Стихотворения на форумците ІІ

[Ivo Penev]

супер е ..
ама недей с лошо за пушачите

[Equilibrium]

Против пушачите - нищо, все пак хората сами се набутваме в доста ситуации...
...вдъхновено е от един реален скорошен случай това.

[Equilibrium]

Ревът на Феникса

От пламъка
пламък се твори
лишен от мраз
сгряващ душата
на всеки един
всеки от нас
и от този плам
пречиства се нашия срам.

От огъня -
бунт ще издигна.
Силует на феникс
от който
вулкан ще изригне
вулканът на
нашата свобода.

И проклети
да бъдат тези
които прах хвърлят
издигат ни
прегради и протези
за да сме сакати
и огньовете
на феникса да ни не опърлят.

Зъбите впили
в месото на победата
кръв ще жънем
след като
плът сме построили.
И няма никой да спре
това, което започна.

Няма
да
вземат
душите
НИ!

Пламък тях
вече ги взе
разбил на къс
всяка част гнусна
от системата-пъзел порочна.

[Etiainen]

Я и аз да се разпиша, че мина доста време от последния път, когато писах в тази тема


Танц

Вълшебна нощ, звездите греят над нас,
А фенерите светят толкова приветливо...
Пристигат гостите в уречения час
Радостта – с ефирна рокля от коприна,
Водена под ръка от Времето – във сив фрак.
Две самотни дами – Любовта,
с цвете закичено в косата
и Страстта, в рокля от червено кадифе.
Ревността, скрила се зад мрежест воал,
седи на масата, а над нея бди Съмнението.

Пристигаме и ние – двама непознати
И въпреки това – ръка за ръка,
И нашия танц ще гледат всички гости.

Под звуците на музиката пристъпват нашите сърца
И стъпките отекват в тази зала на живота.
Раз, два, три – ела, танцувай с мен
Под напева на секундите безмилостни...

И нека ние танцуваме във кръг,
Танцуваме, живеейки
И ето, вече танцуваме един до друг,
Ръката ти на рамото ми, мечтите ми в очите ти.

И нека се завъртим във този танц от огън,
Нека танцуваме в червени пламъци,
По зелени поля, над бели планини,
Разпенени океани, горящи ветрове...

И нека танцуваме, устни до устни,
Сърце до сърце...
И нека нашите очи изгорят
В пламъците на този танц,
За да не видим как танцът ще свърши
И гостите ще ни поздравят,
И фенерите ще угаснат,
А звездите – скрият....

[Jamesmagno]

Ети, тъмз ъп

******

Важна е римата в стиха
важна е само за някои
Римата в стиха убиха
взеха си пишещи прякори
Ний сме поети - разказват
Вършиме контракултура!
В сперма перата омазват
и всеки си пише за к*ра
Славят се техните фрази
билети купува тълпата
А Яворов, Ботев и Вазов
правят салта под земята

[infinity*]

Това е последното ми стихотворение, от 01.06.2010, нещо нямам вдъхновение напоследък :/ Дано ви хареса


Ревност

Въздуха и огъня танцуват,
а танцът им разказва за страстта
и чувствата по-силни от вихрушка
в илюзията на нежност и лъжа.

Да те желая, чувствам забранено е,
обладана съм от ревността
от мисли пламенни, ако простено е
дали си сам или с друга ти сега.

Сърцето ми тупти във такт нахален
отброява дните самота
и всеки миг без тебе е безкраен,
обричащ мене на тъга.

А твоят поглед ме следи ревниво
да не те заменя с по-добър сега
онзи, който омаях аз фалшиво,
а ти си лош избор на мига.

Разпалвам страстите ти скрити
ще ме обичаш ли, ако ме вземе във нощта
огъня подклаждам със заблуди тихи
с надежда да ме оцениш така.

Умирам в чувствата тъй силни
защо обикнах те и докога
ще страдам със сълзи от дъжд измити
ревниво искам те ... ела!

