forum.uni-sofia.bg

Тука много творци се навъдиха аз освен да рапирам друго немога

Ето малко и от мен, ако ви харесат ще пусна и още

Когато някои неща не разбираш
когато заради глупости се нервираш
когато без надежда се прибираш
и каквото и да правиш не я намираш
Когато не знаеш какво да правиш,
ежедневието си мразиш
и все на едно място газиш,
времето се опитваш да забавиш
и проблемите си да забравиш...
Тогава осъзнаваш колко си жалък ти
и колко са замрели твоите мечти...

Но нещата не са толкова зле
дори и рядко да се чувстваш добре
стига си се подлагал на такова унижение,
време ти е да стигнеш до прозрение.
Да подложиш душата си на лечение
и да забравиш за ненужното вълнение.
Време ти е очите си широко да отвориш
и с природата да поговориш.
Време ти е да направиш нещо ново,
а не да чакаш на готово.
Време ти е да се усмихнеш
и в тайните на живота да вникнеш.
Време ти е миналото да забравиш,
спомените в него да оставиш
и към бъдещето ти да се отправиш.


******************

Поглеждам наляво
Поглеждам надясно
Всичко около мен е в бяло
Виждам смъртта доста ясно
Живее ли ми се, запитах се аз
И дори и да не го казах на глас
Тя ме разбра и ми махна с ръка
И изведнъж изчезна цялата светлина
Попаднах в царствтото на мрака
Настъпи нежна тишина
Усетих как плаче моята душа
Но за какво ли плаче
В реалния свят бях просто едно сираче
Бях от всички подиграван
Само с убиди нараняван
С тежки погледи замерван
И за всички неразбран
Признавам си че много боли
Да нямаш никакви приятели
Да нямаш дори родители
Да няма кой над теб да се смили
Някой който да не ти говори само лъжи
И доброто да ти мисли...
Струваше ли си така да живея?
Що е то радостта не можех да проумея
Дори ведъж и аз да се посмея
Но не...вместо това всеки ден сълзи да лея...


През целия ми живот никой не ме искаше
Всеки дори с поглед до стената ме притискаше
Явно на този свят трябва да си „нормален”
Да си едновременно мил и нахален...
Никой не ме искаше...освен ТЯ
Това момиче... свободна като пойно птиче
Това приказно създание
Единствено тя да живея ми даваше желание
Тя беше всичко за мен
Любувах й се всеки божи ден
Живота наистина беше приказен
Аз винаги и бях верен, и тя на мен
Аз я обичах и тя мен
За първи път осъзнах що е то да си влюбен
Що е то да се чувстваш свободен...

Улисах се в размисли
Не знам колко секунди са изминали
Но ми се сториха като векове
На товя място няма време
Никой не бърза за никъде
То тук няма и места
Всичко е обгърнато от тъмнина
Страх ме е, но това е нормално
Живота наистина е кратък...
Истина е, дори и да звучи банално

От скоро съм мъртъв а вече
Тъгата към дома ме влече
Но никога няма да го видя повече
Липсва ми онова вълнено елече
Баба ми го беше ушила
Дори и да не беше много мила
Тайната ми тя бе разкрила
А каква беше тя?
Ами... имах си една мечта
Тя беше доста простичка
И доста наивна
Но ме поддържаше жив тя
Аз исках просто и единствено
Да се радвам, че съм жив
Да осъзная колко живота е красив
Да се радвам на вятъра в косите си
Слънцето да гали с лъчи очите ми
Да усетя топлия дъжд падащ от небето
Да се усмихна на морето
Да отида където ме отведе сърцето
Безгрижно да тичам на полето
Да изкача всяка планина
Колкото и да е висока тя
Океани и морета да преплувам
На пейзажите да се любувам
Всеки ден с нови хора да общувам
На времето да не робувам
За нови знания всеки ден да жадувам
С болезнените спомени да се сбогувам
Но това...така и не стана
Тази мечта в мен си остана
И ТЯ ме изостави, набързо ме забрави.
Кажи ми, струваше ли си да живея?
Да видя отговора ти не смея
Аз с миналото си се гордея
Но какво става с мен
Започвам да се чувстваm все по-изморен
Очите ми се затварят...аз си отивам...
Искаше ми се поне да...

Домове

Друг път е само врати
след врати
след врати
които ме блъскат
които ме спират
които отварям
друг път-коридори без начало и край
но най-вече без начало защото всяка стая е край
всеки къс бетон е последна точка.
Колкото повече бързам да си тръгна
се смаляват прозорците
мисля за часовника а тогава всичко става часовник
всички изходи се затръшват
аз застивам и очаквам мухлясалия дъх на стените
все по близо все по-близо до себе си
и знам че няма да успея:

защото това което нарича себе си дом
всеки път ми сънува различно
понякога даже няма стени
ами спуска най-пронизаното си небе
с пътеки които водят накъдето поискам
но дори и тогава
не мога
да изляза.

Мда, личи си кой може да пише...

Много ти е весело след като се наложи да не чакаш на опашката пред 42ри блок.

Pishe mi se, no kirilicata mi e na ruski i mi se otpisva.

Не е мое, но не мога да не се преклоня пред този гений. Това трябва да е хайку, макар че не спазва 5-7-5 формата

Бик. Ограда.
Скок. Ташаци.
Сълзи в очите на крава.

знам диагнозата,
и чакам дозата,
така ми липсваш
болезнено, хронично
ела целувай ме,
и излекувай ме
какво ми даваш не знам,
но пак го искам...

сериозно, изродихте добрата тема, и за да ми прочете някой поста, пиша ей такива неща

Шегаджия.

Ейй, много поети, много нещо Радвам ви се на ентусиазма. Аз по принцип също се водя нещокатопоетеса, но в момента съм си дала почивка, че много ми дойде душевният ексхибиционизъм в последните години. Ама може някой път да пусна нещо старо, за спорта. Да се "мешам" с другите колеги по перо.

Има един човек, който задължително трябва да се разпише в тази тема, но не разбирам защо не го прави : )

Ами да се разписва, да не се крие Ето даже и аз ще се разпиша.

СЛЕДНОЩНО

Сутринта си завива цигара
от изсъхнали нощни облаци
и я пали с въздишка от слънцето.
Другите го наричат изгрев.
Пак ли питаш защо съм умислена?
Цяла нощ се продавах на пътя –
на тревата, луната, на птиците,
а в замяна получих вятър.
Не, не съм се продала евтино.
Не ми стига звънът на монети.
Искам щастие – необмислено,
една лудост, която да свети.
А сега си отивам по пътя.
Скоро пак имам среща с утрото –
ще ловим закъснели звезди
и отново следнощно ще пушим.

В.П.

Catherine, добро е. И аватарът също. :Р
ед: Кристо, последното, което си пуснал е ужасно тромаво откъм поетика, откъм мисъл тоже. Предните не съм ги гледал.