forum.uni-sofia.bg

"Сега, четейки писмата на Лудвиг до неговата безсмъртна любима, аз знам защо не съм станала композиторка...и защо съм толкова посредствена в писането....но вярвам, че ако някога успея да напиша нещо прекрасно за някой безсмъртен - това ще е последния път, в който ще пиша......"

Чисто и просто. И, разбира се, не мое, но отново ме накара да се замисля за проекциите отвъд, за смисъла и нуждата от тях, за олицетворението и всички ония черти, присъщи на гениите.
Май скоро пак ще ги препрочитам и аз.
Само ме е яд, че винаги цитират третото, може би точно заради абсолютно убийственото обръщение, а първото, макар и с малко повече прозаизми, е не по-малко силно. Трябва да си дръпна филма тия дни - нищо, че не ми хареса на първо гледане.

Кал ужасна, кал навред,
и назади, и напред,
кал във градския съвет,
кал и смет.
Кал в София,
кал до шия,
кал в еврейската чаршия,
в Ючбунар,
в Корубаглар,
дворци, улици площади —
калта нищо не пощади!…
И в Австрия, и в Сърбия,
и в Русия,
и в Турция —
кал до шия…
Запуши я!
Кал навред:
и в Рачовия кабинет
в пустата му политика
калта блика…
Кал ще само прочетете
във коя газета щете…
Кал в душите,
кал в сърцата,
на дявола по рогата,
кал в хазната!…
Калове ужасни, редки
гмижат в моите подметки,
кал във Гешовите сметки,
кал във съвестта човешка,
да признаем без болежка…
Кал навред,
кал и смет,
кал до шия!
Запуши я!…

Ето това стихотворение на Елин Пелин описва целия ми кален и мръсен ден!!! Жалкото е, че и аз се чувствам окалян!

"От други свят съм аз - не си виновна ти,
дете на прах-земя, на прашните мечти;
не си виновна ти, от тебе исках аз
не сажди на страстта, а дух кристален мраз.
От тебе исках аз да бъдеш огледало
на моята мечта сред ясна самота:
вълшебно огледало, живот и образ дало
на моя хладен блян, от светъл бронз излян."

"Постуме, ти казваш винаги, че утре ще живееш, утре: кажи ми, това утре, Постуме, кога идва? Колко далече е това утре! Къде е? Или откъде да бъде поискано? Нима е скрито сред партите и армените? Нима има годините на Приам и Нестор? Това утре, кажи ми, за колко би могло да се купи? Утре ли ще живееш? Днес вече, Постуме, да се живее е късно. Mъдър е този, Постуме, който е живял вчера."

Mарциал

Търговецът на кристал написа:"Сега, четейки писмата на Лудвиг до неговата безсмъртна любима, аз знам защо не съм станала композиторка...и защо съм толкова посредствена в писането....но вярвам, че ако някога успея да напиша нещо прекрасно за някой безсмъртен - това ще е последния път, в който ще пиша......"

6 юли, сутринта

Мой ангел, мое всичко, мое аз, - Днес само няколко думи и при това с молив /с твоя/. Едва утре ще ми бъде дадено постоянно жилище – какво излишно губене на време – Защо тази дълбока скръб, когато необходимостта говори – нали нашата любов може да устои само с цената на жертви, без да искаме всичко един от друг? Можеш ли да промениш факта, че ти не си изцяло моя и аз не съм изцяло твой – О, Господи, погледни красотите на природата и успокой сърцето си с това, което е неизбежно – Любовта изисква всичко – и при това справедливо – от мен за теб и от теб – за мен. Но ти така лесно забравяш, че аз трябва да живея и за себе си, и за тебе; ако бяхме изцяло свързани, ти щеше да чувстваш болката от това така малко, както и аз – Пътуването ми беше ужасно; тук пристигнах едва вчера в 4 сутринта. Поради липса на коне пощенската кола избра един друг, ужасен път; на предпоследната станция ме предупредиха да не пътувам нощем през гората и това ме амбицира още повече, но сгреших. Колата трябваше да се счупи точно на един отвратителен път, покрит с бездънна кал. Ако не беше кочияшът щях да си остана на пътя. Естерхази, който пътувал по обикновения път, бил сполетян от същата съдба при наличието на осем коня, докато аз бях с четири. И все пак изпитах задоволство от всичко това, както винаги, когато преодолявам успешно трудностите. Сега бързо да премина от външните към интимните неща. Вероятно ще се срещнем скоро; още повече, че днес не може да споделя с теб мислите си от последните няколко дни, отнасящи се до моя живот. Ако нашите сърца бяха винаги близко едно до друго, нямаше да бъда спохождан от тях. Сърцето ми е изпълнено с толкова много неща, които искам да ти кажа - ах – има моменти, когато чувствам, че думите са безсилни – Усмихни се – Остани мое вярно, мое единствено съкровище, изцяло моя, както и аз съм изцяло твой. Боговете трябва да ни дарят останалото, което ни е предопределено и ще стане –
Твой верен Лудвиг


