forum.uni-sofia.bg

Копнеж по Танатос

Уморих се от дългата обич.
Като полет надолу в безкрайно пропадане.
И отвъд ориста "невъзможност" -
само хлад, само твърдост и непроницаемост.
Не се справих и със бариерите -
твърде слаб беше конят ми за състезания.
Странна обич - през куп недоверия,
и за грош от отпусната доза внимание.

Уморих се да съм между другото,
да съм знак, да съм нищо незначеща буква,
с жива плът да си храня заблудите,
и да ходя по въглени все без обувки.
Не можах да осъмна светица,
нито нямата Лиза с копривната плетка.
Не привикнах след всяка плесница,
да признавам за моя, чуждата грешка.

Уморих се. Самотно обичане.
Занимание точно, каквото смъртта -
до разпадане, и до безличие,
със надеждата ялова за топлота.
Не е обич това, дето нося.
То по-скоро прилича на копнеж по Танатос.
Уморих се. Върви си, за Бога...
Не можах да ти бъда дори и приятел.


въй въй въй въй

Извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на една друга

бях спасен от умиране на кръста
от една дама която пуши трева
пише песни и разкази
и е по-мила от предишната,
много много по-мила
и сексът е пак толкова добър може би по-добър.

приятно е да да бъдеш разпнат на кръста и оставен там,
много по-приятно е да забравиш една любов която не е
успяла
както всяка любов
накрая
не успява…

много по-приятно е да правиш любов
покрай брега в Дел Мар
в стая 42 и после
седейки в леглото
да пиеш добро вино, да говориш да докосваш
да пушиш

да слушаш вълните…

умирал съм твърде много пъти
мислейки и чакайки, чакайки
в една стая
загледан в един напукан таван
в очакване на телефона, писмо, почукване, звук
подивявайки отвътре
докато тя танцуваше с непознати в нощни клубове…

извън прегръдките на една любов
и в прегръдките на друга

не е приятно да умреш на кръста
много по-приятно е да чуеш името си прошепнато в
тъмното.

Чарлс Буковски

Предадох се и аз на тоя Буковски... Благодарение на jenesais този път.

Raw With Love

little dark girl with
kind eyes
when it comes time to
use the knife
I won't flinch and
I won't blame
you,
as I drive along the shore alone
as the palms wave,
the ugly heavy palms,
as the living does not arrive
as the dead do not leave,
I won't blame you,
instead
I will remember the kisses
our lips raw with love
and how you gave me
everything you had
and how I
offered you what was left of
me,
and I will remember your small room
the feel of you
the light in the window
your records
your books
our morning coffee
our noons our nights
our bodies spilled together
sleeping
the tiny flowing currents
immediate and forever
your leg my leg
your arm my arm
your smile and the warmth
of you
who made me laugh
again.
little dark girl with kind eyes
you have no
knife. the knife is
mine and I won't use it
yet.

Charles Bukowski

Цигарен дим
рисува във въздуха
безбрежна самота.

...

Вече мога да те чуя само
в тишината
на нощта.

(любимият Фотев)

И никакво спасение във думите!

Унищожи ти помежду ни въздуха
и любовта ни се превърна в статуя.
Ти обезсмисли всичките си жестове,
обезплоди им ритъма. В насилие
превърна красотата им...
Обсеби ме
и ме изгуби с някакво неистово,
жестоко вдъхновение... О, Господи!
Ний бяхме под закрилата на всички
дървета, булеварди и крайбрежия.
Удостоени бяхме със прекрасната
закрила на сезоните - живеехме
със часовете като със приятели.
Сега са тъй враждебни часовете ни.
И думите - безсмислени са думите!
Внезапното печално изумление
в очите ти (ах, как скърбя за себе си)
ме предизвиква и отрича целия...
Тъй чужда си и тъй ненужно хубава,
ти - удвоената ми самота,
но време е:
- Върви си и не се завръщай никога!
Спаси ме ти и отнеси със себе си
лицето си на оскърбена - тъмната
енергия на яростно отчаяна...
Не ме убивай с гипсово-студеното
подобие на любовта си...
Моля те,
не се завръщай! Остави ми думите -
лицата им извърнати и гарата!
И името си - легнало на релсите,
на релсите за София... На дъното
на моето мълчание...
Завинаги!

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях- най-лошия от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите,в които му е празно,
да те вини,че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска -прокълнато ялова-
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш.Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали,
най-лошият човек…и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.


