forum.uni-sofia.bg

Crematory написа: Ангел


Не ми даде ръце,
Творецо,
даде ми крила -
за да летя.

Не ми даде очи,
Създателю,
даде ми сърце -
за да виждам.

Не ме създаде човек,
Господи,
сътвори ме ангел -
за да бъда добра...

Прекрасно... Почитания, просто прекрасно

Война!

-Нима не сте чули новината?
Тази сутрин са обявили война!
Ханс тръшна със замах вратата:
-Хайде всички,хайде на крака!
Той беше някак променен-
със каска, маузер, байонет
и радостта му в този ден
го правеше снажен, напет.
-Ще служа на отечеството, татко!
Ти сам ми казваше, нали,
че да умреш във бой е сладко,
че това е смърт за храбреци!
Но ти да нямаш страх, аз зная-
победата е в нашите ръце
И аз ще се завърна жив накрая
с усмихнато, ликуващо лице!
Война е, чуваш ли сигнала ?
Аз закъснявам, трябва да вървя.
Напред, напред със генерала!
Напред! Война! Война! Война!
Днес Германия ни принадлежи,
а утре, татко, целият свят!
Ето ти вестника, виж, чети-
ще има мир и благодат!
Мойта посока сега е Напред!
С чест и кръв за тази страна,
за триумф и нов световен ред,
ще се сражавам и ще победя!

Ханс тръгна. С поглед проследих,
изпратих го с невиждащи очи.
Въздъхнах , от чашата отпих
и като рукнака едни сълзи...

Беше септември, трийсет и девета.
Навън полъхваше вече на есен,
а в калните, обрулени полета,
легионите напредваха със песен.

Иха.Хубаво.Познавам един човек, на когото много ще му хареса.

Има и продължение....
По-късно!

Жоре, властваш!
Абе направо ме вдъхновявате... Жалко, че нямам и елементарна дарба... Но пък съм ценител

Онзи ден-така небрежно поседнал върху градския тротоар...
беше 8-ми декември върху моя смутен календар.
Онзи ден-изненадващо весел, уморен сякаш в своята страст-

за да бъде отново принесен в ЖЕРТВА ЗА НАС.

аз не вярвах. и може би често само смях са били тези дни,
ала те са били и последни

миг преди да останем сами.

И така, аз седях до теб ЗА ПОСЛЕДНО
и събирах минути за теб- бодливи и нежни ,
като птици- те горяха в моята длан.
Онзи ден, така небрежно поседнал върху градския тротоар.

Нещо ново


Във тази стая – дневна светлина,
животът спира. Бавно заигра
по стъклените отражения желание
за нежна, мека топлина.

Не спирам и през времето си мисля
за падащия сноп лъчи.
Дъждът вали и вятърът утихва,
но някъде далеч, сред ледени мечти.

Догонвам всяка неразбрана дума,
копнеж за споделена самота
потупва бавно във сърцето,
затихва в огнената тишина.

Таванът сякаш се усмихва,
огрян от моите очи,
но пречи, пречи ми да виждам
безсънни погледи, отчаяно щастливи дни.

И всяко неизвестно нещо,
откривам не със разум, а с душа –
потъвам във безсмислие далечно,
прикрита в облачната суета

Пимб, това беше интересна картина. Създава привкус на минали преживявания, забулени мисли и ...носи аромат на Nickelback- Photograph Харесва ми!

PHOTOGRAPH sucks! Жороооо! Ужасна е просто, стихотворението е хиляда пъти по-хубаво, не го обиждай така.. А ти си моят любим млад поет.. само като се сетя за това как едно просто пожелание за РД ти превръщаш в произведение на изкуството..иии...('..да си жива.. едър плод по твойта нива..' - хахахахах!! ВЕЛИКО! )

искрено ви се кефя на всички и чета стиховете ви и няма един,който да не ми хареса.Всеки е специфичен и уникален и много,ама МНОООГО ви се радвам:)

Стрейндж, тенк ю (и за този пост, и за предния, който явно си го изтрила).

Март8и, песничката си е много хубава даже!!! Мен ме хвърля под релсите като я чуя!
Хайде да ви дам нещо съвсем свежо и прясно...
Не е стихче, разказче е, нооо... с пасторално-краеведски диалектични и специфични битово- селски мотиви

http://joruel.blogspot.com/2006/03/blog-post.html

Ето го

Във парка кривите пътеки
отвеждат ме в сакрален кът.
Олющените бели пейки
на слънцето след дъжд сега блестят.

От тях са три без облегалки,
четвъртата ни гледа с гръб.
Едно момиче нечии коси грижовно гали
и влюбено и двамата мълчат.

На пейката, която чезне в сянка,
под клоните на мрачното дърво
е друга двойка - непознати,
обсъждащи загубен таен път.

А мястото на две е разделено -
отляво - сянка; отдясно - светлина.
В средата тихичко приседна
една самотна възрастна жена.

Отпуснати ръцете й едвам държаха
прозрачно пликче с едър портокал.
Във езерцето вече има само бурен,
ала и двете гледахме натам.

Не зная аз дали на тези хора
направило е впечатление, че там
на пейката последна, до завоя
седи човек, от слънцето огрян.

Дали видяха те на сянка
как гарваните чоплят влажната земя.
А там, където слънце пада,
един графитен гълъб отлетя.

Тревата в мрака зеленее,
но не личи прекрасната роса.
На светлина тя весело се смее,
полюшвана от птичите крила.

Аз някога не подозирах, но ето - вече зная,
че всяко нещо сменя своя ход;
че хората си тръгват, птиците отлитат,
че даже сянката дарява нов живот

на нежни или черни мисли,
в зависимост с кого или дали делиш.
На пейките със дамата седяхме не самички,
а във компания на друго време
и на друг живот.


На Fallen, на Борисовата градина и на 21-ви февруари, но този от миналата година.

Зле.
Като цяло темата и от повърхностен поглед е зле.

Абе не че нещо, но ти откакто се регистрира
все от нещо си недоволен

Спешъл поздрав за господин Холлидей, дано те развесели малко!

Слънце весело пече,
някой пак ще те ***!

Док Холидей написа:Зле.
Като цяло темата и от повърхностен поглед е зле.

Сладур!
******