forum.uni-sofia.bg

Ако поемеш някога срещу съдбата,
аз няма да се втурна да те спирам.
Ще тръгна с тебе. Сигурна и сляпа
и всяка смърт със тебе ще умирам.

И ако някога пропаднеш рязко в блатото,
аз няма да се втурна да те вадя.
Ще легна в калното до теб. Съвсем съзнателно.
И ще изгарям с теб на всяка грешна клада.

Ако загубиш себе си и тръгнеш да се търсиш,
аз няма да се втурна да те дърпам.
Ще търся с теб. И ако някога се скъсаш,
с последната си длан ще те закърпя.

Атанас Далчев - Завръщане

Прекарам ли ръка по своя образ,
ръката ми ще почернее мигом.
Не знам дали това не е от мрака
на нощите, прекарани без сън,
или е от дима и саждите
на гарите? Ушите ми бучат
от грохота на влаковете, сякаш
съм пил хинин. Наистина не бях ли
аз болен цялата година? Тези дни
не преминаваха ли през плътта ми
сами подобно тръпките от треска?
Не бяха ли видения нелепи
и застояли мисли туй, което
очите ми съзираха навън?
Аз съм бил болен сигурно, когато
съм виждал оня просек стар да свири
на флейта със носа си и димът,
от вятъра съборен, да пълзи
по покрива подобно черна котка.
Мора е бил навярно оня град.

О, как съм уморен! О, как жадувам
да се окъпя в сянката уханна
на дървесата, да следя безгрижно
на пладне как във синята далечност
се раждат облаците и да виждам,
че е небето по-високо сякаш,
когато аз лежа върху земята
и с влюбен взор през клоните го гледам.

1930 г.

ако не е счупено
не поправяй

тя е малка и крехка
подобна на любов

колкото да се разтреперят
ръцете му когато я гледа

целуни ме чупливо
казва

той целува
тя се смалява

ако нито веднъж не се счупи
никога няма да се поправи

Йорданка Белева

Запазено завинаги

В тъгата си имам рецептори само за теб.
при всеки допир - липса безкрайна.
и толкова месеци вече подред
мен просто ме няма.

Уж било веднъж и завинаги
а ти беше толкова кратка.
десет изрязани мигове
залепени в тетрадка.


E.Barzashki

Бе още ясно уж, а рукна изведнъж.
Ний изненадани се скрихме за минутка
от яростта на неочаквания дъжд
под дървесата, до затворената будка.

Под стряхата на тъмния и гъст листак
едно далечно смътно чувство ни обхвана
и както някога, се озовахме пак
две влюбени деца във къщи на тавана.

Преплитаха се клоните като греди
и през един разтрог ни гледаше небето.
Глава бе свела върху моите гърди
и беше й зелено-мургаво лицето.

Стоехме мълчаливи и съвсем сами
и сякаш заедно за първи път в живота,
и слушахме как в тъмното дъждът шуми
по керемидите зелени на дървото.

(Далчев)

Чакай ме и ще се върна,
само чакай ти.
Чакай, даже да си тъжна,
даже да вали,
чакай и във снежна буря,
чакай и във пек,
чакай даже вчера други
да забравят веч.
Чакай ме, дори да нямаш
ти писма от мен,
чакай и кога дотегне
на чакащите с теб.

Чакай ме и ще се върна.
Не желай добро
на онези, дето знаят,
но не помнят дълго.
Нека да повярват мама
и синът ми във това,
че и мене веч ме няма.
И приятелите мои
нека да се изморят.
И душата ми - на помен -
с вино те да почетат.
Чакай. И не бързай ти
Чаша с тях да вдигнеш.
Чакай. И не бързай ти
заедно със тях да пиеш.



Чакай ме и ще се върна
на смъртта напук.
Който спрял е да очаква
Ще реши : - Късмет.-
Никой няма да узнае,
че, очаквайки ме ти,
посред битката и огъня
всъщност ме спаси.
Как съм оживял ще знаем
само ние тук -
ти умееше да чакаш
както никой друг.

Константин Симонов

Легни на сърцето ми като мъка.
Може би най-подир успокоени
ще спрат да опъват своите лъкове
тези досадни ангели около мене.

Сладко е гроздето с бръчки по кожата
и на мене защо ми е друга жена?
В своето ложе ще те положа.
Един е животът ми, и жената - една.

Ослепях от любов.
И греховната сладост
на моите мускули ми горчи.
Зная сам, че не съм първа младост,
но се надявам да не личи.

И те чакам с такава бездънна жажда,
че даже прошепнато, твоето име кънти.
Любовта ни убива. Любовта ни ражда.
Какво ще направиш с мене ти?

Когато смъртта пропълзи към човека,
любовта е неговото спасение.
Но ако те чакам още няколко века,
ще изгубя търпение.

