forum.uni-sofia.bg

Ice_Spirit написа:

Мила написа:Мразя си живота.

me,too

Защо? Какво стана, сладурчета?

всичко ме болииииииииииии

Лошо ми е! И в абстрактен и в буквален смисъл. И искам да знам каква точно е причината. Толкова мразя да съм в неведение.

DADO написа:

Ice_Spirit написа:

Мила написа:Мразя си живота.

me,too

Защо? Какво стана, сладурчета?

шот ти се кандидатира за президент на САЩ

Мила написа:Мразя си живота.

И аз не бих искал да съм теб....

но гледай положително - понякога може би е яко да си себе си, дори и да мразиш да си...

лоши неща се случват на добрите хора в най-неподходящия момент

ОФФ,много ме бива да съм такова кошче и понякога доста се дразня,че така и няма някого,на когото аз да си излея чувствата и емоциите! Поне се радвам,за хората,които са ме използвали за такова кошче и съответно съм им помогнал по някакъв начин,за да се чувстват по-добре!

Скапаният сън ме преследва, не ме оставя на мира-всяка нощ, по едно и също време и после се будя...Лошото е, че като се събудя сънят не свършва. Как да говориш със стена? И защо стената си мисли, че ти пука, че е стена?

след не повече от 2 часа недоспиването ще почне да ми се отразява а и на работа трябва да ида

Егаси!

...All five horizons
Revolved around his soul
As the earth to the sun
Now the air I tasted and breathed
Has taken a turn;

....
And now my bitter hands
Chafe beneath the clouds
Of what was everything
Oh the pictures have
All been washed in black
Tattooed everything...

I take a walk outside
I'm surrounded by
Some kids at play
I can feel their laughter
So why do I sear?...

Oh, and twisted thoughts that spin
Round my head
I'm spinning
Oh, I'm spinning
How quick the sun can, drop away...

And now my bitter hands
Cradle broken glass
Of what was everything
All the pictures had
All been washed in black
Tattooed everything
All the love gone bad
Turned my world to black
Tattooed all I see
All that I am
All I'll be...

...
I know someday you'll have a beautiful life
I know you'll be a sun
In somebody else's sky
But why
whyyyyyyyyyyyyy
WHYYYYYYYYYYYYYYYYYYYYY
Why can't it be
Why can't it be mine...

______________________________________________________________

тази песен е толкова моя
колкото нищо друго на света.

Искам Венеция!

Имаш я! Аз пък искам Лондон...

аз пък искам да се наспя...

Събудих се. Без настроение. Не, не с лошо настроение, но не и с добро. Просто без.
Погледнах снимката, положена на таралежчетата, изправени до китарата. Продължавайки да не чувствам нищо, освободих струните от перцето и (все-още лежейки) дръпнах ми минор, с ясното съзнание, накъде ще ме отведе асоциативната верига... Вдигнах китарата и я положих на гърдите си. Затворих очи и извърнах глава надясно. Разложих акорда - ми-си-ми-сол-ми-си-сол-ми - и отворих отново очи, отново фокусирани върху снимката - сол-си-ре-сол, до-ми-сол-до-ми-до-сол-ми, ла-ми-ла-си...

... Оттам-нататък, вече знаех накъде ще се завърти днешният ден и не ми оставаше нищо друго освен най-чинно да следвам това самосбъдващо се пророчество... Отидох до компютърът с колонките и отворих обемистия playlist...

His eyes are burning
The lights went out
The dream is on.
...и „сънят“ започна... Аз съм там. Естествено, с аурата на Пратчетовата антропоморфна персонификация (нямаше никой в радиус метър и половина от мен през целия концерт). Но дори и без нея, там бях сам...почти. Цялата тълпа (колкото и хубави, млади, умни и стойностни да бяха голяма част от нейните елементи) не съществуваше - бяхме аз, гласът на Таря...и едни очи, проблясващи от прожекторите...и от нещо друго...
When there's nowhere left to fall.
Nowhere to hide
The silence is hurting
Inside it's cold. Sleep or die.
Nowhere to go,
Nowhere to hide.
His light went out.
...а моята светлина се завърна... Онази - радиокативно-бялата, която излъчва мониторът... В ръката си държа снимката от леглото ми - не помня да съм я взимал, но не обръщам много внимание на този факт, защото миналото (изглежда) няма никакво значение - то е нереалност, бивше сега, в което не може да се живее... Живеем само в сега... Благословия или трагедия? Не съм сигурен, дали искам да знам.
Неусетно - така, взрян в миналото си - съм отхвърлил още няколко минутки в небитието... Сега вече The Offspring ме питат:

...is the best you can be
the best thing to be?...

И оставяйки този въпрос висящ в съзнанието, без да ми дадат и секунда да рефлектирам връз него продължават:

Some people say:
"You‘re just wasting time"
But that‘s not what worries me
I just want to know what‘s home

Дааам... Искам... Но връщам се към предишното - да, съзнавам че всеки отговаря за себе си и всеки (може и да не знае, но поне) има идея за най-доброто, което може да бъде... Но какво е това „най-добро“? Да постигнеш най-голяма възможна обществена полезност? Да помогнеш в изграждането на семейството, което искаш да наречеш свое? Да се отдадеш на задоволяването на всяка своя потребност?
А на мен, по план (колкото и глупаво да звучи), ми остават 43 дни до моментът, в който би трябвало да разбера какво ще бъда...
А дотогава, едни искрици в тъмата ще събуждат в мен тези думички:

Ever felt away with me?
just once that all I need -
entwined in finding you one day...

Ever felt away without me?
My love, it lies so deep...
Ever dream of me?

Would you do it with me -
heal the scars and change the stars?
Would you do it for me -
turn loose the heaven within?

I'd take you away -
castaway on a lonely day...
Bosom for a teary cheek -
my song can but borrow your grace...

Ever felt away with me?
just once that all I need -
entwined in finding you one day...

Ever felt away without me?
My love, it lies so deep...
Ever dream of me?

(Dream of me...)

Come out, come out wherever you are -
so lost in your sea...!
Give in, give in for my touch -
for my taste, for my lust...!

Ever felt away with me?
just once that all I need -
entwined in finding you one day...

Ever felt away without me?
My love, it lies so deep...
Ever dream of me?

И ще завършвам дните си с взор отправен през прозорчето към миналото - онова, върху таралежчетата - загасяйки специалната нощна лампа, светеща в пурпурночервено, и припявайки си последните 50 секунди от това http://www.youtube.com/watch?v=PdMpy-bs6P8

И не - без песъчинка съжаление, но с непоклатима увереност, защото това е избор, който правя не просто всеки ден, а ежеминутно... И така - както рече Сава - докато не свършат клечките...