[lunatic_moon]

Вчера

Вече с теб не сме перфектно цяло.
Вечер не усещам твойто тяло.
Вече аз не съм със тебе. Вечер
аз съм тук, а ти си тъй далече.

Вчера ти с целувки ме облече.
Вчера ти сърцето ми отвлече.
Вече няма да те видя. Вечер
ще ми липсваш. Как ми липсваш вече...

Вчера вече няма да се върне.
Вечер вече друг ще ме прегърне.
И това красиво наше вчера
днес е просто стихче във тефтера...

[Scorpion]

http://www.vbox7.com/play:10cc31e9

Проста кифла си ти,
която надменно ме гледа с лещи.
Как да видя кажи
твойте напудрени грешни черти.

Питам има ли власт,
която да дава чар и на вас.
Колко грим ни дели...
Аз съм човек, а кифла си ти.

Ти ме докосваш с лещи,
фон дьо тен върху мен се лепи.
Проста кифла си ти,
която тъй влажно ме гледа с лещи.

Питам има ли власт,
която да дава чар и на вас.
Колко грим ни дели -
Аз съм човек, а кифла си ти...

[Equilibrium]

Кръвно злато

Продаваш душата
и с кръвно злато
храниш децата
а в техните очи
виждаш всъщност
себе си
и това, което си бил
преди.

Защото от мор
пристигнаха парите
отвърна взор
и на мига
сред дима
застинаха самите
тези,
в които вярваше ти.

Свобода
чест
доблест
прогрес.

Къде си сега?
Наближаваш старини
децата - далеч
с кръв отгледани.
И в зората на живота
виждам - тиха сълза
за наденалия хомота
удавен в златна роса.

И проклинаш съдбата
за избора в кръв
а ти бе този
що изтръгна душата
и от човек
- стана стръв
най-лесната стръв.

Ние няма
да видим
този твой крах.
Ще сме мъртви
млади и обесени
на ръб на света
открити; овесени
защото от кръвта на парите
просто
нямахме страх.

[Equilibrium]

SylVus

Като пух,
попил кръвта на душите
сняг мек се извива
и снагата му
силуети разкрива -
огледала на звездите.

В горски дух
обвивам от мраз очи
вътре ирис съзирам -
блед и гол
в него пак отмирам
и къс в къса боли.

Нощ пада
в нея кова новия мрак
с лъч на роса;
рухнал спомен
през зора, че до зрак
дишам лед и живея в слана.

В дима
на град тих се давя
и пушек чер' ставам;
тих и безмълвен
призрак стон сподавя -
потушен от вятъра плам.

Не знам кога вълка
в човек прероди се
и кога забравих луните.
Спомен имам само
как нощ плаща твой отгърна
и зимата на душите
в пролет на сърцето
на всички сърца превърна.

[Monkey D. Luffy]

Вдъхновено от мой разговор с един дядо. Не е нещо особено, но важна е идеята. Обзалагам се, че ще това ще е първото и последното ми писание.
А и не знаех къде да го постна, за това тук, Пък ако нещо админите си знаят работата

Самотна стряха

Отново се появи виелица. Звездите осяващи нощното небе започнаха да чезнат сред тъмни и мрачни облаци, които като че ли искаха да превземат този небесен трон на луната, засмуквайки го във вечна тъма. Двата вековни дъба се разлюляха силно с немощен пукот, който вятърът заглуши. И изглеждаше така, сякаш двата краля на времето се караха помежду си за територия, тъй яростно, че техните корони се разлюляваха от таз сила. Тези величествени господари на околността царуваха над нея още от престари времена и никой не отричаше тяхната власт.

