forum.uni-sofia.bg

Джеймс, мерси за думите, но честно казано - мога и по-добре. Не съм твърде критичен към себе си, просто нещо не съм във форма чак толкова. Все пак се старая да надграждам умения и техники и да се развивам, но не винаги се получават нещата...

Айде да не съм офтопик, не че някой следи де...

Както винаги казваш

Както винаги казваш, аз те разбирам
и до теб идвам първи при беди.
Намирам те в безпорядък, намирам,
и утешавам твоите болки, нали?
Не ми трябва дори награда,
просто не искам да страдаш.

Както винаги казваш, ме бива
да печеля доверие и похвално
имам чувството за това, че има
в някого нещо доста специално.
И така трябва да бъда,
за да няма кой да ме съди.

Както винаги казваш, съм верен.
Обичам да се разчита на мен,
понякога товара е трудно намерен,
но винаги искам да бъде наред.
Затова и помагам и нося,
дали в това е въпроса?

Както винаги казваш, съм странен
и изглежда не бих се поправил.
Ако трябва да бъда за теб засрамен,
добре - дори да не ми се нрави.
Защото за мене си по-важна,
а ти можеше ли за мен да го кажеш?

Твърде надценявано

Ако някога ми се прииска да се върна,
ще помисля добре за всичко станало.
Защото понякога, когато се обърна,
може би нищо в мен не е забравено.

Проблеми, които толкова обичам,
да идват и да се забиват в мен,
сега не са станали по-различни,
но и аз, самият не съм подобрен.

Колко би струвало да не ми пука,
колко би ми трябвало да оцелявам?
Ако някога нещо ме върне тука,
ще ме спре ли то да продължавам?

Не, не искам просто да повярвам,
моите вътрешни критерии са крайни.
Истините, понякога са неверни,
дори когато за мен са тайни.

И за какво с вас се борим всъщност?
За какво минават покрай нас годините?
Защото може би критериите са същите,
но щастието е твърде надценявано, ще видите...

Както те никога не са

Аз не мога никога да се отбранявам,
моите желания винаги срещат стена.
Истината, която сам си забранявам,
лъжата е част от моя вечен монолог.
Обяснявам, че щом да не бягам позволявам
да си дам шанс, каза този психолог.

Аз вече мразя да те виждам, скъпа -
ти ми носиш само мъка и късмет лош.
И щом се махам и се скривам тука,
може би това, което чувствам е страх.
Дали и ти за мен пак ще си глуха,
и избирателно ще чуваш само тях.

А те дали ще ми го отново позволят -
да те намирам и да те правя моя?
Дали сълзите ти ще поискат да спрат
и ще ми дадеш нов живот и време.
И всички те не ще ме отрекат,
защото не се причинявани от мене.

И в крайна сметка, ти ще си отидеш,
ще повярваш във всички лъжи тука.
Не знам дали ще си позволиш да видиш,
какво може да се случи след това.
Защото, колкото и да не ти се иска,
аз те обичах, както те никога не са.

Брей, талантливи дИца бре...

Последното на Светлето е страхотно!!!

Ето малко душевна помия и от мен. Първото е старо, даже няма да се учудя, ако съм го пускала вече.

Попитай ме
Попитай какво е любов,
ще ти кажа – пътя ти нов.
Попитай за мойте мечти -
там събрани сме аз и ти.

Попитай дали съм сама
в неприветливата тъма.
Попитай луната за мен,
ще каже: “Тя е във плен”.

Попитай как пак вървя,
щом в сърцето си да кървя.
Попитай ме що в мен гори –
болка по изгубени дни.

Попитай ме само с очи,
ако гласът ти отново мълчи.
Попитай ме - вече ще знам,
че чакаш ме някъде там.


Мойте светове

Зеленото в небето ме обгръща.
В мъничка русалка ме превръща.
Жълтото море потапя ме в мечти –
Несбъднати, но все пак сме аз и ти.
Гледам те със сребристото в очите
И тъй лилави са на слънцето лъчите.
Розови тревици върху облаче растат
От росата лунна тъй искрят.
Пееш ми нежно с твоите очи
И ти си влюбен, виждам, почти.
Валят разноцветни снегове,
Цветя се реят из морски ветрове.
И непознати птици пак ми пеят,
Че двама заедно не могат да живят,
Щом единият магията не вижда,
А само щом самотен е приижда.
Ти към мене си толкова студен,
А си посредствено обикновен.
Красотата в нищо ти не виждаш,
Защото тъй зает си на други да завиждаш...

Ей и едно мое, старо колко си иска, ама си върви:

О, мили, който ме обикна
От мига, във който ме видя –
Тъй дълбоко в мен проникна
и преобърна ми света.

О, съпруже, който ме отвлече
от стария порядъчен живот -
как умело ме съблече
и отключи бързо моя вход!

О, животно, което ме обсеби
И ме прати дето слънце не огрява
Готова бях да дам за тебе
И крака, и дъх и матката си цяла

О, чудовище, което ме разкъса
До безсъзнание без жал!
И потен мръсен и забързан
Ме удави в бяла кал.

О, изверг, който ме измъчи
За още и за още пак!
Но ето - времето настъпи
И ти да д*хаш, копелдак!

*Слагам я тая звезда, щото ми цензурира думата дух-а ш.

Ох, мерси, мерси
Е са тия дни планирам да напиша още нещо от този сорт
Хааахаха

Quo vadis

Напред, назад, напред, назад.
Над лодката се стелеше сумрак.
Аз исках в себе си да скрия
себе си. Той идваше да ме убие.
Напред, назад, напред, назад - къде си тръгнал?
Аз знам, че ти си нередовен пътник.
А глобата дори не можеш да си я представиш.
Понеже, впрочем, ти не знаеш,
че вече почнал си да я изплащаш,
ще ти простя безумното пътуване
и некадърната ти навигация.
Напред, назад - опитай се да си представиш
как може старата ти, гнила лодка
в скалите да не се разбие,
в скалите още край брега.
Напред, назад - плацикай се, момченце.
Аз тихичко ще ти се смея,
защото много малко ти остава.
Напред, назад.

Моли се всичко да е само сън.

интересно харесва ми

Браво, оригинално е.

Едно от стихотворенията си, които харесвам. Мисля, че не съм го пускал тук.


Охридея

Вселена мрачна и дълбока
разкъсва твоя ореол
и в гаснещ цвят – съдба безока
предава те на огнен трол

А ти си чудна, ти си мила -
греховно ярък полюлей,
но все унила...все унила -
сърце и лира на Орфей

И нощем в белите лагуни,
и денем в призрачни липи -
сълзите ти...лъчи и струни
оставят кървави следи

И щом ги видя аз се моля
аз силно вярвам в теб....и мен,
че някой ден душа и воля...
и ти...и аз...и утрешния ден...

Но в грозен студ изстивам аз -
на болна младост вечен раб...
И ти ме молиш с топъл глас,
а аз съм толкова, толкова слаб...