Вдъхновено от мой разговор с един дядо. Не е нещо особено, но важна е идеята. Обзалагам се, че ще това ще е първото и последното ми писание.
А и не знаех къде да го постна, за това тук, Пък ако нещо админите си знаят работата
Самотна стряха
Отново се появи виелица. Звездите осяващи нощното небе започнаха да чезнат сред тъмни и мрачни облаци, които като че ли искаха да превземат този небесен трон на луната, засмуквайки го във вечна тъма. Двата вековни дъба се разлюляха силно с немощен пукот, който вятърът заглуши. И изглеждаше така, сякаш двата краля на времето се караха помежду си за територия, тъй яростно, че техните корони се разлюляваха от таз сила. Тези величествени господари на околността царуваха над нея още от престари времена и никой не отричаше тяхната власт.
Точно под тях, някога хубава и уютна къща с челяд играеща из градината, седеше там и закачливи слънчеви лъчи галеха стените й и лицата на хората, а усмихнат старец с цигара в уста ги наблюдаваше засмяно. Но сега не беше същото. Сега тя изглеждаше малка и вехта. Нямаше ги лъчите, нямаше ги и децата. Нямаше я и тази внушителна красота в короните на двата колосални властелина. Под огромния напор на вятъра, тази някога топла стряха скърцаше, все едно щеше да се срути всеки момент. А вихърът, който се шмугваше през всичките й процепи, се разбиваше в някой друг ъгъл и мигар шепнеше, някакви потайни, зли и забранени слова. От покривът й тук-там липсваха керамиди, ала дъбовете винаги я бяха предпазвали от проливния дъжд и снежните бури. Но дори и да я предпазваха малко, все пак ниският таван на къщата беше пожълтял от малкото влагата проникнала през покрива, а тежкият дъх на старо и аромата на мухъл се смесваха в злокобна миризма.
Единственото нещо, което създаваше шум това бяха скърцанията на гредите от вятъра и тиктакането на голямият кукувичен часовник. Едно безкрайно и монотонно щракане отекваше из къщата. Човек можеше да полудее, ако се заслушаше дълго в това непрекъсващо цъкане. Когато удареше кръгъл час, вратата за кукувичката се отваряше, но тя не се показваше вече - отдавна се бе счупила. Чуваше се единствено тежкият камбанен звън, чийто еднозвучен тътен кънтеше из къщата, сякаш отборяващ последните мигове на нечия забравена душа.
Зад леко открехнатата врата на кухнята мъждукаше слаба светлина. Вътре въздухът беше топъл, а в печката все още тлееше жарта. Тлееше и слабият огън от малката керосинова лампа седяща на масата. Имаше два стола до масата, но само на единият седеше леко прегърбен старец. Той беше сам. Едната му съсухрена и напукана ръка взе нож от масата и треперейки отряза с него пърче от половината останал домат. С другата си ръка, също така потреперваща, старецът взе парчето и го постави в устата си. След това взе малката чашчица от масата, пълна до горе с ракия, отпи едвам-едвам и отново я върна на мястото й. Едва успя да преглътне тази хапка и се задави, но успя да се овладее. Той отново се загледа със светло сините си очи в мъждивия пламък на лампата и отново спомени нахлуха в съзнанието му. Скоро на челото му се изписаха още по-дълбоки бръчки, а тъмнина изпи неговите очи. От единия край на едното му око се появи малка сълза, която без да се задържа много потече надолу по изпитото му лице, като плъзна се по многобройни долини и планини от бръчки и падна, разбивайки се на милиони малки капки по пода. Капка, която олицетворяваше неговият живот, сплотен и топъл, но накрая разбит на милиони парчета. Той стисна силно очи, сякаш не искаше да позволи на бурята разяждащата сърцето му да се излее през неговите прозорците на душата. Но не успя. Бе твърде слаб и безсилен. Едри сълзи, една по една, закапаха по земята. С трепереща ръка той покри очите си, ала не успя да скрие и риданието си. Опитваше се да прикрие мъката си, така, сякаш някой седеше на другият стол и го гледаше, и щеше да го съжали.
-Боже ! - каза старецът през сълзи.
-О Боже, чашата на живота е прекрасна! Каква глупост е да се оплакваш от нея само заради това, че се вижда нейното дъно.
-Но не, аз не се оплаквам ! Напротив ! Желая по-скоро да стигна до дъното й и да се свърши. Няма ли край този фарс, тази безмислица наречена живот ? - рече той и стисна зъби, а скулите по лицето му се издадоха.
-До кога още ще продължаваш да ме изтезаваш? Нима не сторих онова, което трябваше, за да защитя моя народ? Не изпълних ли дълга си? Нямаше начин да не го направя. Когато топовете заговореха, късно е вече да се спори. Отидох на фронта с намерението да умра, но оцелях и то като герой. Върнах се полужив, но тогава намерих нея - любовта. Създадох семейство, но ти го раздели! А сега отне еднинствената ми причина да живея и продължаваш да ме държиш в плен на живота! - изсъска през зъби той.
-С какво заслужих този мизерен живот? Аз - когото спасих своя народ от гибел? Трябваше още тогава да умра, на бойното поле! Ала ти преши да ме спасиш, само за да гледаш как се руши моето сърце. Нима съм толкова нищожен!? Предполагам, че е така. Съвсем нищожен е този, който има много причини, за да напусне живота, а моите вече бяха твърде много. - каза старецът, докато отново се опитваше да отпие от чашката с ракия.
