forum.uni-sofia.bg

ТОМА МАРКОВ!

Пише яко. Пие яко.
Яко.

Хъм, Тома Марков. Да, става. Стефан Иванов - не, мерси.

ДО ДРУГАТА ТРЕВА

от Биньо Иванов

До другата трева на мартеница ахнала
довиждане и всичко хубаво на всичко.
Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?
Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

Средречна песъчинка, светило на небето,
нахапана малина, ужилена забрадка,
начукан боб разсеян и лодка за морето,
и радио в ухото на тъжния съсед,
до другата трева довиждане и всичко.

(Ти падаш върху мене, черго, изтъкана
от януарски облак и вятър, свирил в лед
и всичко пак си идва, но ме заобикаля)

до другата трева,
до другата трева.

О, Биньо Иванов.

ПРИКАЗКА, КОЯТО НЕ Е ПPИКАЗКА

То
ни къса цели:
може би зелени, може би презрели
от привикналия клон.

Навалях ти
девет педи сняг с колиба в него,
по средата зъби на огнище, а отгоре свещник,
който гълта вятър,
вънка пее вълк и спира, да полегне,
ти ме гледаш в огъня, гората
расне с вълча песен, с гълтан вятър.
Може би зелени, може би презрели...

издалече някъде, съвсем наблизо,
шумно се събират разнолики и познати,
сочат,
ръкомахат,
викат, капнали от грижа:
Тия лудите защо избягаха в гората?

Иначе
е горско и човешко,
малко тъмно,
вече късно,
много близко, снежно и стопено;
три деца, това са нашите, с усмивка гледат в мене,
или в тебе,
както се изплъзваш през венчалния си пръстен.

И
те няма:
нищичко от теб и огъня не ми се мярка,
само
вълчият език ме ближе и ми дума, и ми свети,
Че
е тъй голям и бял светът, до днес не вярвах,
извалял се е снега,
натрупал се е до небето.
***

АКО НАМЕРИШ ПРАВЕДНИК

Ако намериш праведник
и
ако е праведник,
прости на праведника:
той ще слезе от дървото
и с първия си крак ще стъпи
на първата змия в душата.

От пещерата - трън и камък -
две кратки думи ще размаха,
та зафучало-затрещяло копито-слон ще го премаже.

Прости на праведника, той:
към облаците ще изхвръкне
в уста на лешояд, на зверове нечувани в устата.

И ако утре го съзреш
(отвлечен, смазан и отровен),
ако го видиш да се движи
с ясна дума, с дълга песен;

на хоризонта да пристъпва с вид почти набожен -

прости на праведника,
слънчево зайче ще го изненада,
вървежа му ще сбърка, в гръб
и сред гърди ще го прониже.
Калинка пъргава
ще блъсне челото му, ще го пробие
жълтурка-пеперудка с грохот
очите му ще издълбае.
Парченце въздух
ще се пръсне в центъра му е гръм огромен.

Ти
ще останеш:
Най-единствен, Недостигаем и Безброен.
***

ВЯТЪР ИДЕ И АЗ ТЕ ОБИЧАМ

Вятър иде и аз те обичам,
изгрев вдига ръка, залез вехне,
облак съхне и аз те обичам.

Ти, прашинка слънчасала, капка,
от брадата на цигла паднала,
буква в ситно писмо на приятел,
устна момина, мамина мъка.

Бял-бял дядо седи на калпака си -
три балкана е мечки пресрещнал,
три балкана е мечки одрал,
да ръмжи на главата му рошава
в тия вечни войни с поганци.

Риба-янтърка лази към Дунава,
гдето, глътнали мрежите, рибите
думат трийсет и три езика.

Златобрада коза се възкачва
по реброто на Мусала
и се блъскат в рогата й облаци,
пощурели да палят морето...

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
разпилявам се зарад тласъка
в езерата ти - сън под дланта ми,
зарад вимето на тревата ти
- и петлите по жарките покриви,
и комините, изпошарили
с дълги поздрави небесата ти.

