Здравейте,
Казвам се Деси Петрова и пиша до вас в качеството си на млад човек, избрал да прекара своите студентски години
1. Следвайки в Софийски Университет
2. Отдавайки голяма част от своето време и енергия като част от международната студентска организация AIESEC, за която стана на дума и по-рано в този чат.
Преди да споделя с вас моята
история затова какво, как и защо ме отведе в
СУ и в AIESEC, искам да
благодаря на всеки един от вас в този чат:
1. Защото уважавам безкрайно много личностите с
ясно изразена позиция, които връщат надеждата ми, че и в нашата родина сме на път да изградим заедно основите на едно силно гражданско общество ;
2. Заради
търпението, което ще проявите, изчитайки моя разказ докрай.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Преди дни завърших успешно
втората ми година като студент в Софийски университет, специалност Стопанско управление с немски език. Точно преди три години, докато още учех в езикова гимназия, повеждайки се по мненията и тенденциите около мен, и аз като повечето от моите съученици си бях наумила, че искам да продължа своето образование в чужбина, в моя случай в Германия. Кандидатствах за една стипендия към немското посолство, която можеше да ми осигури покриването на разходите за целта. На този етап това беше идеалната представа за „успешно развитие“, която свързвах със себе си. Изтичане на мозъци в действие. По стечение на обстоятелствата стана така, че не бях одобрена за въпросната стипендия, което ме изправи пред избор- дали да замина въпреки всичко или да възприема случилото се като знак, че следва да обмисля решението си още веднъж. Не обичам хората, които се оплакват или които непрекъснато обвиняват политиците, времето, ситуацията и прочие затова как нещата в България не се развиват, както на повечето би ни се искало. Но за съжаление същевременно с това, аз все повече натрупвах впечатлението, че особено ние младите хора започнахме да се ориентираме към лесния вариант, към местата, където предполагаме, че „животът е рози и маргаритки“ и леко пренебрегваме нашата роля в изковаването на бъдещето на България и нас като част от нея.
В този ред на мисли, следвайки максимата, че „не знаем какво не знаем“ и че всичко се случва по определена причина, аз открих, че това, което исках да изучавам в Германия, мога да направя и тук в България и то по много по подходящ за мен самата начин- така се озовах в
Стопански факултет и започнах обучението си по
Бизнес администрация с немски профил, с гост-лектори от Германия, като същевременно остана възможност за мен да видя какво е следвало да открия, оставайки в България.
Може би се чудите, какво общо, по дяволите, има това с темата на дискусията и плюсовете и минусите на AIESEC като организация. Надявам се идните редове да внесат желаната яснота.
Докато разглеждах потенциални
университети в Германия, на уебсайтовете на един от тях попаднах на информация за
AIESEC- име, което до този момент беше непознато за мен. Имайки предвид, че за мое съжаление пропуснах възможността още през гимназиалния си период да опозная ползата от това да участваш в
младежки инициативи, проекти и доброволчески дейности, които да ти помогнат да откриеш кои са нещата, в които си наистина добър и които искаш за себе си (нещо, в което за съжаление все още не ни учат в училище);
не се задълбочих особено много в идеята за AIESEC.
Но стана така, че започнаха
първите дни в университета (2010) и отново
AIESEC пресече пътя ми. Не знаех какво точно правят там, нито защо го правя- но кандидатствах и бях приета. Интересното беше, че
интервюто за приемане беше първият удар по моето его. Защо- имахме групова игра, в края на която т.нар. асесори (хора, които провеждат подбора) имаха индивидуален разговор с всеки кандидат. Аз имах късмета (на този етап ми се стори лош, от днешна гледна точка по-скоро безценен) да попадна на момиче, което беше доста директно и веднага ми каза нещо от сорта на: „Много си яка, ама трябва да говориш по-малко и да слушаш повече. Работиш в група все пак.“ . Пам-пам-пам. За човек, свикнал да е топ, добър в това, добър в онова, подобен род изказвания направо си засегнаха самолюбието и си казах-
„Защо въобще се занимавам, ами не намеря място, къдет да ме оценяват повече.“ И все пак
нещо вътре в мен ми подсказа да опитам, след като ме бяха приели. Надали мнозина от вас знаят, но допреди 2 години
не е съществувала Локална Секция AIESEC Софийски Университет, а ние сме били част от секцията на Технически университет в София. Колкото и да си мислех, че това не е от значение, лека полека още тогава усещах някаква вътрешна необходимост да се обособим като отделен офис, защото за мен беше повече от логично
първият университет в България и студентите в него да заслужават подобен род внимание, свобода и независимост. По тази причина имаше и 10тина човека, които още преди влизането ми се бяха заели активно с нелеката задача да спомогнат този процес, защото те вярваха в смисъла на начинанието и
добавената стойност, която то ще донесе на университета и студентите в него (
било то членската програма, било то международните стажове).