6 юли, понеделник, вечерта
Ти страдаш, мое най-скъпо създание – Едва сега научих, че писмата трябва да се предават рано сутринта в понеделник и четвъртък – единствените дни, в които има поща от тук до К. – Ти страдаш – О, където и да се намирам, ти си при мен – Ще уредя нещата така, че да мога да живея с теб. Какъв живот!!! Да!!! Без теб – обграден отвсякъде с човешка добрина, която не се старая да заслужа и не заслужавам – аз страдам. Унижението на един човек пред друг ме засяга жестоко и когато се преценявам по отношение на вселената, какво съм аз и какво е Той – този, когото наричаме най-велик. И въпреки всичко в това е заложено божественото начало на човека. Плача при мисълта, че вероятно няма да получиш първото известие от мен до събота. Колкото и да ме обичаш, аз те обичам повече – но никога не се крий от мен. Лека нощ! Тъй като правих бани, трябва да си лягам – О, Господи – така близо и така далеч! Не е ли нашата любов небесно творение и така здрава като небесния свод? –




Добро утро на 7 юли
Въпреки че все още съм в леглото, мислите ми бягат към теб, моя Безсмъртна любима, понякога радостни, после тъжни, очаквайки да разбера дали съдбата ще ни чуе или не – Мога да живея пълноценно единствено с теб, иначе това не би било живот – Да, аз съм решен да се отдалеча толкова от теб, че да мога да падна в прегръдките ти и да кажа, че наистина ми е добре при теб и мога да изпратя душата си, въплътена в теб, в царството на духовете – Да, за нещастие, така е – Ти ще намериш сили, тъй като знаеш верността ми към теб – Никой друг не може да притежава сърцето ми – никога, никога – О, Господи, защо трябва да се разделяме, когато така много се обичаме. И въпреки това, сега моят живот в Виена е ужасен – Твоята любов ме прави едновременно най-щастливия и най-нещастния човек – На моята възраст имам нужда от уравновесен, спокоен живот – може ли това да стане при нашата връзка? Ангел мой, току-що разбрах, че пощенската кола пътува всеки ден – така че трябва да привърша веднага, за да можеш да получиш писмото бързо – Успокой се, само чрез обективно обмисляне на нашето съществуване можем да постигнем целта си да живеем заедно – Успокой се, обичай ме – днес – вчера – какъв мъчителен копнеж по теб – и ти – ти – мой живот – мое всичко – Прощавай – О, продължавай да ме обичаш – Никога не съди погрешно най-вярното сърце на твоя любим.



Вечно твой
Вечно моя
Вечно наше


Л.

Що го няма емотикончето, дето кима!
Много са... истински и силни (особено 1 и 3). Но това е бил Бетовен, все пак - и времената са били други.

Преди време бях прочела любовните писма на много известни личности - няма друг, който да звучи толкова истински, изгубено и намерено - само в 3 текста. Просто вътре има всичко - от симфониите до адажиото от Лунната. Че и още.

* Без малко да кажа "да е жив и здрав, че ги е написал"

"Почувства студено острие, което не го нарани. Сигурността не наранява никого. Нараняват само очакването и последиците."