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна - прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза,
и слънце от пътя ми.
***

ТОГАВА

Тогава ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката -
и ще излезна да те търся.
Пътя бил посипан с тръни -
и ще се върна за обувките,
ще хвърля на леглото шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.
Отново ще си сложа шапката,
ще се сбогувам - сбогом с котката.
Цялото небе до тебе
било разхвърляно на облаци -
и ще се върна за палтото,
ще се ръкувам - здрасти с котката.
Думите ще съм забравил,
които трябва да ти кажа,
а те не чакат зад вратата,
не ги протяга окачалката.
Тогава ще си махна шапката
и
котката
ще
сложа
в
нея.

Носете си новите дрехи, момчета!

Не казвайте утре ще бъдем красиви!
Не казвайте утре ще бъдем щастливи!
Не казвайте утре ще бъдем, ще бъдем...
Ще обичаме утре,
утре ще бъда любим.
Носете си новите дрехи, момчета!
Падаме, както ходим, умираме, както спим.

Не казвайте утре ще почнем голямото,
днес да спечелим пари за прехраната.
Не казвайте утре ще бъдем честни!
Днес тихичко ще се проврем...
Носете си новите дрехи, момчета
Ходейки падаме, сънувайки мрем.

Не казвайте утре със вик на площада
ще кажа истината, после - на клада!
На клада, но утре, а днес потърпете.
Днес се налага да премълчим.
Носете си новите дрехи, момчета
Падаме, както ходим.
Умираме, както спим.

Стефан Цанев

Сбогом тъга,
добър ден, тъга,
изписана сред линиите на тавана,
изписана в обичните очи.
Ти не си докрай нищета,
защото и в най-бедните устни прозираш
в усмивка.
Добър ден, тъга.
Любов на влюбени тела,
могъщество на любовта,
което ражда обичливост
подобна на чудовище без тяло -
разочарована глава.
Тъга - прекрасен лик.

Пол Елюар

Бети, ето още едно на на У.У.


Сбогом, мое въображение!
Прощавай мила спътнице, мила обич!
Oтивам си и сам не зная още накъде,
нито каква ще бъде участта ми, нито дали отново
ще те видя,
затова сбогом, мое въображение!

Сега за сетен път - поне за миг назад поглеждам,
часовникът тиктака в мен все по-забавено,
със падането на нощта ще дойде изходът - и пулсът ми
ще спре.

Живяхме дълго, радвахме се, галехме се,
чудесно беше, а сега - раздяла - сбогом,
мое въображение!

И все пак - нека не прибързвам,
наистина живяхме много, спахме, прецеждахме, наистина
се сляхме в едно,
затуй, като умираме, то нека заедно да мрем, да си
останем едно,
ако отиваме някъде, то заедно да идем и срещбнем туй,
което ще се случи,
ще бъдем по-добре, по-весели и нещо ще научим,
че може би самото ти ме тласкаш към истинските песни
(кой зне),
може би ти си смъртната врата, която се открехва?
Затова накрая сбогом! И здравей, мое въображение!

Аз много харесвам Камелия Кондова :

Как се обича художник


И който се представя, че е лесно -
простете ми, обаче е глупак!
Разделя ни един прочетен вестник
и ни сближава съмналия мрак.
И стискам зъби, да не се търкулне
сълзата ми - един излишен плод,
когато псува българския футбол
(и покрай него целия живот).
Когато всяка вечер се сбогува
с последната картина - след това
безпаметно-пияно ме целува.
(Така се люби само след Смъртта).
И аз разбирам, вече я е срещал.
В една подобна нощ е била тук.
След нея аз съм спомена за нещо.
което се е случило със друг.
Аз просто дилетантски я замествам.
И чакам да потропа някой ден.
Дано й стигнат нежност, смях и песни -
да го обича повече от мен.

КРЪГ
Александър Вутимски

I

Аз ще притисна този син фенер
до своето изхабено сърце.
нощта тежи, задушава ме мъглата,
но аз ще се прегръщам и ще тичам с вятъра.

През моста – легнал тежко като труп –
аз ще премина весело във мрака.
И нека зданията ме затрупат.
И нека вятърът над мене плаче.

Тогава ще издъхне моят стих.
Строшеното сърце ще скръцне плахо.
Зашо, кажи, се доверих на тях?
Защо повярвах в хората тогава?

