forum.uni-sofia.bg

Не виреят цветя у мен.
Хубостта им е някак рехава.
Постоят ден-два и вехнат.
Не виреят цветя у мен.

То и птици не кацат тук.
Само над покрива ще преминат,
а след тях — мъничко перушина.
Даже птици не кацат тук.

Само книги си имам аз.
Осем реда дебели книги.
Вековете текат като лиги
от тази осемчелюстна паст.

Купих ги от един стар букинист —
дрипав, грозен, полусакат,
търгуващ край гробището — отзад.
Купих ги от един стар букинист.

Гумильов

Таз девойка продължава да ме изумява с простата си епичност:


Ако не мога да съм тупкането вляво,
ако не мога да съм цялото небе,
ако не можеш с глас да ме опариш,
ако не можеш с шепот да ме спреш,
не идвай. Никога не идвай.
Ако и с тебе пак ще съм сама,
е по-добре да спра да те измислям.
Да те сънувам, докато не спя.
Да те обичам, докато те плача.
Да те копнея, повече от всичко.
Аз искам да съм нечията Тя. Така че,
ако не съм Единствена...не ме обичай.

Caribiana

1. ПРОЕКТ ЗА ГЕРБ

Тома Марков


На жълт фон:

Кучета, скитници
и поети
правят по сцената
пируети.

Докосваш топлите устни на кафето
и поемаш аромата на минутите...
Хубаво е да ги пилееш ей така.
Да си отделиш чаша кафе
за празни приказки.
С приятел или псевдоприятел.
Да си почуруликате,
да подишате въздух -
без значение какъв -
отровен от коли или отровен от цигари,
да се посдърпате даже...
Черна негърска напитка е кафето.
Има нещо тъжно в нея.
Не знам какво е,
но и не желая да знам.
Сега не съм скъперница на време.
Хубаво е, че има устни до моите
и някакъв, някакъв импровизиран Смисъл,
който ме устройва.
А минутите нека ми се плезят!

чувствам се като кутия със сардини, каза тя.
чувствам се като превръзка, казах аз
чувствам се като сандвич с риба тон, каза тя
чувствам се като нарязан домат, казах аз
чувствам, че ще вали, каза тя
чувствам, че часовникът е спрял, казах аз
чувствам, че вратата е отключена, каза тя
чувствам, че един слон ще влезе, казах аз
чувствам, че трябва да платим наема, каза тя
чувствам, че трябва да си намерим работа, казах аз
чувствам, че трябва да си намериш работа, каза тя

не се чувствам така, казах аз.

чувствам, че не ти пука за мен, каза тя.
чувствам, че трябва да правим любов, казах аз.
чувствам, че правим твърде много любов, каза тя.
чувствам, че трябва да правим повече любов, казах аз.
чувствам, че трябва да си намерим работа, каза тя.
чувствам, че трябва да си намериш работа, казах аз.
чувствам се като едно питие, каза тя.
чувствам се като бутилка уиски, казах аз.
чувствам, че ще свършим на вино, каза тя.
чувствам, че си права, казах аз.
чувствам, че ще се предам, каза тя.
чувствам, че имам нужда от вана, казах аз.
чувствам, че имаш нужда от вана, каза тя.
чувствам, че трябва да ме сапунисаш, казах аз.
чувствам, че не ме обичаш, каза тя.
чувствам, че те обичам, казах аз.
чувствам това нещо сега в мен, каза тя.
чувствам това нещо сега в теб, казах аз.
чувствам, че сега те обичам, каза тя.
чувствам, че те обичам повече, отколкото ти мен, казах аз.
чувствам се чудесно, каза тя, искам да се разкрещя.
чувствам, че ще продължа завинаги, казах аз.
чувствам, че можеш, каза тя.
чувствам, казах аз.
чувствам, каза тя.

I do not love you except because I love you;
I go from loving to not loving you,
From waiting to not waiting for you
My heart moves from cold to fire.

I love you only because it's you the one I love;
I hate you deeply, and hating you
Bend to you, and the measure of my changing love for you
Is that I do not see you but love you blindly.

Maybe January light will consume
My heart with its cruel
Ray, stealing my key to true calm.

In this part of the story I am the one who
Dies, the only one, and I will die of love because I love you,
Because I love you, Love, in fire and blood.

Pablo Neruda

You Fade
You fade...
Like a bruise.

Like the ones your mouth left on my neck and shoulders with its lustful pressure.
Your teeth, which brought moments of bright pain/pleasure,
Are now bared in an artificial, animal smile.

Your lips, which parted to taste my skin like it was salvation,
Barely part now to speak to me.
You whispered my name like a prayer.
You screamed it like a curse.
You sighed it in contentment,
And now you won't even speak it in passing.

Your hands, which half-playfully pulled my hair...
Now won't pause to brush it from my face.

All these parts of you,
None more telling than your eyes.
Those new windows, which once let me pry...
Now have blinds drawn tight behind them,
Leaving only a pretty, shiny reflection-
A passing, glancing imitation-
Of the passion they once held
When they beheld
Me.