Честно казано в първите си няколко месеца, аз далеч
не осъзнавах за какво иде реч. Международен обмен, професионални стажове, лидерски опит, положително въздействие върху обществото? Виждах по-скоро, че от мен като член все се
очаква да присъствам на някакви срещи,
да изпълнявам задачки, които невинаги разбирам и да отделям доста от своето лично време. Не можех да възприема някои аспекти от AIESEC културата като т.нар.
“shouts”и “row calls”. Беше ми странно да танцувам на някакви песни, заедно сдруги хора или да имаме shout като спортен отбор. Интересното беше, че именно в тази връзка
за първи път осъзнах за себе си това, че AIESEC като платформа е много особена, защото
не се разкрива на вниманието ти едновременно, а лека полека, следвайки пътя , който ти ще си начертаеш в нея, започваш да откриваш ценни неща за теб самия личностно или такива пък, които ти самият би желал да подобриш.
За първи път осъзнах
смисъла на тези традиции с танците и т.н., когато се озовах на
международна конференция на AIESEC, заобиколена от хора от повече от 50 страни. Тогава, въпреки че ми бяха говорили затова, аз наистина усетих, че традицията е възникнала именно във връзка с основната дейност на организацията- която е
МЕЖДУНАРОДЕН ОБМЕН- целта на танците е била,
когато и където и да отидеш, дори да няма друг представител на твоята страна, ти да не се чувстваш сам, а да има нещо общо, което да е първата ти връзка дори с хора от другия край на света и това да ти помогне да се почувстваш сред приятели.
А ако нямах възможността да го преживея
лично, сигурно и аз щях да продължа да си мисля, че подхожда повече на някоя секта, от колкото на еродирана организация, в каквато се опитваме да се превърнем.
И все пак явно чисто интуитивно съм била открила смисъла за себе си, след като
при все че все щях да спирам с дейността си, с всеки следващ път се оказвах дори и по-въвлечена.
Май 2011 станах част от управителното тяло тогава като Заместник- председател Човешки ресурси през първата година съществуване на локалния офис към СУ. А година по-късно през
май 2012 започнах мандата си и като Председател на Локалната Секция, което беше ознаменувано с
партито, откъдето идват въпросните снимки, публикувани по-рано в дискусията.
Какво стои зад кадрите? Макар и да не съм особен привърженик на подобен род забавления, в една младежка среда като AIESEC
доста се набляга на предизвикателствата. Идеята с предизвикателствата на въпросното парти за предаване на щафетата между Управителните тела е именно
да провокира влизащите в мандат да покажат на останалите, че са готови
„да играят играта без да се хващат на въдицата“, да се изправят пред
трудни ситуации, колкото и да им е неприятно и да търсят начини за справяне с тях. Все пак
затова им се гласува доверие да са ръководители на локалния офис в рамките на цяла календарна година. За мое лично нещастие, предизвикателството, което се падна на моя екип беше точно в стил
„детска радост-дървени бонбони“ и "на чужд гръб и 100 тояги са малко", не особено подходящо, особено за подобен представителен формат, което и съвсем логично доведе до
противоречиви реакции.
В стремежа си да покажем, че сме готови да се изправяме срещу предизвикателства, ние всъщност несъзнателно сме си привлекли съвсем заслужено- едно още по-голямо-
бурната реакция на вас, личностите с позиция, които уважават свободата на мнението и не се притесняват да го споделят. Именно
на вас искам да благодаря, макар и да не ви познавам, затова, че още в началото на моята година като председател ми
дадохте безценен управленски урок затова колко внимателни и прецизни следва да бъдем личностно и като организация, ако наистина искаме хората да ни познават и уважават затова, с което можем да обогатим тяхното развитие и че всеки следва да преценява цената, която ще заплати за всяко свое действие.
Затова още веднъж ви благодаря искрено!
Както всяко нещо на този свят с намесен човешки фактор и
AIESEC не е съвършена платформа. Ни най-малко. Хората влизат с
различни очаквания, намират или не намират своето място в зависимост от това какво търсят за себе си. Вярно е, че и много от тях имат желание да са част от организацията, не защото вярват или искат да допринесат за развитието на проект и т.н., а за да се ползват с
привилегията в СVто им да стои името на най-голямата студентска организация в света. Най-често това са хората, които
парадират с това и действително допринасят затова външни лица да остават с лоши впечатления за цялата организация. От друга страна пък, най-качествените ни хора, по-късно се утвърждават не защото се хвалят с членството си, а с това, което са научили на практика.
Относно наученото? Какво е то? Как да го измерим? Означава ли успех в AIESEC - провал в университета?
Интересни въпроси, които често се задават.
В AIESEC често се говори, че учим правейки. Голямо значение се отдава на практическата част-
работа в екип, организиране на проекти; правене на презентации; развиване на умения за водене на преговори и т.н. И някои от членовете действително слагат по-голям приоритет на това, отколкото на теоретичната си подготовка в университета.
Моето мнение е,че
всичко зависи от човека, от неговата лична ефективност и умения за разпределяне на времето. Аз самата за себе си следвам максимата, че
ако искаш да успееш нито теория без практика ти върши работа, нито с практика без теория ще стигнеш далеч. Поне не особено бързо. Затова и през 2те години от моето следване и работа в AIESEC, аз съм уважавала важността и на двете и съм успявала да поемам различни предизвикателни задачи в AIESEC, запазвайки отличните резултати по ВСЕКИ един модул в университета. За мен не стои въпросът или-или, а как да направя така, че да съм ефективна във всичко, което съмизбрала да правя.
Но всеки сам отговаря за себе си.
Относно
това, какво научаваш в AIESEC - това всъщо много зависи от човека.
За мен най-голямото предизвикателство беше да приема, че работата в AIESEC няма как да бъде съвършена. Каквото и да се случва, колкото и да се изпипват детайлите, винаги ще има някой елемент, който да убегне и да остави място за подобряване. Точно там обаче се крие златна мина.
Защото човек учи най-лесно от грешките си и от справянето с проблеми.Когато кандидатствах за Председател на Локалната Секция, членовете ме попитаха- какво цениш най-много в AIESEC. И аз отговорих така:
За мен най-ценното в AIESEC е това, че те сбслъсква с реални проблемни ситуации. Проблем с член от екипа, екипен ръководител, който не ти допада, неуспех при опит да привлечеш финансиране за проект, липса на интерес от студентите за дейности, насочени към положителна промяна в обществото и т.н.
Именно заради факта, че в AIESEC често опитваме за първи път подобни дейности, които са характерни за „реалния живот“, аз гледам на AIESEC като една експериментална площадка, където –да, има несъответствия, да- има успехи и неуспехи, но в крайна сметка натрупваме опит и имаме възможност да извлечем изводи за самите себе си, които да са ни от полза за следващия път, когато се конфронтираме с подобна ситуация. Прави ни да се чувстваме по-осъзнати. И ни кара да искаме, въпреки че сме доброволческа организация, да се стремим с проектите и инициативите си да постигнем нещо измеримо, първо – за да можем да покажем черно на бяло на света смисъла, който ние влагаме; второ- не заради самите цифрови цели, а заради качествата, които вярваме, че ще сме развили в процеса на постигане на целта.
Дали AIESEC е единственият или най-добрият възможен избор за целта- не знам, но вярвам, че следва всеки да направи своя избор и да прецени според това какво търси самият той и какъв е най-добрият начин за него.
Изпитвайки на собствен гръб понякога трудния, но безкрайно полезен опит, който може да пъде натрупан и от
членство, и от това да се опиташ
да ръководиш хора, и от предизвикателствата, свързани със
справянето в международна среда по проект или стаж,
аз ви споделих гледната точка на момиче, което за себе си е открило смисъла на това, което AIESEC може да даде на младите хора и ще даде най-доброто от себе си,
повече млади хора от Софийски университет да имат възможността лично да се запознаят с различните страни на AIESEC и сами да направят своя избор- ако е за тях, да се присъединят към нас, ако не е- да се чувстват окуражени да продължат да търсят най-подходящото за тях самите.
Бъдете здрави и продължавайте да следвате себе си!
С уважение и благодарност:
Десислава Петрова
Председател на Локална секция Софийски университет, мандат 2012-2013
Email:
desislava.petrova@aiesec.net[/size]
). Обяснете ми какво правим ако случайно той попада на ваша снимки от фирмено (o_O!!!) парти, на което минавате под краката на полугол мъж държащ се за „меча“ си или вие сте този мъж?! Подобен род изцепки биха могли да провялят сделки за стотици хиляди. Кажете как да взема на работа човек, за който вероятността този сценарии да е истина клони към 100%. За мен това е неуважение спрямо самия теб. Не бива да се допуска компанията да подронва личния ви имидж с такива изцепки. Все пак идеята е трупате полезен опит, а не да се разхождате полу или голи и още по-малко доказателства за това да има общо достъпни в интернет.