О, те разкриха нежността в душата ми.
Погледнаха я плаха – и отминаха.
Сега угасвам под фенера син –
Безкрайно, за прегръдката на вятъра.

II

Мъглата е притиснала града.
Задушила е лампите и къщите.
И аз вървя самичък във студа
и със мъглата тихо се прегръщам.

Пред мен е пак замисления мост,
където сенки ледени и черни
с мълчание прииждат като гости
на старата мъгла и на фенерите.

Навярно те си мислят като мен,
че тук ги чака близък и огнище.
Но чуйте мойта вечерна въздишка
и отминете в мрака примирени.

Мъгла, стегни се, милвай ме
безмълвно.
Прегръщай ме със нежност,
Аз сам стоя, аз сам угасвам мълком
под бледите огньови на фенерите.

Мъгла и мост, и тежка тишина.
Нощта измръзва бледна и сурова.
И сякаш съм в безкрайна равнина
Изгубен във далечните огньове.

III

Калта блести в огромни отражения.
Дъждът задушва тъмните къщя.
Фенерите треперят над студените
безкрайни тротоари във нощта.

Аз ще притисна мокрото палто
и пръстите ще впия във палтото си.
Нощта, нощта, огромния простор,
Трамваите от дъното връхлитащи.

Убийте ме. Дъждът ми взе очите.
И сляп ще удрям в тъмните стъкла.
Отваряйте! Аз нямам нищо, никого.
Отваряйте на мен и на нощта!

Един стражар ще дойде в пустотата
Гърба ми ще продупчи със ботуш.
Калта, дъжда, просторите обширни.
И аз вървя безкрайно във нощта.


IV
A в кръчмата едно момиче пак
унесено ще седне до тезгяха.
В косите му ще трепка весел сняг.
И то само ще се усмихва плахо.

Един огромен мъж ще се изправи
и ще удари лампите с юмрук.
Ще иззвънят прозорците сподавено.
Часовникът ще скръцне – скръбен звук.

А вън снегът в мълчание ще пада,
Ще милва мирно тихите къщя.
И хората край лампите със радост
ще минат, ще потънат във нощта.

Настръхналата кръчма, към тезгяха.
Там сянката на мъж без шум пълзи.
Едно само момиче тръпне плахо.
Усмихва се със две стихнали сълзи.

V

Тогава беше чистота и сняг,
блестяха снежни пропасти в простора.
От къщите струше светлина
и със снега трептеше върху хората.

Звънтеше долу, пееше трамвай
и молеха се сребърните жици.
Каруците, като огромни птици,
по улиците плаваха безкрай.

Аз слушах как отвсякъде тупти
един могъщ и неспокоен ритъм
И в мен със шум се раждаха звезди,
И пееха възторжено гърдите ми.

Тогава беше чистота и сняг.
Аз гледах с нежност улици и хора.
От къщите струше светлина.
Снегът туптеше тихо по прозорците.

VI

Аз никога не ще забравя
за светлото, което бе.
Ще гасна сам безмълвно в здрача
загледан в чистото небе.

Ще тръгна някога бездомен
във есенната тишина.
Над мене ще трепти огромна,
спокойна, златна ведрина.

Когато лете падне мрак
пред къщите, заспали мирно,
Ще спра в мълчание и пак
със тих възторг ще ти подсвирна.

Ти никога не ще разтвориш
безмълвния прозорец, знам.
И аз във здрача ще говоря
със вечерната тишина.

Ще натежат звезди огромни,
ще слезе жълтият простор
И аз насън ще си припомня
за някогашния възторг.

Аз няма никога да плача
за светлото, което бе.
Ще гасна сам безмълвно в здрача,
загледан в тъмното небе.

Абе, що тая тема е умряла?

ВСИЧКИ МЪРТЪВЦИ, КОИТО СА НИ СКЪПИ

(В Археологическия Музей в Кеймбридж се намира каменен ковчег от IV в. от н.е., съдържащ скелетите на жена, мишка и земеровка. Глезенната кост на жената е леко проядена.)

Овързана, скована по гръб,
гранитно-ухилена,
тази антична музейно опакована дама
лежи, придружена от непристойните
останки на мишка и земеровка,
които от глезена й добре похапнаха веднъж.

Тези трите, без маска сега, са невъзмутими
свидетели
на противното ядене-игра,
ще си затворим очите, ако не чуем
звездите да стриват троха по троха
мливото ни по изпитото й лице.

Как се вкопчват в нас на плиткото и дълбокото,
тези малки мъртви миди!
Тази дама тук не ми е
роднина, но е родственица все пак: ще изпие
кръвта ми и мозъка от костите ми ще изсмуче,
за да го докаже. Като мисля сега за главата й,

от огледалото с живачно покритие
майка, баба, прабаба
протягат старчески ръце да ме издърпат,
а образ се раздвижва под езерната повърхност,
където малоумният баща слезе
с крака оранжево-патешки, развявайки косата си -

Всичките отдавна споминали се скъпи нам - се
завръщат, дори скоро,
скоро - било за струвания, сватби,
раждане на дете или за семейно барбекю -
всяко докосване, привкус, натрапчив
мирис са за онези от отвъдното, за да препуснат до вкъщи
и до храма - като се настаняват в креслото
между тик-
такането на часовника, докато ние напредваме,
всеки от нас, пиратски Гъливер,
прояден от духове, да легне
мъртъв с тях, пускайки корени, докато люлката се люлее.

Силвия Плат

тва е велико направо

ЛЕЙДИ ЛАЗАР


Направих го отново.
Щом минат десет години и готово -
успявам. -

Едно ходещо чудо, кожата ми -
ярка като нацистки абажур,
десният ми крак -

преспапие,
лицето - ми безличен, фин
еврейски лен.

Обели салфетката
о, мой враг.
Ужасявам ли? -

Носът, очите, всички зъби?
Киселият дъх
ще изчезнат за ден.

Скоро, скоро плътта,
която гробът погълна, ще бъде
у дома на мен,

а аз една усмихваща се жена.
Само на трийсет.
И като котките имам девет пъти да умирам.

Този е НОМЕР ТРИ.
Какъв боклук,
за да унищожи всяко десетилетие.

Колко много влакънца.
Тълпата, хрупаща фъстъци
се блъска вътре, за да види

как ме оголват от глава до пети -
големият стриптийз.
Господа, дами,

това са ръцете ми,
коленете ми,
може да бъда кожа и кости,

но така или иначе съм същата, същата тази жена.
За пръв път се случи, когато бях на десет.
Беше нещастен случай.

Втория път възнамерявах
въобще да не се върна и така да приключа.
Люлях се затворена

като мидена черупка.
Трябваше някак да ме отключат
и да събират червеите от мен като лепкави перли.

Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.

Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.

Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното

завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:

"Чудо!"
Това ме разкъсва.
има цена,

за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми -
то наистина бие.

И има цена, доста висока цена,
за някоя дума или докосване,
или някоя капчица кръв,

или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,

аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,

което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам загриженото ви отвръщане.

Пепел, пепел -
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече -

парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.

Хер Бог, Хер Луцифер,
бдете
бдете.

От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.


пак Плат

Време и нищо

Всичкото време е в Ще и Било.
Време и нищо.

Всичкото нищо-в мътно стъкло.
Нищо плюс никой.

Капка по капка изтича денят-
ручей от нули.

Бог безспорно ни шепне с дъжда, но какво?
Неродените само са чули.

Поисках


Поисках глътка да отпия
от ручея-пресъхна той.
Подуши ме вълкът и с вой
от мен побягна да се скрие.

И никой. Пеперуда мина
през нищото и отлетя.
Какво е твоят смях любима-
плачът на мойта самота.

Ти дух, обречен да блуждаеш
сред тъмнина и тъмнина,
ти, който себе си позна,
надеждата не ще познаеш.

Докоснеш ли се до плътта,
как сладостно се разрушаваш...
Ти можеш да твориш света,
но не и да го притежаваш.

И твоята безумна жажда
кой би могъл да разбере?
Когато всичко в теб умре,
тогава любовта се ражда.

Двете са на Иван Методиев...