forum.uni-sofia.bg

да...добър е. :]

--

Земезов

Коремът, ръмжащ
като чудовище митично
като Херакловите подпори;
бунтува се и бесува, къркори.

Издълбан от ковашки звън
обръгнат от безсмъртен дъх
излян от омразата на любовта
сбръчкан като костите на плъх.

Чуй, той бе и е нашата утроба
левиатан бял, допотопно изпълзял.
Той е камъкът мътен на гроба
на слънчев диск, в червено изгрял.

Земята ръмжи и дивее
матерно чудовище митично.
Някъде из пръстта
ковач любовна омраза пак лее
плъх е той, цар в нечие подземие
и цвърчи в лицето ни безлично.

Искам да мога нарисувам най-прекрасната картина
Искам да мога почувствам от г'де се взима сила
Да мога обикалям безцелно в кръг
като куче в транс от валериан на прах
Но не знам
Виждам, че залязва, но не видях от преди слънцето
Едва ли причината е в същественото, при все че то
Се появява само при затворени очи
Които аз така и не можах да прикрия
Съжалявам
Но
Нека бъде тъмна
Тъмна да е душата
Тъмна и хладна
Тъмна и хладна
Тъмна като сянката в стената
Хладна е ръката протягаща се към ръката
Усещаш ли, че докосваш бетон
Глупак!

Искам да мога изпиша най-прекрасната симфония
Искам да си отида и да гледам назад с ирония
Да мога се насмея, че съм бил
а стените съвсем друго са видяли
Едва ли…

^ това ми напомня на нещо..хм.

--

Сенковълци

"И когато се роди плътта
там роди се и разума
лоно бе там на честта;
в това личеше хорската красота."

Аз не знам как да започна
може би малко елитарно
да звучи
[тази моя тирада]
сякаш сенковълк мучи
в пълнолуние
срещу бетонна преграда.

Но видях хора да падат
гарда да снемат поголовно
въпреки Дара
[който доживотен е, нали]
и изпарява се като пара
в тях каквото
всъщност трябва да се цени.

А сенковълците бягат
тичат посред нощни зари
хиляди и хиляди единаци
посред огън и всред дим
като една сянка стоим.

Нима да живееш е лесно
че лесното търсиш така?
Плът не трябва да стои
[пред воля, сърце, душа]
където отпада честта.
Макар че, признавам,
хората са слаби същества.

И сенковълците вием
сред вълноломи и чукари
с тела блъскаме,
[дано нявга разбием]
клетките ни толкова стари.

Аз не знам правилно
словото като река да лея
и да черпя от красиво ведро
[но все имам за какво да копнея]
но знам как да скърбя –
склонил вълча глава долу
с пламтящи очи в небесното ждрело.

И за всички братя
[и за всички сестри]
първо хиляди,
сетне стотици
накрая – десетки, уви,
аз пея и вия към звездите –

Умираме. Един по един.

Във всеки миг от вечността,
знай, загива сенковълк един,
и пак, и пак,
посред огън и сред дим
склопява очи той сам-самин.

Краят на две години

Аз днес стоях
във мрака
в една стая мъглива
със сенки и спомени
с надежди прогорени
и плетях кръстопът
насреди сивееща нива.

И днес загубих
част от пъзел нареден
с криле катранени
и око невиждащо
най-накрая, сред пътя
попаднах безнадежден
в на мислите си плен.

Идва време и ще скитам
забравен и самин
по пътищата трънливи
а пред мен – комин
ще бълва пушек мръсен
и ще виждам черти криви
по стъклото на нашия свят.

Любовта си изгубих
отново и нямам сетива.
В мъглата и мрака ми
разперил протрити крила
с мъртви и живи обвързан –
светът ми затихва.
Аз съм Птицата.

От електората
се изпрати нова вест
към Съдбата,
искахме още днес,
добър човек
с авторитет, почтен
и с респект,
да не е женен, а ерген.
С висок морал
и с връзки надалеко,
да е разбрал,
как да ни говори меко.
В очите му сини,
честност и разбирателство да струи.
Да строи градини,
докато самият той се измори.
Да вижда бъдещето,
да не краде, да не граби,
или поне да име нерви здрави.