No color left to them but the muddy colors of
Boredom,
And possibly mistrust.

You fade...
Like a bruise.
Like the one you left on my mind with your brilliant conversation
And beautiful, rusty prose.
Like the many you left on my tongue...
Which now can speak nothing but trite and meaningless words,
Which now can barely remember the shapes
Of all the shimmering, liquid phrases it spoke to you
That seemed so important at the time.

You fade...
Like a bruise.
Once lover and friend,
Now barely one
And never the other again.

Kathryn Dixon

“Be always drunken.
Nothing else matters:
that is the only question.
If you would not feel
the horrible burden of Time
weighing on your shoulders
and crushing you to the earth,
be drunken continually.

Drunken with what?
With wine, with poetry, or with virtue, as you will.
But be drunken.

And if sometimes,
on the stairs of a palace,
or on the green side of a ditch,
or in the dreary solitude of your own room,
you should awaken
and the drunkenness be half or wholly slipped away from you,
ask of the wind,
or of the wave,
or of the star,
or of the bird,
or of the clock,
of whatever flies,
or sighs,
or rocks,
or sings,
or speaks,
ask what hour it is;
and the wind,
wave,
star,
bird,
clock will answer you:
"It is the hour to be drunken!”
― Charles Baudelaire, Paris Spleen

“Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен;
Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;
отмъкне ли морето буца Пръст, по-малка става територията на Европа,
както ако откъсне Полуостров цял или събори Замък
на твой приятел или твой собствен замък;
всяка човешка смърт ме намалява,
аз съм част от цялото човечество;
затова недей да питаш за кого бие камбаната:
камбаната бие за теб … “

Джон Дън, цитиран от Хемингуей в
“За кого бие камбаната”

Where did you go to, when you went away?
It is as if you step by step were going
Someplace elsewhere into some other range
Of speaking, that I had no gift for speaking,
Knowing nothing of the language of that place
To which you went with naked foot at night
Into the wilderness there elsewhere in the bed,
Elsewhere somewhere in the house beyond my seeking.
I have been so dislanguaged by what happened
I cannot speak the words that somewhere you
Maybe were speaking to others where you went.
Maybe they talk together where they are
Restlessly wandering, along the shore,
Waiting for a way to cross the river.

—David Ferry, “That Now Are Wild and Do Not Remember.”

заклинание...

Не спирай никога да ме обичаш,
чуваш ли,
не смей и за секунда да преставаш,
дори когато другаде си влюбен,
дори когато ти се иска да ме мразиш,
когато нямаш спомен, че ме има
и ме усещаш само с интуиция,
когато избелява името ми,
когато пожелая да съм ничия,
когато те боля до изнемога,
когато ме разплакваш от безсилие,
когато ме вгорчаваш от тревожност,
когато по случайност съм ти мила,
когато си отивам, натрошена
от острите ти думи и от вятъра,
когато ме целуваш уморено
и страшно ти се иска да избягаш,
когато укротяваш страховете ми
и сам се плашиш, че умея да съм твоя,
когато ме издигаш до небето,
когато ме засипваш с безпокойство,
когато се раняваме взаимно
и след това тъжим разнопосочно,
когато се преструвам, че съм зима,
когато слагам (пред)последна точка,
когато ме захвърляш най-небрежно
в кашона с непотребните си вещи,
когато най-внезапно ставаш нежен,
когато липсата ти ме приклещва,
не спирай никога да ме обичаш, чу ли,
защото спреш ли, цялата Вселена
ще спре да съществува, ще се счупи
във вените и стъкленото време,
ще бъде ледниково, мъртво, безутешно,
по-страшно даже от библейска притча.
Не смей дори да си го мислиш!
Не спирай никога да ме обичаш.

caribiana

Федерико Гарсия Лорка

Завръщане от разходка

Разкъсан съм от небесата в този град,
от улиците му, напомнящи змия,
и там, където всичко се превръща на кристал,
там ще оставя да порасне моята коса.

Като нямото дърво с отсечените клони,
като детето с бледен лик, подобен на яйце.

Като вопъла сподавен на разбитото лице.
И зад стъпките ми сухи — тези парцаливи локви.

Като обръча на безграничната умора
и удавената пеперуда на мастилницата ми сега.

И всеки ден с лицето си различно сблъсквам се
отново.

Разкъсан съм от небесата в този град!

ЛЕКА НОЩ (Пърси Шели)

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!

Класика : ))

Провал

Уилям Сароян казва: „Аз провалих
живота си като се ожених два пъти
за една и съща жена.“

винаги ще се намира нещо да провали живота ни,
Уилям,
всичко зависи от
какво или кое
ни открие
първо,
ние винаги сме
узрели и готови
да бъдем
взети.

проваленият живот е
нещо нормално
и за мъдрите
и за
другите.

чак когато този провален
живот
стане наш
тогава
ние разбираме
че самоубийците,
пияниците, лудите,
затворниците, дрогите,
и т.н.
са толкова обикновена
част от съществуванието
колкото гладиолите
дъгата
ураганът
и нищо
да не остане
в кухненския
шкаф.

Буковски