдавна... Да отдавна... - с болка в гласа изстена стария миньор.
- Не ме лъжи! Омръзна ми от лъжливи копелета, като тебе! - Сам се изненада от собствения си глас.
Гледайки с погледа на попаднала в капан сърна, Гари се хвърли към захвърлената наблизо кирка. Точно когато пръстите му се сключиха около грубата дръжка, отекна изстрел. Той с недоверие погледна към гърдите си, където едно червено петно бързо се уголемяваше и изстена:
- Аз само исках малко джин... проклет да си...
Сам невярващо гледаше, как приятелят му пада на земята и издъхва. Димящият револвер още бе в ръката му. Златният къс се намираше само на крачка от него. Той бавно прибра оръжието си и се наведе. Малкото съкровище бе толкова красиво.
Не. Не можеше да го продаде. Беше толкова блестящ. Трябваше да направи нещо от него. Нещо красиво. Нещо, което да кара другите да завиждат. Прибра се в паянтовата си къща и заключи вратата. Спусна се направо в мазето, където някога беше старата му работилница. Инструментите и малката пещ бяха покрити с дебел слой прах, но той не спря, докато не ги почисти до съвършенство. Запали пеща и сложи златото вътре. Изчака доста време, но то не се разтопи. Предпазливо го извади от огъня и го докосна. Беше хладно. Някакъв глас в главата му, говорещ на непознат език, който той някак си разбираше, му нашепна да пробва все пак да го огъне. Оказа се, че макар и трудно, този златен къс може да се обработва и студен. В мислите му изплува и образа на пръстен. На една проста халка. Формата сякаш бе заключена в парчето злато и изплуваше сама. След няколко часа работата приключи. След малко върху халката сами се появиха редица огнени руни.
- Наистина е безценен! Да! Безценен! - промърмори Сам.
Сянката, която нарастваше в ъгъла, най-после придоби плът. Бе чакала този момент от хилядолетия. Не й струваше никакво усилие да стисне ръката си в юмрук и да спре сърцето на жалкия човечец. След това взе пръстена и го постави на ръката си.
Мрачният владетел отвори вратата на порутената къщичка и се озова в един свят, в който огъня на планината Дуум бе загаснал отдавна. Свят, в който драконите бяха изчезнали. Свят, в който магьосниците и героите бяха забравени отдавна.
Свят, който чакаше да бъде завладян.
Gallandro
Публикувано на: 25 Мар 2005, 15:51
Айде хора, чао ви, отивам да се уча да работя, да строя живота *пее*
Публикувано на: 25 Мар 2005, 19:40
Абе темата на тази тема каква е?
Публикувано на: 26 Мар 2005, 04:06
Temata e "Laf da stava"
Публикувано на: 26 Мар 2005, 08:05
ili "kakvo e obshtoto mejdu shkembeto, teoriata na otnositelnostta, malkata buchka zelen madjun, koqto otkrih pod mishnicata si edna nedelna utrin, mara otvarachkata, parka zaimov, loshite jeni sys schupenite mivki, chisteneto na shitove, izbivaneto na kurvi, alkoholnata ponosimost na edno kote, vruzkata mejdu lyubovta i nqkoi specifichni organi na sestrata na neina rodnina po prava liniq, kati, sveshteniq pun, sekvoite, zozata kato socialen fenomen, kuncho, koito nqma granici i kaisievite nasajdeniq kraj silistra"
s tochnost do +99999....(9)
s tochnost do +99999....(9)
Публикувано на: 26 Мар 2005, 19:34
^^^^ХАХХАХАХАХАХХА
Публикувано на: 26 Мар 2005, 19:48
Айде, толкоз за днес от мен, изчезвам да си изкарвам хляба, че днес като ми се струпат една тумба фенове....