От Съдбата се получи
нов бърз отговор за час
"Ето скоро ще научим
за новия красив кмет на Бургас!"
Но... ще бъде дяволит и зъл,
ще вижда бъдещето лошо.
Няма да има нито грам акъл
и май ще се казва Гошо!
Откъде ли долетяха
божиите наказания за разблудния град?
И всички се събраха
на площада в този обречен свят.
За греховете на жителите
днес ще бъде изпълнено наказание -
в отрова са потопени стрелите,
да и избият всички за назидание.
И тъй изборите пропаднаха,
населението полудя и се разбяга далеко,
а сега тук нямаше кой да говори с мене меко...

И след няколко години
в земята опустяла, оскотяла
без пейки и градини,
се разхождаше Съдбата ослепяла
Аз до нея за ръка я водя,
и разказвам и мита за Содом и Гомор.
Сред пустотата едвам ходим,
и гарвани и чакали запяват в хор:
"Тук преди много времена,
живяха хора, злокобни хищници,
развяваха пиратски знамена
и се превръщаха в грешници.
От Бога заслужиха
едно велико огнено наказание -
да не видят свестен
кмет, ако не направят покаяние."
И предпочетоха да умрат
за добър град няма население тъй лошо,
останахме сред този ад,
аз, съдбата и кмета Гошо...

2007г.

а на мен ми заваля говора
вече време е за сън
очите искам да затвора
да излети душата ми навън

отивам към леглото
виденията сладки ме пленяват
на клепачите теглото
да вляза в свойто ложе ме заставят

и това е вече край
и вече съм заспал
и за това те моля:" Трай!"
на съня съм се отдал

Тъй като сте ги почнали все едни...
Ето едно от днешната лекция

Бирата обичам, когато
е в шишенце
цвят
кафяво
Пяната наднича, братко
все едно от
мрак
идва бяло
Нареди масата богато
ще жунглирам
като клоун
Първата свършва с кратко
свличане по тънкия
под

Сноб!

Нями сълзи

Мъглив дим
излиза през една пролука
на сърцето
което
остава заклето
ала се чуди докога.

Цигара протрита
изпушена насила
на балкони
дивни с’ заря
следва диря изгнила
и там, без сила
слива се с дима.

Там някъде съм аз
во камъните мятам
се всеки ден
и се прибирам всяка нощ.
Очите ми са крило
после пък са нож
режещ тихо смог.

Отвъд съня попаднал
не ям и не пия
стоя и пак гния, гния
вкопчен във едно
с празните очи
с дланите обърнати
нагоре.

И проклет да съм
ако падна
макар че умирам вътре там -
в дим гърчав
в сянка гладна
за празнота се бия
и в празнота оставам ням.

Leaving the city...

Не, няма фанфари,
мъртвите улици само кимат.
Аплодисменти от светофари
и виелиците в тази зима.
Няма изпращачи,
самотната гара е тъмна,
осем без десет - значи,
че в града вече се съмна.
Пуст коловоза,
няма пътници други,
маршрут като проза,
явно нямам заслуги.
Само спомени пазя,
една-две стари снимки,
а пътя го мразя,
гаден, злобен и сивкав.
Тук оставям премеждия
и сигурно някакви болки,
шепа погубени надежди -
дано да се върна отново.
Няма кой да ме върне,
и няма кой да чака вест,
само гарата ще ме прегърна,
че напускам града днес...

Има, може би, за доизпипване, но го поствам



"Човешко, твърде човешко"

Нощ
Небе
Звезди
Очите ми
Очите ми зимни потънали в хралупите
Сякаш искат скрият се
Не вярвайте на очите ми
Не вярвайте на сърцето ми
Свито и туптящо с кръвната си сила
В кръвната ми сила на гърдите ми
Които сякаш свиват се
Свива се подготвящият се за удар работник
А ударът незнайно как е винаги
Нечакан и неочакван
Сякаш, сякаш
От смачкан
Непротребен
Беден
Да чуеш „Аз съм мъдър самотник”
Но кой си ти?