Точно под тях, някога хубава и уютна къща с челяд играеща из градината, седеше там и закачливи слънчеви лъчи галеха стените й и лицата на хората, а усмихнат старец с цигара в уста ги наблюдаваше засмяно. Но сега не беше същото. Сега тя изглеждаше малка и вехта. Нямаше ги лъчите, нямаше ги и децата. Нямаше я и тази внушителна красота в короните на двата колосални властелина. Под огромния напор на вятъра, тази някога топла стряха скърцаше, все едно щеше да се срути всеки момент. А вихърът, който се шмугваше през всичките й процепи, се разбиваше в някой друг ъгъл и мигар шепнеше, някакви потайни, зли и забранени слова. От покривът й тук-там липсваха керамиди, ала дъбовете винаги я бяха предпазвали от проливния дъжд и снежните бури. Но дори и да я предпазваха малко, все пак ниският таван на къщата беше пожълтял от малкото влагата проникнала през покрива, а тежкият дъх на старо и аромата на мухъл се смесваха в злокобна миризма.

Единственото нещо, което създаваше шум това бяха скърцанията на гредите от вятъра и тиктакането на голямият кукувичен часовник. Едно безкрайно и монотонно щракане отекваше из къщата. Човек можеше да полудее, ако се заслушаше дълго в това непрекъсващо цъкане. Когато удареше кръгъл час, вратата за кукувичката се отваряше, но тя не се показваше вече - отдавна се бе счупила. Чуваше се единствено тежкият камбанен звън, чийто еднозвучен тътен кънтеше из къщата, сякаш отборяващ последните мигове на нечия забравена душа.

Зад леко открехнатата врата на кухнята мъждукаше слаба светлина. Вътре въздухът беше топъл, а в печката все още тлееше жарта. Тлееше и слабият огън от малката керосинова лампа седяща на масата. Имаше два стола до масата, но само на единият седеше леко прегърбен старец. Той беше сам. Едната му съсухрена и напукана ръка взе нож от масата и треперейки отряза с него пърче от половината останал домат. С другата си ръка, също така потреперваща, старецът взе парчето и го постави в устата си. След това взе малката чашчица от масата, пълна до горе с ракия, отпи едвам-едвам и отново я върна на мястото й. Едва успя да преглътне тази хапка и се задави, но успя да се овладее. Той отново се загледа със светло сините си очи в мъждивия пламък на лампата и отново спомени нахлуха в съзнанието му. Скоро на челото му се изписаха още по-дълбоки бръчки, а тъмнина изпи неговите очи. От единия край на едното му око се появи малка сълза, която без да се задържа много потече надолу по изпитото му лице, като плъзна се по многобройни долини и планини от бръчки и падна, разбивайки се на милиони малки капки по пода. Капка, която олицетворяваше неговият живот, сплотен и топъл, но накрая разбит на милиони парчета. Той стисна силно очи, сякаш не искаше да позволи на бурята разяждащата сърцето му да се излее през неговите прозорците на душата. Но не успя. Бе твърде слаб и безсилен. Едри сълзи, една по една, закапаха по земята. С трепереща ръка той покри очите си, ала не успя да скрие и риданието си. Опитваше се да прикрие мъката си, така, сякаш някой седеше на другият стол и го гледаше, и щеше да го съжали.
-Боже ! - каза старецът през сълзи.
-О Боже, чашата на живота е прекрасна! Каква глупост е да се оплакваш от нея само заради това, че се вижда нейното дъно.
-Но не, аз не се оплаквам ! Напротив ! Желая по-скоро да стигна до дъното й и да се свърши. Няма ли край този фарс, тази безмислица наречена живот ? - рече той и стисна зъби, а скулите по лицето му се издадоха.
-До кога още ще продължаваш да ме изтезаваш? Нима не сторих онова, което трябваше, за да защитя моя народ? Не изпълних ли дълга си? Нямаше начин да не го направя. Когато топовете заговореха, късно е вече да се спори. Отидох на фронта с намерението да умра, но оцелях и то като герой. Върнах се полужив, но тогава намерих нея - любовта. Създадох семейство, но ти го раздели! А сега отне еднинствената ми причина да живея и продължаваш да ме държиш в плен на живота! - изсъска през зъби той.
-С какво заслужих този мизерен живот? Аз - когото спасих своя народ от гибел? