Графинята на любовта
Ръцете ми докосват изумруд,
очите ми съзират небесата,
сърцето ми се спуска с парашут
във странната земя на тишината
Какво ми струва, аз не знам
да бъда сам във небесата,
да бъда лунен капитан -
посланикът на светлината
И аз се чудя...ден и два,
докато вън неспир се лее
порой от влюбени сърца...
аз чакам....а небето пее
И то запя ми странна песен
за огнената планина,
а тя описа нежна есен
и млечнo есенна роса
И там - след нея...сред безкрая
една единствена дъга,
изгряла е веднъж сред Рая
на огнените небеса
И винаги над нея - горда
с рапира остра в ръка
усмихва се...и неуморна
пронизва сухата тъма...
Коя e тя? Нима не мога,
да бъда в нейната страна,
да видя като дар от Бога....
Графинята на любовта.
Последното ми завършено стихотворение, написано към края на миналата година.
Есенни листа
Една съдба – без мисъл,
Без душа....
На шепа есенни листа...
Една мечта – безсилна
и сама
целува сухата земя....
Един живот – обречен,
съкровен
разплака есенния ден......
*
Дървета от копринени спирали
жестоки са: не биха дали
и крехък спомен на едно
нещастно есенно листо....
Безмълвни есенни листа,
без мисъл и без сетива,
изкупват чужди грехове
пред есенните богове.
Красиви есенни листа
в последен валс пред любовта
покриват тъжната земя
с килим от сляпа тишина...
Разплакани безброй листа,
целунати от сляпа фея,
плетат мънистени сърца
и молят се на Панацея ....
Прекрасни есенни листа
съдба жестока ги прогони
едно остана на върха...
Единствено сред милиони....
Парфюм
Ухание и аромат...
във дъх на есенна мъгла...
Дали е жива вечността?
Или е мъртъв миг,
почернен от тютюн,
живян във сън и самота,
изгубил се във твоя лик
и в аромата на парфюм...
Ухание и аромат...
В сърцето стискам част от теб!
В невидим пъстър цвят,
изплел сапфирен тоалет...
И в него е душата ми – пияна,
закичена – и бодра, и засмяна,
и сякаш свежа есенна поляна
е твоята парфюмена премяна…
Помниш ли?
Помниш ли?
Запомни ли моментът на живота,
когато слънцето залезе...
в коприната на твоите очи?
Когато в шпагата на хугенота
загинаха елфически мечти....
И аз видях ги...но след бурята на красотата...
...Остана само ти...
Помниш ли?
Запомни ли, когато като бодър символист
наметнах те с словесно наметало?
А в твоите очи и моят тънък лист
и моето перо се бе предало....
Помниш ли?
Запомни ли моментът на живота,
когато слънцето изгря с въздишка
в лагуна от елфически мечти....
Когато във сърцето на порока
изригнаха вулкани от души...
И аз видях ги...но след ураганът на съдбата…
...Остана само ти...
Човекът, смехът и смъртта
Душата му е ябълка, от тъмен лъч разполовена…
Не беше сън!
То беше мисъл болна, кърваво пропита....
Една коварна болест в бледата рубинена вселена....
Така ранена!
......а раната със пръст покрита….
От тази пръст е той създаден, но с душа разполовена!
Един човек!
Една молитва, блясък, гаснеща искра,
И те изграждат жива болест във ранената вселена....
Като Морена -
......на зимата леталната сестра......
И човекът се изправи, стиснал болна орхидея
Каква съдба!
Той търсеше лечители, лекуващи цунами
Но Смъртта видя го вместо Панацея
”Прекрасна фея!”
......И човекът се измами.....
И проговори:
О, тъма огненокоса, на щастието ми херувим!
Смили се!
Усещам как смехът от болест в мен бледнее
И ще изчезне скоро в призрачна дъга и мръсен дим!
Така неусмирим!
.....Остави го да живее!.....
И смъртта повдига своя сив воал,
Разкрива череп стар с усмивка крива.....
Във ръката стиска смачкан, изтерзан морал,
А в “косата” бавно огънят изстива........