I

Нощта е хладна
И покрива трепери
Има безброй звезди
Които искам да погледна
Ето – светя тя
Със свойта жадна грациозност
Моята очеболна звезда
Бягаща от човешката лъжовност
Бяга и опира до края
До мястото клаустрофобично
И с изнемощели крила
Към нея идва чайката себична
Но Светилище – не вярвай
Не вярвай на очите си
Очите ти изпъкнали
Когато видиш мъката
В крилата й, в полета
На чайката омайващ
В полета от пера разпокъсани
Не вярвай, не вярвай
И на сърцето си
Сърцето ти голямо като небосклона
Вярно, че всичко се вижда
Когато тя идва ранена и гола
Не вярвай и не прощавай
При обида нанесена от чайка
Прощавай на хората
Брат, сестра, баща и майка
Не прощавай, не прощавай
На крилатото животно
Със нежната безбожност
Знай, Джонатан обича
Но обижда ли обичания -
Това е болест




II

Небето притъмнява
И сякаш ми подсказва
„Търси пътя по светлината
Отделена
От моите чеда”
Притъмнява
А звездите са далеч
Далеч са те
И крача пиян
по парапета хлъзгав
крача пиян и сам
очакващ звезден удар
защото като че ли
при удара на две звезди
ще намеря сам дори
своя път към Итака
Човешко
Твърде човешко
В тъмнината
Замаян
Крача
И може би
Е грешно
Че тази нощ
Помислих се за чайка
Сбогом, аз съм момчето
Със крилата
Невидими са те
За човешките очи
И сигурен съм
Тази самотна измисленост
Все още ме държи
Човешко, твърде човешко


***


Погледнах нагоре
слънцето
разперваше криле
към хълмовете побелели
Виждаха се все още
малките звезди наранени
някой лежеше до мен
но не можех да стана
С периферията видях гамен
с разпокъсани крила и рана

Остави ме намира, гледам встрани,
нека за миг избягам - вечно на път,
времето се мени и как ще ме спрат,
дългото завръщане ли ми предстои,
да се завърна с гръм и трясък?
Какви спомени - всичко погина,
каква беше тази идея да замина,
и сега да липсва всичко оттатък?

Сигурно е това,
лекарството за моята болка,
когато всичко се обръща,
сам си давам свобода,
сам дори да поема мога
по пътя обратно вкъщи.

В доброволно изгнание, избрал сам,
как мога да имам вина изобщо,
сякаш съдбата се гаври нарочно,
какво друго остава - не знам,
а тук сякаш живота ме напуска?
Къде другаде бих бил мен,
а на баща ми - рождения ден,
изглеждам съм го пропуснал...

Сигурно е това,
лекарството за моята болка,
когато всичко се обръща,
сам си давам свобода,
сам дори да поема мога
по пътя обратно вкъщи.

На колко от вас,
това е познато като чувство:
ирония, самота или липса на страст?
Още много думи, които казвам на глас,
бягството ми е изкуствено,
заради пътя към нас.

И на колко други,
пътя, все същия, ще остане напред,
вместо вечно изгнание, дори лудост?
Затова няма и какво да се чудя,
или просто да чакам странен късмет,
породен от скука...

Сигурно е това,
лекарството за моята болка,
когато всичко се обръща,
сам си давам свобода,
сам и както другите сами не могат,
няма упование на пари,
няма упование в бога,
само светлината ми се обръща -
трябва да поема отново
по пътя обратно вкъщи.

понеже аулите и катедралите са за поезия
а пък следобедът поляга заседателно
понеже столовете цял живот са чакали
да поетизира някой върху тях
понеже колкото и да съм бездарен е
неоснователно
да протестират срещу сляпата случайност
о моля ви недейте да се клатите
попитайте деканката кога ще свърши факултетният съвет
дотогава просто ще седя и ще ви тормозя