И тогава си спомни за жена си. Още по-мрачни мисли изпълниха ума му, и нямаше думи да изкаже тая тегоба вкопчила едвам биещото му сърце, като в каменен съркофаг. Но си спомни и отново за любовта, грижите, погледът й и милите думи, с които тя го осяваше постоянно. Спомни си и онези дни след войната и за срещата си с нея, и веселите им деца бягащи по двора. Бяха сами, но щастливи. Ала тези чувства избледняха и ги нямаше вече, нямаше я и милосърдната жена, нямаше ги и щастливите деца. И нямаше нищо по-страшно от непоносимата болка и самота, която го бе обзела.
Когато човек остарее и единствения му приятел и спътник, с който е живял и оповавал, може би и прекарал целия си живот с него, рамо до рамо, изчезне, тогава с кого да сподели най-сърковенните си мисли? Кой да го подкрепи в когато отчаян? Кой би го разбрал най-добре тогава? Неговите деца? Но те се отрекоха от него, не искаха да го виждат и се разпръснаха по света, вземайки със себе си своите деца, които той тъй толкова обичаше. Неговите най-добри приятели? Ала те отдавна бяха мъртви. Бяха дали своя живот за народа...
Старецът взе бастуна си опрят на масата и понечи да стане. Едва успя. С другата ръка стисна масата и тръгна на малки и бавни крачки към леглото си, разположено отстрани на масата. Със сетни сили успя да седне без да пада назад, остави бастуна си опрян на леглото и събу чехлите си внимателно. След това с малко усилия легна в леглото и се зави с дебелото одяло, приготвено предварително. Затвори очи. В този миг часовникът удари дванадесет часа и започна да отброява часът със своя зловещ камбанен звън. Удари един път, удари и втори и трети... На старецът му се струваше, че сякаш някой отброява последните му мигове, но някак беше доволен. Изведнъж пред него изникнаха като нишка всичките му хубави мигове и спомени. И той не пожела да напусне тоз приказен свят. И тогава часовникът удари и последния си дванадесети звън. Сякаш това беше някакъв край. Навън вятърът спря, спряха и своята разпра великите дъбове, засвириха и щурците, а небето се изчисти и отново се показа луната на своя престол, а безбройните звезди отново засияха...
Беше сутринта на следващия ден - 11 ноември. Един съсед влезе в градинката на стареца и закрачи по паветата, наредени като импровизирана пътечка. Тъкмо наближи къщата и една сврака кацна върху парапета на прозореца и започна да удря с клюна си по стъклото. Съседа го видя, намръщи се и го изгони с ругатни. Забърза крачка и отвори входната врата. Злокобната миризма лъхна лицето му, но той не реагира. Явно му бе вече позната и завика още от прага.
-Дедо Ангеле, дедо Ангелееее! Честит рожден ден! Чакай да видиш каква хубава халва съм ти приготвил. - викна съседа с леко повишен тон.
Никой не отговори. Вътре беше тихо, като в гроб. Замислен той се запъти право към кухнята. Вратата бе все така открехната, а от вътре лъхаше студен въздух. Той я отвори полека, без да вдига много шум и пристъпи вътре. Малката керосинова лампа отдавна бе изгоряла, а жарта в печката околе бе изтинала. Чашката с ракия седеше все така пълна, а до нея рязания домат.
Съдеда погледна към леглото и се запъти натам. Стигна до него и видя дядо Ангел завит със спокойно лице. Стори му се, че е заспал дълбоко, а и той недочуваше малко.
-Дедо Ангелее! - каза леко съседа, така че без да го стряска.
Но отговор не последва. Съседа го хвана леко за рамото и го подбутна. Но той така и не отвори очи. Той доближи ръката си на челото му и усети студ. Хвана се за устата си и се помъчи да не извика. Остави бързо халвата завита в кърпа и побягна на вън.
Не след дълго дойде и попа на селото с още няколко комшии на дядо Ангел.
-Ами сега? Какво ще го правим? - каза един от комшиите. Жена му почина, децата му ги няма, няма и пари. Как да го погребем тогава?
-Няма нищо. - каза попът спокойно. Искам да го занесете към гробищата. Аз ще поема разходите.
И без много да се замислят хората го хванаха заедно с дебелото одяло, което бе завит той и тръгнаха.
***
Бе привечер, същия ден, когато всичко свърши. Сега само попът бе застанал до надгробия камък на дядо Ангел и седеше умислен. Сетне рече:
-Знаех, че не вярвяш у Богу дядо Ангеле. Но сърце не ми даваше да оставя, тъй самотна и изстрадала душа без покой. Вярвам, че сега вече няма да бъдеш сам. Вярвай и ти. - каза той и тръгна, но се спря и погледна към небето:
-И все пак под всяка надгробна плоча, лежи всемирна история. - каза попа и с бавни, и отмерени стъпки закрачи надолу.
И тъй, там, накрая на селото, в градината, в която се издигат двата вековни бука, под тях, вехта и почти порутена, стой самотната стряха, чакаща момента да падне и изчезне в прахта.