НАПЪТСТВИЕ

Когато ти решиш да си заминеш,
недей си взема сбогом нито с мен,
нито с морето. . .
Иди си, без да се сбогуваш.
Отплувай до съседното пристанище -
до другото пристанище отплувай незабавно.
Там ще намериш пак и чайките, и ветровете,
и лодките със гърбове катранени.
Ще отпочиват пясъците кротко
и всички улици ще водят към морето. . .
Иди си, без да се сбогуваш.
По кея, опустял внезапно,
по облака, над залива застинал,
по дюните, внезапно занемели,
ще разбера, че вече си заминала.
Тъй сребърните малки риби идват
и недокоснали брега,
се стрелват пак
навътре във морето.
Аз дълго ще почуквам със лулата си
по камъка, горещ от светлина,
и ще си тръгна, без да я запаля,
оставил купчинка студена пепел
по камъка от светлината топъл.
Вълните ще шумят със белите си гребени
и този шум, дълбок
и тъмносин като морето,
ще спре до тебе,
тъмносин като морето там,
във другото пристанище.
Но ако сушата не ти предложи нищо ново,
ако в сърцето ти нахлуе властният й повик -
веднага си тръгни.
Ще те разтваря бално хоризонта,
брегът ще губи свойте очертания.
Морето има хиляди пристанища:
отплувай, без да се сбогуваш
с нито едно от тях.
Додето някой ден ще чуя смях,
ще чуя стъпки - бързи и отчетливи -
по стълбите на дървената къща
и върху устните си ще усетя устни
с дъх на море и нар.
И със затворени очи ще знам, че ти се връщаш.
Защото всичко край морето е море.
То идва, за да си отиде -
отива си, за да се върне пак.



Затуй недей си взема сбогом ни със мен,
ни със морето.
Иди си, без да се сбогуваш.

Из The Phoenix Bird от Hans Christian Andersen...



"....The bird perished in the flames;
but from the red egg in the nest there fluttered aloft a new one
the one solitary Phoenix bird.
The fable tells that he dwells in Arabia,
and that every hundred years, he burns himself to death in his nest;

But each time a new Phoenix,
the only one in the world,
rises up from the red egg.
The bird flutters round us,
swift as light,
beauteous in color,
charming in song..."

ТОГАВА

Тогава ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката -
и ще излезна да те търся.
Пътят бил посипан с тръни -
и ще се върна за обувките,
ще хвърля на леглото шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.
Отново ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.
Цялото небе до тебе
било разхвърляно на облаци -
и ще се върна за палтото,
ще се ръкувам - здрасти с котката.
Думите ще съм забравил,
които трябва да ти кажа,
а те не чакат зад вратата,
не ги протяга окачалката.
Тогава ще си махна шапката
и
котката
ще
сложа
в
нея.

Биньо Иванов

— Би ли ми казал кой път да хвана оттук?
— Зависи накъде отиваш — отвърна Котака.
— Все едно накъде… — каза Алиса.
— Тогаз е все едно кой път ще вземеш — рече Котака.
— …само да стигна някъде. — добави Алиса, за да поясни.
— О, сигурно ще стигнеш — рече Котака, — но трябва да вървиш доста дълго…

Алиса разбра, че това не може да се отрече, и се опита да зададе друг въпрос:

— Какви хора живеят по тия места?
— В тая посока — рече Котака, като описа кръг с десния си крак — живее един Шапкар. А в тая посока — като замахна с другия — един Мартенски Заек. Иди при когото щеш. И двамата са побъркани.
— Но аз не искам да ида при побъркани — забеляза Алиса.
— А! Не може иначе — рече Котака. — Ние всички сме побъркани. Аз съм побъркан. Ти си побъркана.
— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котака...

^Обожавам Алиса!!! А това е един от любимите ми диалози въобще!!!

Lord написа: /.../
— Отде знаеш, че съм побъркана! — каза Алиса.
— Сигурен съм — рече Котака...

... — иначе нямаше да дойдеш тука.



И аз като Принцесата...

Някакъв ще ми се перчи
С къса коса
и дебели меса
Пълен с мангизи
пълен с пинизи
пълен с девизи
Джон Ленън
(горе-долу такова беше)