forum.uni-sofia.bg

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

Миряна Башева

Да пием за богатите мъже.
За тъжните жени да пием също.
Те стискат във ръцете си въже.
Да имитират смях им е присъщо.

Да пием за привидната любов.
Тя също има чар, тъга и сила…
Дори за нея всеки е готов.
Жена за малко нежност би убила.

Да пием за страха, че сме сами.
Да пием за големите си грешки.
Грешим, но всяка грешка отстрани
изглежда като битка между пешки.

Царицата е някъде на бал,
а царят с друга страстно се целува…
Животът ни е само карнавал.
И в него пешките не съществуват.

Добромир Банев - "Пешки"

Много хубаво сме свикнали
да не казваме "Обичам те!",
да не се самозалъгваме,
да не ни боли излишно
щом от някого си тръгваме.

Вече ние си говорим
с думички от нас измислени,
вече само си поискваме
както искаш хляб и сирене.

Много хубаво сме свикнали
делово да се събличаме
делово да се предаваме
делово да се обличаме
даже и да се обичаме.

Не приказваме, не казваме
искаме необещаващо,
искаме неангажиращо.
Става просто, става ясно-
лампите угасват бързо
и във тъмното на стаята
без преструвки,без "Обичам те"
две минути след "Желая те"
ставаме и се обличаме.


- Радой Ралин

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам – защо красотата й, господи, бяла
на човека със малката черна душа си дал?

И той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи улисан и сам
и топли стотинките в джоба си, дяволът черен,
наместо да стопли ръката й – бялата – там.

Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.

Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава:
нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай!

(по мое мнение най-доброто стихотворение за родината)

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.

Да търси, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.

ДЪЛГА ЦЕЛУВКА ЗА ЛЕКА НОЩ
На Добромир Банев

Горчив е залъкът несподелен.
И глътка вино не лекува тягост.
Защо се закачи така за мен?
Щом ме познаваш - по-добре да бягаш!
Държиш се мъжки. Как да отрека -
вечерята е хубава. И филмът.
Случайно се докосваме с ръка
и самотата става по-интимна.
По-непосилна става. Всеки сам
от себе си се мъчи да избяга.
Какво да споделим? С теб грам по грам
раздали сме се. Шапки на тояга.
Сипи си още вино. И мълчи.
Щом свърши филмът по роман на Гришам,
ме целуни за лека нощ. С очи!
Останалото - утре ще напишеш.

Маргарита Петкова

ОПИС НА ВЕЩИ


Ако, не дай си боже, моят час ме настигне
Сред леден площад, сред улица гореща —
Ще вдигне някой мрежата с хляб и книги,
А служебното лице ще опише моите вещи.

Писалка. Не златна.
От употреба изтрита.
Тя пишеше „Мили.“
И: „Възразявам. Не съм съгласна.“
Портмоне. Констатирахме, че парите...
Парите ли? С тях бяхме наясно:
Знаех цената им и знаех да ги пилея.
Ключ секретен. И от кутия на поща.
Моят дом. Със цветята, с мушичките в полилея,
Със кратките дни и с дългите нощи,
С едно момиче, без което е пусто и скучно,
С една снимка на мъж върху скрина.
И в едно чекмедже — половината живот заключен...

Намерихме стари билети —
За влак, за кино...
Колко път през живота си пропътува!
На тръгване трептях от очакване цялата
И от радост звънтях — че се връщам.
До ново отплуване.
...и дреболии: гребен,
парфюм, огледало...
Не бях хубава. Но обичана бях. До края.
До последната, недовършена мисъл.

Тук описът свършва. Печат.
И човекът не знае,
Че всъщност живота ми е описал.

Станка Пенчева

Like A Flower In The Rain
(Charles Bukowski)
...

Да знаеш, не заемам много място.
(Навярно и в прегръдка се събирам.)
Пространството ми цялото е щастие.
И само във въздишка го побирам...
Не искам много. Нищичко не взимам.
Но давам всичко. Даже и в аванс.
Превръщам във лета безкрайни зими...
А сложностите? Просто нямат шанс.
Съвсем обикновена съм, признавам.
Светулка, миг, звезда, сълза и копче.
До края на вселените оставам
надеждата във малкото ти джобче...
Такава съм. Недей да ме пресмяташ.
(Дори не можеш да броиш до толкова.)
Ти знаеш – не заемам много място.
Но с дъх лекувам всичката ти болка...
И още ли се чудиш на инат –
къде да инсталираш тишината ми?
Не ми е нужен целият ти свят.
Едно парченце – стая. Във душата ти.


Мира Дойчинова - irini

Ледът е пуст и бял, и вценен.
Тук има сини северни сияния.
Замръзва въздухът над мен,
и слънцето сковано в океана,
що мълчи -
е ледено.
Пиян ли съм? Пиян ли съм?

Оставих виещите в урагана кръчми.
След мен вървяха негри и деца
и пееха и свиреха със флейти.
След мен пияно куче лаеше,
но аз не му отвърнах, аз вървях
на север и на юг в безкрайността.
Защото аз съм сам и мразя ги сега.
Опушените стаи ми омръзнаха.

