forum.uni-sofia.bg

Хм, ами зависи ... от човека, с когото съм се разделила.
Последния път се разделих, с човека, с кого сме били заедно най-дълго време. ДА, беше много тежко. Е, не ми е хрумвало да се самоубивам и прочие, но имаше дни, в които постоянно неволно си казвах:"А, чакай да му се обадя да му кажа това!" и в следващия момент се сещах, че вече никога няма да му се обаждам да му казвам каквото и да е. Та така.. но се преживява.

Ние пък с моя бивш, след две годишна връзка сме си приятели и се виждаме ето така за по кафенце

Ladette така е най-хубаво Но много рядко се получава.В повечето случаи единия е твърде наранен за да поддържа приятелски отношения

mikaelka написа:Ladette така е най-хубаво Но много рядко се получава.В повечето случаи единия е твърде наранен за да поддържа приятелски отношения

Да! И постоянно ти натяква колко гадно си постъпил/а и колко много страда заради теб и прилага всякакви начини да те накара да се чувстваш виновен/а.

Ъм. Тука писала ли съм? Не знам.
До момента съм имала 2 раздели, които си струва да се отбележат. С едното момче бяхме заедно 2 години, разделихме се основно по негова вина, но аз сложих края (той още не може да си отчете грешката - 3 години по-късно и едва-едва ме поздравява) - криво ми беше, да, определено, защото имахме много хубави моменти, но лошите започнаха да вземат превес. Плаках. Половин час. След това седнах да уча за един изпит. Имах малко време. 2 дни учих с настървение, разбих ги всички на изпита. След това вече ми беше разминало.
Другото беше значително по-сложно по различни причини. Не мога да кажа, че съм го преживяла, както личи по невъзможността ми да опиша "начина" на преживяване. И едва ли някой ден ще го преживея - важното е да спра да сравнявам.

Търговецът на кристал написа:важното е да спра да сравнявам.

Kaк става това? Аз съм имала общо двама приятеля. С единия беше много сериозно и когато скъсахме плаках много, изпаднах в депресия... беше невероятно трудно. След това започнах връзка с друго момче, което зарязах, за да се върна при бившия... и пак несигурност и пак вечните проблеми, но не мога да спра да го обичам и да го сравнявам с другите и изобщо да живея с мисълта, че не трябва да мисля повече за него.

Ами то това е проблемът - че няма начин да не се сравнява, особено когато става дума за един наистина недостижим идеал. Аз самата не съм спряла да сравнявам, при все, че НЕ го искам и го правя подсъзнателно. И това продължава вече... 3 години и нещо. Вече 2ма мъже - най-приятелски, ми казаха, че призраците не топлят, не могат да те гушнат и не трябва да чакам някой да ги измести, докато аз не го позволя; че всичко зависи от мен. Ама аз това го знам отлично.
Най-трудно ми е да обясня, че наистина е несъзнателно и нежелано. То няма как и да е желано, защото осъзнавам, че докато продължа да сравнявам, ще си остана сама. Но все се оказва, че той не е висок като Него, красив като Него, силен като Него, искрен като Него, ако щете, наивен като Него, добър като Него, талантлив като Него, желан като Него... просто НЯМА друг, ОБИЧАН като НЕГО.
Тъй че, Дъждовна, този филм и аз го гледам и не мога да ти кажа как свършва. Всъщност, мога: а/продължаваш така до безкрай и се превръщаш в развалина, която живее с призраци, докато не ти писне и не се гръмнеш като пехотинец в първия срещнат боклук, б/събирате се с Него (когато това е възможно) и в/в един слънчев ден просто срещаш Човека, който или ще е с нещо повече от Него или просто ще ти даде онова усещане, което ще те лиши от възможността и желанието да сравняваш. Това, поне пред мен, са 3те възможности. Пожелавам си третата и вярвам, че някой ден и това ще стане. Търпелива съм.

