forum.uni-sofia.bg

Никак не го решаваме. Мила и Митко изхождат от идеята, че свестният човек няма смисъл да си губи времето с шитави цели. Останалите хора приемаме аргументацията, че ако си човек, който се носи по течението без да му дреме и без да има каквито и да било цел и посока, по всяка вероятност си съвършен лентяй и пълен нехранимайко. Затова така ни се различават мненията.

Ами ако средствата имат странични последици, които са опозиция на целта ти? Примери за такива абсурди много. Комунистите например се борили срещу подтисничеството чрез терор над всички. Много хора се стремят към щастие като систематично се замесват в дела, които ги натъжават. Разни пестят и се ограничават защото искат луксозен живот. И така.

Ники, то не е точна наука. За всеки е различно. Работата е search your feelings, Luke.

Lord написа:Много хора се стремят към щастие като систематично се замесват в дела, които ги натъжават.

A! Te точно от подобна мисъл и тръгна цялата тая тема!

Стиг, както каза и Лорд - комън сенс.

Има осем вида хора, разделени на десет нива.
Видове хора.
1. Адаптирани към прости ситуации. Принципни хора.
2. Адаптирани към сложни ситуации. Гъвкави хора.
3. Адаптирани към спокойствие. Хармонични хора.
4. Адаптирани към напрежение. Действени хора.
5. Адаптирани към удоволствие. Хедонисти.
6. Адаптирани към болка. Мазохисти.
7. Адаптирани към успехи. Амбициозни хора.
8. Адаптирани към провали. Меланхолици.
Нива на хората.
1. Пиколо. Думата има само среден род и единствено число, защото не заслужава повече.
2. Хора без разсъдък.
3. Клошари.
4. Паразити.
5. Хора с отвратително ниски цели, които не постигат успехи.
6. Хора с отвратително ниски цели, които постигат успехи.
7. Хора с достойни или високи цели, които не постигат успехи.
8. Хора с достойни цели, които постигат успехи.
9. Хора с високи цели, които постигат успехи.
10. Хора, променили историята.

Ето какво мисля. Добро е да си адаптиран към успехи и да ги постигаш. Много по-добро е освен това целите ти да са достойни и да си принципен. А най-доброто е, ако на всичкото отгоре си хармоничен и целите ти са високи. Обратното - да нямаш никаква цел е най-лошото.

Шитава цел = да преследваш нещо, което те скапва, емоционално или физически. Обикновено го правиш поради някакъв натиск. Има вариант това да е външен натиск - родители, общество, ала бала - за това какво трябва да представлява живота ти (елитна гимназия, елитна специалност в елитен университет, където да имаш само 5 и 6 и да взимаш стипендия, елитна работа, после някоя и друга елитна съпруга/съпруг и две-три сладки елитни дечица, които да са като малки елитни клонингчета на представата за щастливо, елитно семейство).
По-шибано е, когато натискът идва отвътре. Митко добре го е казал. Хората не можем да приемем, че понякога смирението и примирението са по-големи и могат да ни дадат повече от безплодния инат. Да искаш нещо не винаги означава, че то ще те направи щастлив. Има вероятност отказът от него да те направи далеч по-щастлив, но да нарани гордостта и, нека си го признаем, алчността ти. Човешките същества искат всичко. И когато индвидът Х си науми, че иска нещото Y (това може да е всичко, включително и друг индивид) категорично отказва да се примири, че без него ще му е по-добре.
И така стигаме до момента, в който:

Много хора се стремят към щастие като систематично се замесват в дела, които ги натъжават.

И за да обобщя: шитави цели са целите, които искаме да постигнем "с цената на всичко" - особено когато това всичко включва собственото ни самоуважение, здрав разум, емоционална стабилност и прочее, и прочее неща (които вероятно са плод на цикличния ми емо-рейдж, предизвикан от факта, че имам яйчници... (да, това е ирония) )

+1 за цикличния ти емо-рейдж!

Само една вметка по повод на индивидите, които искаме, макар да/въпреки че... (нещо си там): след едно такова сляпо/неаргументирано/заблудено/повлияно-от-хормоните-обстоятелствата-или-луната-ми-го-говори искане, проглеждаме и откриваме, че благодарение на него/във времето, което сме "загубили" по съответния индивид, всъщност сме израснали емоционално и сме готови да видим неща, които по-рано не бихме забелязали у някой друг индивид и които биха го превърнали в много точен за нас. С други думи, използвайте хората като стъпала за собственото си развитие, без непременно да ги тъпчете по пътя нагоре (разбира се, ако някой заслужава особено много, може да му теглите някой шут, но не се увличайте - безполезно е). Добрият опит, лошият опит... всичко това може да се впрегне при появата на нешитава цел на хоризонта.
Това, предполагам, важи и за други цели, но не мога да го твърдя на 100%, тъй като все пак е добре да има някаква съпоставимост между целите.

И, между другото, това "с цената на всичко" е коварна работа. Почне ли човек много да се зарича с такива тежки думи, съдбата неизменно му проверява решимостта по неприятни начини и, казано накратко, му се е*ава майката.

...

Бе... гледайте как си го представям аз - имате едно празно пространство, в което трябва да акумулирате движение (предполага се, че посоката е напред и се извинявам за неграмотното обяснение, ама само така мога, когато става дума за предмети от училище, които все още присъстват в кошмарите ми) - трябва да го запълните със зъбни колела, които да се трият едно в друго и така... като при часовниците. Тия зъбни колела са вашият опит - по-кофти колелата са неприятният такъв, шитавите цели: може да са поочукани, малко ръждясали, да скърцат, но пак ви вършат някаква работа. Щото ако чакате да запълните пространството само с новички, перфектни и идеално смазани колелца, то ще си стои празно много време. Хващате някаква посока и трупате колелца.
Дано ме разбрахте, че май само в моята глава образът е кристално ясен - тия дни падна голямо настройване на антените.

Мисля, че тук поставянето на проблема е особено деликатна работа. От една страна трябва да разграничим това, да коментираме чуждите цели и това, да оценяваме своите. Ужасно, изключително рядко можем да преценим собствените си цели като "шитави". Дори преследването им очевидно да ни носи неприятни емоции, трезвия поглед върху собствените стремежи е толкова рядък, че е тъжно. С други думи, почти никога не сме способни да се откажем от дадена цел, понеже е кофти, защото не можем да проумеем, че тя е такава.

Причината е в природата на целите и потребностите. Както натякна Стиг, има си социални норми и изкуствени модели, които, щем, не щем, следваме. Въпросът е да знаем какви са крайните ни цели. Точно Мила май ме беше обинила, че избивам винаги на екзистенциализъм - съжалявам, няма как. В крайна сметка целта ни е да бъдем щастливи. Никой не ни учи да мислим за това. В училище не ни помагат да разберем какво ни прави щастливи, а ни учат коя година е роден Левски, за да можем да влезем в хубав университет, да си хванем добра работа и да изкарваме пари, с които да ходим на почивки и да храним семейството, което ще си направим. Съвременната образователна система изобщо не допуска друг вариан за постигане на щастие освен следването на класическите предписания на западния свят с всичките му тегавости. Може би защото крайната цел не е щастието, а "реализацията".

Именно обожествяването на "успеха" води до философията "целта оправдава средствата". Ако бяхме концентрирани повече върху собственото си съществуване (а това не води до добри резултати, ако не общуваме отворено и с други хора) и повечко слушахме разни мъдри люде, щяхме да знаем, че егоизмът неминуемо води до нещастие и нямаше да тъпчем наред, както правим масово. Тъпчем обаче най-вече себе си и това е най-тъжното. Затова трябва да се научим да бъдем откровени със себе си. Оттам ще се научим да сме честни и с другите. Самички обаче е много, много трудно да се научим и затова е такава рядкост. Трябва да превърнем тези неща в обществени ценности и държавни приоритети, за да улесним достигането им с всички налични средства. Ама ние, а не "политиците", 'щото те са някаква тъпа фикция, на която обичаме да оставяме важните неща, включително и строго индивидуалните.

И така.

Много ти лайквам втория абзац от написаното, да знаеш.

Добре, де, хора, да ви задам един простичък въпрос - ако нямате цел, ама изобщо никаква, за какво ставате сутрин В смисъл, какво ви движи в тоя живот? Няма ли цел, животът се превръща просто в навик, което, когато го осъзнаеш, е емоционално скапващо. А за шитавите цели, пак ви казвам, не сте длъжни като кон с капаци да "пердашите" напред към целта. Целите трябва периодично да се преосмислят, за да се прецени дали все още имат смисъл. Ако не - преосмисляте стратегията.

Иво, в един момент всеки достига до онази степен на просветление, в която може да прецени дали целите му са шитави или не. При това обективно, а не субективно. Нарича се "зрелост", или по-скоро, понеже е процес - "съзраване".

Ели, ако продължим да се придържаме към машинната метафора... не е ли най-вероятно точно тези калпави колелца да дадат на късо и да прецакат целия механизъм?


Ил, има всекидневни цели. Те са малки и задължителни. Но има и големи. И тук говорим за тях предимно.

Бе те могат и да се подменят при евентуално наличие на други (нови и хубави) - или поне да си наясно, че може да дадат фира някой ден (т.е. знаеш си, че имаш някакъв лош опит, наясно си с това и внимаваш повече следващия път). Така ми се струва на мене де, само времето ще покаже дали съм права.
Но си имам такива неща, дето умишлено съм си ги монтирала в моята машина и периодично ми напомнят какво да не правя (и защо) и какво не искам да се повтаря. Да, били са част от шитави (някога и осъзнати като такива) цели, но сега вършат добра работа.

Много блага дискусия! Споделям мнението на Мила и Митко и в частност, че човек не трябва да преследва нерентабилни, често фикс идеи (дефинирани тук като шитави цели), само заради стереотипното обремененото възприятие за благополучие. Това, че не си отдаден постоянно и неотменено на някаква цел, не задължително означава че си лентяй, нехранимайко и прочие красоти, а е твърде възможно просто да си в период на осъзнаване и преориентиране. Прекаленото и задължително преследване на цели, само щото така трябва, е много вероятно да прерастне в кариеризъм, работохолизъм и болезнена амбициозност, от което пък се зацикля емоционално.

Накратко както бе споменато, всичко е строго индивидуално и няма смисъл да се генерализира и да се търси общ модел.

Мила написа:Ил, има всекидневни цели. Те са малки и задължителни. Но има и големи. И тук говорим за тях предимно.

И аз говоря за големите. "Да си изчистя стаята, да си взема изпита, да се обадя на мама, че не съм я чувала скоро..." - това не са цели, това са битовизми. Ама ако няма истинска цел, оставаш само с битовизмите, тоест както казах, живееш по навик. И ако ще ставам сутрин само за да си отида на изпита и т.н., на мен това ми действа депресиращо. Признавам нуждата от почивка, защото гоненето на цели е изтощително, но това не трябва да се превръща в начин на живот.