Петър Анастасов, "Избрано. Поезия 2012"

ayakashi написа:Чакай ме и ще се върна,
само чакай ти.
Чакай, даже да си тъжна,


Константин Симонов

В оригинал звучи по-добре.

Boleyn написа:

ayakashi написа:Чакай ме и ще се върна,
само чакай ти.
Чакай, даже да си тъжна,


Константин Симонов

В оригинал звучи по-добре.

Съгласна съм доколкото нивото на руски ми ги позволява. Постнах превода по презумция, че не всички разбират руски

И двете са на полския писател Стефан Юрковски

Пулс

Това, което обичаме, ни се отнема.
Дава ни се в изобилие това, което ни руши.

Умираме, без да знаем нищичко за това.
В същия този миг се раждаме.

Така пулсират в нас безконечно
Възможностите на вселената.

Вавилонска кула

Казвам: дъб.
Разбираш: маса.
Казвам: ключът на дивите гъски.
Разбираш: нямаме месо.
Казвам: свобода.
Разбираш: разпуснатост-

Думите нищо не отключват.
Понякога,
Като железен лост,
Напират да влязат с взлом
В нашите мисли.
Но идва бързата полиция
На благоразумието и мълчанието.

Всяка сутрин се разминаваме
Със сърдечни усмивки на чужденци.

Зайченцето бяло

Зайченцето бяло
цял ден си играло
в близката горичка
със една сърничка.

Вече се стъмнило,
слънцето се скрило.
Зайчето разбрало,
че е закъсняло.

Хукнало да бяга,
както му приляга,
но във тъмнината
сбъркало следата!

Седнало да плаче
малкото юначе.
На кого да каже
път да му покаже?

Хей, в тъмнината
с лампичка в ръката
малката Светулка,
на щуреца булка.

Зайчето видяла,
пътя му огряла.
Отишло при Зайка,
свойта мила майка.


Леда Милева

Спомен

Аз помня онзи град опустошен
и онзи парк разровен от снаряди.
Край черна яма, върху бор свален
прегърнати седяха двама млади.

Той гледаше я. Гледаше го тя.
Щастливо се усмихваше. Без думи.
И нямаше наоколо цветя,
и вместо птици пееха куршуми.

И вместо птици тътнеха ята,
пръстта димеше покрай тях зловеща,
но те стояха, чужди на смъртта,
щастливи, че отново са насреща.

За вярност ли говоря,спомням тях
и мисля си за двама ни, любима.
Дали онази вярност, що видях,
в минути трудни и у нас ще има?

Дали и ние ще седим така,
срещу смъртта, в дима, в пръстта гореща,
с усмихнати очи, ръка в ръка,
като в часа на първата ни среща?

Веселин Ханчев



И едно от Бленика

Една врата завинаги заключена

отвориха невидими ръце –

и плиснаха водите на забравен ручей

връз моето и твоето сърце:



Едно дете застанало на прага,

само като пред свято Въведение,

молитвено към изгрева посяга

и чака пътник да го поведе.



Шуми разцъфналия люляк леко

и вятърът цветенцата пилей,

далеч по многостранните пътеки

невидим дъх дърветата люлей.



И ето – спираш ти – незнаен странник –

и хващаш треперящата ръка:

и пламва слънцето, звънят камбани

в ликуваща, многогласна река.

Лиричен разговор

- Как ме обичаш?
- Ще ти кажа.
- Е?
- Обичам те на слънце и на свещ.
Обичам те със шапка и с барета.
Под вятъра на пътя. На концерти.
В брезите, в люляка, в малините и в клена.
Когато спиш. Или работиш углъбена.
Или яйце когато чупиш с палав жест -
дори лъжичката когато изтървеш.
В такси. В кола. Където те позная.
В началото на улицата. В края.
Когато си делиш косата с гребен.
На люлката. В беда - и аз до тебе.
В леса. В морето. Боса и с галоши.
Днес. Вчера. Утре. Дълги дни и нощи.
Напролет с лястовичите ята.
- А лете?
- Като зноя.
- А през есента,
с мъгличките, с шегичките й груби?
- Дори чадъра си когато губиш.
- А зиме, във студа, прозорците извезал?
- Тогава те обичам като огън весел.
Наблизо до сърцето ти. Като сега.
А зад стъклата сняг. И врани по снега.

Конст. И. Галчински

“I will remember the kisses
our lips raw with love
and how you gave me
everything you had
and how I
offered you what was left of
me,
and I will remember your small room
the feel of you
the light in the window
your records
your books
our morning coffee
our noons our nights
our bodies spilled together
sleeping
the tiny flowing currents
immediate and forever
your leg my leg
your arm my arm
your smile and the warmth
of you
who made me laugh
again.”

Буковски