не бива да се сравнява.всеки човек е уникален и има своите предимства и недостатъци.вярно е,че има хора,които оставят отпечатък,който не можем да изтрием,но кое е по-добре-да жевеем в спомени или да търсим щастието другаде?

Като ви чета мнениеята, започвам да се чувствам като някакво безчувствено животно... НЕ мога да обичам един човек, който е позволил да се разделим. НЕ мога да мисля за човек, който ме е наранявал и разплаквал, като на идеал. Бившият емоционално като ме съсипа, всичките ми чувства към него умряха. Сама му казах, че не искам да го виждам повече, и мисля, че това беше най-разумното и правилно решение, което можех да направя. Без него си върнах вътрешния мир и спокойствието. А тия емовски драми, които си докарвате никога няма да ги разбера. Според мен любовта трябва да е нещо красиво и стабилно, за което се борят двама души заедно... но с трудностите, а не помежду си. Това някой да те съсипва, а ти да разправяш на куцо и сакато, че това било любовта на живота ти, е просто жалка картинка... Ясно ми е, че за някои хора трудните и невъзможни неща са най-желаните, но пък осъзнайте се малко - тук става дума за сърцето ви, не бива да се правят компромиси за сметка на щастието. Навън има толкова прекрасни хора, няма начин да не можете да заобичате някой от тях. Или пък просто ви е страх да бъдете щастливи...? Ако е така, то доста жалко. Защото да се "закотвиш" за някой тип, който те измъчва емоционално, особено пък при условие че имаш едва 1-2 връзки зад гърба си (и да не е посмял някой да ми каже, че опитът няма абсолютно никакво значение!) си е просто ужасяващо.

Понякога проблемите са нерешими и изобщо не става въпрос за някакъв каприз в това да се чувстваш някак си трагичен... Вярно е, че има много хора, които заслужават да бъдат обичани, но когато някой е бил пръв... когато те е прегръщал докато миеш чиниите и те познава по- добре и от теб самият, защото си го допуснал толкова близо до себе си и най- вече си се чувствал обичан и разбира само от един поглед от какво имаш нужда... и мога да продължавам така до безкрай. Когато си срещнал такъв човек и той си е тръгнал, защото така би било по-добре, е много трудно да се довериш отново, а ако не се довериш не можеш да обичаш истински. Аз не вярвам, че истинската любов идва само веднъж в живота, но пък и не е толкова честа...

black_lady написа:Като ви чета мнениеята, започвам да се чувствам като някакво безчувствено животно... НЕ мога да обичам един човек, който е позволил да се разделим. НЕ мога да мисля за човек, който ме е наранявал и разплаквал, като на идеал... Според мен любовта трябва да е нещо красиво и стабилно, за което се борят двама души заедно... но с трудностите, а не помежду си.

А можеш ли да си представиш ситуация, в която въпросният човек НЕ ме е наранявал и разплаквал с друго, освен с това, че си отиде? Или че не е искал да се разделим, просто не е зависило от него? Или че сме се борили заедно срещу общ враг, а не помежду си? И че не правя драми, а казвам как се стекоха (продължават да се стичат) нещата при мен?
Знам, че съм особен случай, затова мнението ми не е меродавно. Просто обстоятелствата са различни.

Търговецът на кристал написа:А можеш ли да си представиш ситуация, в която въпросният човек НЕ ме е наранявал и разплаквал с друго, освен с това, че си отиде?

Аз абсолютно те разбирам... при мен се случи същото.

Един типичен мъжки отговор, без емоции, с ценностите на живота въртящи се около алкохола и храната:
Ще се наколя като животно 1-2 пъти, по възможност ще спя с някоя, ако имам пари ще си викна... И след тва няма да помня с кой съм се разделил и кога

Първо .. зависи с кой се разделя човек. Не може да има стандартна реакция при раздяла .
Второ .. като усетя, че нещата отиват на там, един ден по-рано с едно live-cd с произволно дистро и rm -rf /*.

pointe,един ден преди това е малко ранко да изтриеш всичко...
на мен ми трябваха поне 2 месеца.