И ето тук сега - намерих тебе…
Озадачен съм, луд от изненада съм.
Ти светеше над мъртвите сияния
върху огромен леден блок,
прозрачен и безмълвен, и мъчителен.

Аз исках да съм сам -
да бъдат само мои ледовете,
а ти сега, защо си тука ти,
безочливец, беглец, нехранимайко!

Ще стана студ, ще стана лед,
за да замръзнеш като лед във океана
от моето мъчително докосване.
Но ти, самият ти си лед -
самият ти си студ.
Как ще замръзнеш ти.

Подай ми твоята ръка. Так
мъчителна, смъртоносна, студена.
За мен гореща ще е тя
като пламтяща отрова,
като разпален огън, като южно слънце.

Така, така пияница… По-близо.
Ела по-близо… още, още…
Разказвай ми сега
за виещи под урагана кръчми,
за негри, за мрак пиян,
за девствени момичета, ти, нечестивецо.

Да се посмеем на света от все сърце.

Александър Вутимски

Бавно ме губиш.
Губиш ме по площадите
с цъфнали хора,
впили в паважа корени.

Ставам на пух тополен,
на прах от младост,
ставам око на буря,
око-ко-корено...

Губиш ме бавно.
Бавно.
На песъчинки
сухо се роня
и отброявам времето...

Дърпам се,
късам се,
плъзват по мене бримки.

Аз ти се дадох. Аз ще ти се отнема.

Губиш ме глупаво
в твърде високи мисли.

А любовта е плод.
И расте на равно.

Да се сражавам с богините ти
не искам.
Ти им се кланяй.
Аз ще си тръгвам.

Бавно.

Бавно и тежко.
Като сърдечна клапа,

ще се изтласкам невидимо
от ръцете ти.

...

Не забелязваш, че днес те погледнах грапаво.
Чак като секна напълно, ще ме усетиш.

Когато здрач кафявоален
засипе този чезнещ град,
той се превръща в нереален,
за миг забравил своя глад.

Навлиза в улицата главна,
напук на свойта нищета
и всеки опит е сподавен
за малко женска красота.

Безпомощните електрики
пак симулират тържество.
Но всеки вече тук е свикнал
да бъде тъжно същество.

И аз с приятели се скитам,
налучквам техния кураж,
опитвам да обхвана в ритъм
звука на вялия пейзаж.

Накрая всичко свършва в скука.
Един часовник градски бий.
Понесъл по невинна клюка
се връща всеки, за да спи.

И в този мрак провинциален
аз лягам в тесния креват,
със сън наивно-социален
насищам младия си глад.

(Радой Ралин)

Две от Владимир Башев

ГОРЕСТ
Все повече влакове лежат помежду ни,
все повече гари с перони безлюдни,
все повече пощи, гишета със марки,
все повече листи и повече пликове.
С писалки се търсим.
В слушалки се викаме.
Все повече вещи, и все услужливи,
и всичките - чужди,
и всички - неживи…
Нали населихме света помежду ни
само със думи,
само със думи?
Къде са ни думите?
Иззети?
Отнети?
Какви са тези пространства с предмети?
Това ли са урните, в тях ли събират
прахта на надежди, които умират?
Все повече влакове лежат помежду ни…
А някога всичко бе пълно със думи.


КРИСТАЛ
Не мисля, че вече те мразя.
Но вече ме хваща мраз.
Не мога
да се опазя
от стъклената му власт.
Обноските ни сияят
като кристален сервиз.
Само че липсва чаят.
Сервизът
е мъртво чист.
Чашките
святкат с ледени,
зинали зло уста.
Такива са всички
последни,
разделящи се неща.

Тяло

Духът си е легнал отдавна и вече сънува,
а моето тяло из нощните улици скита
и като някоя сова граблива не чува
тръбата, която надуват от хълма петлите.

Върви към зората и в тъмните дупки наднича,
препъва се в сенките - от стените се трие.
А дъжда, полудял, на реки към лицето се стича
и все не достига до него - калта да измие.

Мълчала години, устата изплезва езика -
да подишат нещастните зъби, душица стаили.
И чувам през нея как реве и се плиска
морето от вино, което до днес е изпила...

Бие в петите кръвта и до ноктите слязла,
скача отново нагоре като млада маймунка.
А вдигнала розово пламъче, малката язва
осветява живота невидим на телесната джунгла.

Но тръгват отново нозете и болните стави
трият барут да запалят и сетния мускул -
едната се дърпа встрани да поеме наляво,
а другата мъкне надясно своята вярна обувка.

И цялото тяло трепери, решило, че трябва
да стигне на изгрева жълт до престола...
Но как да политне с тежката кал по крилата
и с греховете, които го теглят надолу.

И зло от безсилие - като сляпата мишка,
която от твърдата цицка на лешника суче,
върви под дъжда и по мокрите улици пише:
"Живей като птица - умри като куче!"

Борис Христов