Кажете ми?
Щастливка аз наричам старостта,
покрила се със мантията на дните,
и майка и до нея - Вечността
се блъска с гордост във гърдите
с юмрук от младост....
А със тази младост заслепяват ме...
Звездите!
Но щом и те щастливи са да гледат
от орлово гнездо безчестията на нея -
Вечността!
Кажете ми тогава.....
Дали щастлива е смъртта?.....
*
Чудо, красота, затишие
и смъртник в ледено величие....
Това е Зимата!
Това е тя -
гора, изчезнала в мъгла,
когато...
избистрено на снежен хоризонт -
студено, ледено легато
обвива хубост и страдание
във леден кръгозор на вечността....
Но щом и зимата е толкова прекрасна,
замряла във обятията на ледена роса?....
Кажете ми тогава....
Дали красива е смъртта?......
Реквием за една цигара
Навън е призрачното време на деня,
залязъл зад катранената гара....
Но ето!
Блясък на запалена цигара
избухва с леден пламък
и изсъсква огнен дим...
във небесата се издига той
като божествен стон, брониран в камък
за един единствен миг
като сияен златен замък....
Но този миг изчезва във катранената гара
и в този миг живееш ти –
душата на запалена цигара...
Но ти, блажена, вечно ще да бъдеш
отрова за света и белег за олтара
на чудо, блаженство и смърт...
Пожертвани пред Бога и пред звяра
в душа невинна…..
на изпушена цигара...
И вие кратко ще горите пред олтара
на безименната мръсночерна гара!
И вие двете,
между устните на великан,
превърнал хиляди царици
във фасове на брой -
стотици...
И вие двете – и цигара и душа
ще изгорите в огнения одър,
поразени от една стрела -
ще паднете - цигара и душа...
О, колко сте безпомощни да спрете
косачите на мащеха съдба...
Обречени сте живи да умрете...
Вие -
запалена цигара
и нейната душа
Но вижте другите поне...
Планини от фасове замрели!
И тях са ги запалили
отдавна,
но в мор коварна ги заклели
косачите на вечна Смърт щастлива
и гордо безпощадна....
И ето днес
останките им вече се белеят
по мрачната,
потискащата гара
и жертви те са мъртви –
няма да запеят,
че те били са някога...
цигара
И те лежат безпомощни в калта...
Те са тихи, стъпкани, безмълвни
омърсени...
и убити
като призраците мъртволунни,
прокълнати от отровната уста
на великан
в душата груб и сляп и
мъртво ням!
И няма милост в глинено сърце,
нито в груби, зли, мазолести ръце,
прегърнали в задухата на мрака
вопъл тъжен на…една цигара,
заглушен от писъка на влака....
И ето! Вече идва края
издъхва беззащитната цигара,
а великанът никога не ще я чака
да живее....
И тя умира в дим и облаци от пара...
Тя издъхва!
Тя изгаря!
Тя умира!
Тя е факла, пламнала в мъглата,
за да бъде изгорена в тишината!
Но защо ли тя се е родила,
когато не живее, а умира....???
Нещо тъжно
Коварното зло – неразбрано
заключи нас – сълзите на усмивката
и ние – болните огньове
на нашата човешка същност
горим във факли и окови
и чудим се – Готови
Или не....
Аз помня, че когато болен бях от скуката
на моята любов несподелена
заключвах се във стария трамвай
на младата душа обездушена
повяваше ми вятър – Лорелай...
И чудих се –
Къде е моят Рай…
А той -
Животът мой...е стара лодка,
а аз не зная как да плувам
и миг без нея, но защо ли
се лутам в малката лагуна,
премрежена от дяволски корали,
опънати по двойки – като струни
и чудя се – кога ли ще потъна?
В море от мили думи....
Сред множеството черни дупки,
поливани с чаши кафе...
ще помня аз какво съм – дупка във безкрая
ще помня горест - тя е като кадифе,
и ще се чудя аз - кога ли ще узная
Какво е да си бил дете...
Надявам се да не съм ви се сторил досаден с този дълъг пост.
