forum.uni-sofia.bg

Кражба на торта

Докато умираш,
прелистваш стари спомени
и поглед спираш
върху раната отворена

от онзи миг тръпчив,
пропит със аромат
див, могъщ, горчив
на топъл шоколад.

И може би морето
в онази нощ игрива
пробуди у момчето
нова, чудна сила.

Торта то открадна
от главния готвач,
уви, във миг попадна
на страшния палач.

Животът не прощава
всяка малка грешка,
единствено признава
послушните си пешки.

Но тортата бе вкусна-
няма спор в това-
секирата се спусна
през усмихната глава

XI.2004, Пирогов
....................................
Любимо ми е, защото е първото стихотворение, което съм написал.

Мразя поезия и всяка неестествена реч! Все пак харесвам "Благовещение" на Яворов, "Зима" на Тютчев, "Ancient Mariner" на Колеридж.

За да не повтарям другите само ще кажа, че и аз също мисля, че Далчев, Яворов, Смирненски и Вапцаров, както и Димчо Дебелянов са гениални!!!
Ето и 2 от най-любимите ми стихотворения от Девелянов:

Да се завърнеш в бащината къща...

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.

Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
----------------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!



На лунния блясък вълните...

На лунния блясък вълните
заливат безлюдния път.
Край него под бреме превити
върбите стърчат.

Лъх ведър нивята заспали
облъхва след огнений зной.
То сякаш рой ангели бяли
разливат покой.

Звезда към звездата полита
от свода пустинно-дълбок.
Далече ридае и глъхне
планински поток.

И в блянове смътни увлечен,
аз плувам с безсилни лъчи,
и милват ме в спомен далечен
две тихи очи.

Само не разбрах що Смирненски и Вапцаров, ама нали не разбирам от поезия.... Сам си го признах....

ето ми го любимото:

Вървя напред,
из гробище от мъртви тела,
търсейки своя път към любовта....
Вървя напред,
но не виждам аз светлина,
а тихо потъвам в тъмнина.
Бавно аз спирам да дишам,
бавно умирам в тъга,
виждам аз само бяла душа,
която и тя търси любовта
и тогава осъзнавам,че не съм вече душа,
а част от мъртвите тела......



ПС:това е лично мое стихче.....то затва не стана мн хубаво ама аз го обожавам

Щом си споделяме и лични стихчета ето единственото, което съм измислил, горе-долу в стила на Пишурката:
The thing I miss
Is your sweet kiss,
I miss your kiss too much!
A single kiss
Is sth missed,
A thing that`s never touched...

П.П. Публикува се за първи път.

Есен

Сила,страст-отнета мисъл,
плач на гарван-страшен писък;
в огледало-кървав ирис,
изтъкан с тамянов мирис,
се оглеждат небесата.

Свят от сънища-изстинал спомен,
от студа до смърт натровен
вятърът пълзи без шум.
Слънцето-мираж на дните,
вдишва тъжно със звездите
мъртва сянка на парфюм.

В огнен ад от сиви зими
златен дъжд ума приспива,
меден дъх шепти в листата
-есента е тъжно-бяла,
а животът се предава
пред сълзите на душата.

/списание"Бъдеще",уч.издание,за съжаление не знам автора/

също стихотворението на яворов:

"една муха се бие по стъклото на широкия прозорец.
тук вътре мека топлота,приятност
и нечий шепот в странен полусън,
средзимна,мъртвосива необятност,
простора се открива там отвън.
една муха се бие по стъклото на разделения прозорец.
къде се тя стреми-мушица,шушка-?
и аз се взирам;ето я колос,
вселената засенил и се люшка
пред сянката си гръмнат-ням въпрос-!
една муха замръзва върху стъклото на студения прозорец."

и

"душата ми е пуста-буря кратка
помете всичко там,
напразно следа бих дирил от мечтата сладка
по тебе образ потъмнял"
Яворов

- стойностна съвременна българска поезия поезия:Валери Станков

В пети клас ми публикуваха първото стихотворение във вестник! И то се казваше "Есен" и бях страшно щастлив! Същия ден изкарах двойка по литература...Голяма ирония

на Уилям Ийтс -Троянската Елена

Ето това ме кефи доста ->

William Blake - "Garden of Love"

I laid me down upon a bank,
Where Love lay sleeping;
I heard among the rushes dank
Weeping, weeping.

Then I went to the heath and the wild,
To the thistles and thorns of the waste;
And they told me how they were beguiled,
Driven out, and compelled to the chaste.

I went to the Garden of Love,
And saw what I never had seen;
A Chapel was built in the midst,
Where I used to play on the green.

And the gates of this Chapel were shut
And "Thou shalt not," writ over the door;
So I turned to the Garden of Love
That so many sweet flowers bore.

And I saw it was filled with graves,
And tombstones where flowers should be;
And priests in black gowns were walking their rounds,
And binding with briars my joys and desires.

Страхът
Светла Стайкова

Той идва със самите нас.
И ни събужда посред... ден.
Разрошва сресаните ни пера,
с които уж си сплитахме криле.
И трупа камък върху камък
от трудно разрушените стени,
разбрал: от срутени прегради,
незнайно как, но... ни боли.
Навярно сме привиквали с години
(нали присъщо ни е постоянството...).
Уютно пушещи комини
по-непознати са от... странството.
А той умение си има -
да цели точно във най-слабото.
За края садистично шепне ни
преди да сме достигнали началото.
Но... с постоянство да отваряме вратите
със ключа - песен, ласка, цвете.
Докато поотвикнем от стените

и хвърлим новата монета.

Морето само живите обича...


Mорето само живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

Остана само кърпата позната

да се прелива с белите вълни.

Момичето обичаше моряка,

моряка - всички хубави жени.

Остана само кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води...

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от тъга,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

Христо Фотев

Нищо лично
Ваня Щерева


Студ, гора, пътека, зима
Жената срещнала змия.
Премръзнала ,сама ,ранима,
На топло я отнесла у дома.

Уют, храна, и грижи-ден,
месеци, година, две…

Добре. Мерси. Целувка. Отрова.
Предсмъртен глух въпрос:
"Защо това на мене стори ?"
И отговор ,логично прост:

Кучко,ти не разбра ли,
през цялото време,че аз съм змия?

Уют, храна, и грижи-ден,
месеци, година, две.
Целувка хладна,благодарност
и после-който откъде…

Нищо лично…