forum.uni-sofia.bg

Циндил-Пиндил написа:Не ми е леко, да знаете...

С теб сме,друже !

Смрък!

та докъде стигна мелодрамата, колко серии пропуснах

Е, сега и повторения ли да излъчвам...!?

Чети наред и търкай зачервени очички

очакваме с нетърпение продължението

може да се запознаеш с доведената майка на Нея, която всъщност не е дъщеря й а срестра й... примерно

Циндил-Пиндил написа:Е, сега и повторения ли да излъчвам...!?
Чети наред и търкай зачервени очички

Днес, затрогнат от историята, ревах в 280. Никога повече няма да стъпя в баничарница!

Майка като иска да ми прави баница на Нова Година (от ония с късметите), ще си спомня за ЦиндилЪТ и няма да ям. Не ми трябват късмети...

Отправям молба към автора да продължи историята!!!

coup написа:Отправям молба към автора да продължи историята!!!

внимавай какво си пожелаваш

всички знаем на какво е способен Циндил, когато го насърчаваме

Ами, виж, Tripio, това решение не е импулсивно и необмислено, нито пък породено от безцелно разглеждане на старите теми... То беше взето след дълги размисли, консултации с вещи лица и други специалисти.

Циндил-Пиндил написа:

Ти не се смей, ами разказвай! Знаеш ли колко хора тръпнат в очакване?!

Хаха, Принцесо, взе ми думите от устата.

от вашите уста в току-що подсушените уши на Циндила

Disclaimer
Тази, по всичко изглежда последна част на разказа ми, може да не бъде приета със същото разбиране и отзивчивост, с каквито вие, потребителите на форума на Софийски университет, посрещнахте предните два епизода на моята затрогваща история. Юношеската наивност и чистосърдечност, с които бе пропит разказът ми, са изместени от осъзнатата обреченост и безцеремонна циничност, присъщи на суровата реалност. "Такъв е животът" казват
Моля ви, ако смятате, че не такава развръзка сте чакали досега, послушайте съвета ми и напуснете тази тема, кликвайки тук.

Човек никога не знае какво му готви съдбата...

Днес у нас ще се пълнят чушки (...пиперки бе, селтак!). Излязох с плетените торби (някои им викат "чанти") и заоглеждах по сергиите на пазара. Тук свършили, там свършили – накрая видях на една сергия да вадят последната щайга с чушки. Макар картончето с цената да напомняше регистрационен номер, от тия дългите, нямах избор и се наредих на опашката. Точно пред мен стоеше и пазеше ред едра жена, а около нея се въртяха и вдигаха гюрултия две момченца, нейни явно. По-малкото, на не повече от три, влачеше умрял хамстер на връвчица, а батко му, с година-две по-голям, виреше нос, та да видят всички изрусената му брадичка.
По едно време малкото замахна с умрелия хамстер и от една щайга се изсипаха няколко позагнили домата. Майка му веднага му кресна, батко му весело щракна с пръсти и запя "Кой ги, мама, разклати...", а аз се наведох да вдигна стоката. Изправяйки се, срещнах признателната усмивка, която се бе изписала на лицето на жената и...

О, Санта Лучия de puta madre! Та това бе самата тя. Тя! Жената на моя живот!
От изненадата изпуснах торбите на земята и механично стиснах доматите, които оплискаха безжизненото тяло на хамстера.
Толкова променена, с уморен поглед, хлътнали очи (едното сякаш беше удряно скоро), разрошена коса... и едно 10-20 кила отгоре. Въпреки това не можех да я сбъркам никога. Тя беше.
И тя ме позна. Просълзи се дори и ми се усмихна - по начина, по който го правеше преди, в баничарницата.
Когато и двамата се опомнихме тя започна да ми разказва. Чакала ме дълго да се върна, всеки ден ме търсела в баничарницата, питала продавачката за мен... Чичо си в районното даже карала да ме търси...
И накрая се предала. Плакала цяла нощ, а на следващия ден се омъжила за Киро Мамула. Бил си взел надуваемо джакузи за балкона. Пък и жигулата бил стегнал – като нова била.
И децата от него били. Едното – със сигурност.
Тя погали по-голямото по изрусената главица, а аз немеех.
После жената на моя живот купи два килограма домати, две краставици и подкара децата към вкъщи. Обърна се отново към мен и видях нещо да проблясва в очите й (гурел?).
Аз просто стоях там, изправен до сергията, и не мислех за нищо.

Та това е, драги съфорумци – ако искате пишете, ако не искате – недейте, но знайте, че грешките от миналото се заплащат, а лихвата понякога е непосилна.
Аз пък отивам да ям пълнени чушки.

Добър край.

forum.uni-sofia.bg

Лична драма (нанайсти епизод)