Камелия Кондова

За утре щедро ми обричаш
нектар във сребърни потири…
О, зная — много ме обичаш
и не обричаш на шега,
не не е лошо и сега
да хвърлим още две-три бири…
А?

За утре пури ми обричаш,
цената на които пари…
О, зная — много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да свием още две цигари…
А?

За утре щедро ми обричаш
палати — блясък и омая…
О, зная — много ме обичаш
и не обричаш на шега,
но не е лошо и сега
да пренощувам в твойта стая…
А?

Д.Д.

ДОКАТО СПИШ, СВЕТЪТ ЩЕ Е НА MUTE

Аз няма тази вечер да заспя.
Приготвил съм си вино и цигари.
Завърна се внезапно пролетта –
вали навън, душата нежност пари.

Докато спиш, ще слушам тихо джаз.
Ще пуша. Ще отпивам с жадни глътки.
Ще ти разказвам приказки без глас.
Ще се смалявам в твоите прегръдки.

Докато спиш, светът ще е на Mute!
Без хора. Без проблеми. Без тревоги.
Безсънен ще съм. Приповдигнат. Луд.
Не мога да заспя до теб.
Не мога.

Докато спиш, умея до зори
в лицето ти по тъмно да се взирам…
Навън вали, душата ми гори.
Издишваш. Вдишваш. Гледам те.
Не спирам.

Добромир Банев

Ъм...

http://chitanka.info/text/4837/10#textstart

Когато след пир полунощен самотен,
на зиг-заг се връщаш дома
И киска се вихър над жребий сиротен
И плаче безлунна тъма,
побързай, побързай, на спиртника прашен
тури тенекийно джезве -
на винени пари под пристъпа страшен,
свари си горчиво кафе.

Отвориш ли тръпнейки плика и цветен
И лъхне ли дъх мразовит,
опит от тъгата на поздрава сетен,
не гледай тъй блед и убит
изтрий от сърце си мечтите парфюмни
за черни очи кадифе
под тъмната стряха на мисли безумни -
свари си горчиво кафе.

А привечер зимна в безлистните клони
щом стене фъртуната зла,
И зимният вихър се киска поклони
през мътните бледи стъкла
с коси заснежени младежкия спомен
отдай на аутодафе
И бавно на малкия спиртник поломен
свари си горчиво кафе.

/Горчивото кафе на Смирненски/

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

(Борис Христов)

Мистерии

Когато спрат да се обичат
чешмата в кухнята ще капе

на втората година още
във хола палмата изсъхна
и те разбраха
даде им се знак

тя вече полудява
от неговото хъркане
и отвратителния навик
да псува като кон
(тя искаше да каже каруцар
но сякаш кон e по-обидно)

имаше и други знаци
пукнатото огледало
шумовете в къщи нощем
котката им
тя се хвърли от балкона
от деветия етаж

На третата година точно
чешмите почнаха да капят

Георги Господинов

Високо към снега

В гонитба с часовете
години съм пропуснал.
От търсене на радост
що болки съм събрал!
Най-тихата самотност
сред хора съм почувствал.
И моят вик за близост
в самотност е узрял.
Спокоен съм оставал
сред шумовете празни.
Под облаците вечни
вървял съм променен.
От тъмен гняв съм плакал
в най-хубавия празник.
И празнично съм тръгвал
към делничния ден.
От своя връх съм слизал
в безкрайното начало.
И бързо съм превръщал
тъгата във шега...
Но няма да ви кажа,
че черното е бяло.
По черен път поемам
високо - към снега.

Георги Константинов

Вчера получих писмо от теб.
Пишеш, че събираш из цялата къща
разпилените ми неща.
Забравената шнола
в камерата на хладилника,
сребърният ми пръстен
в пепелника,
чадърът на терасата
(нали валеше, докато танцувахме),
стиховете на Буковски в банята
и косите по пуловера ти.

Ако се сетиш,
можеш да потърсиш
и пръснатите ми усмивки.
Една изпуснах, без да искам,
във вазата с лалетата.
Една се превива от смях
в праха под леглото -
внимавай с прахосмукачката!
И една сигурно още дреме
и сладко сънува
под възглавницата ти.

Ако ги намериш, запази ги,
не ми ги връщай.
Аз много имам,
а тези
са ти подарък...

(Бояна Петкова, която наскоро открих )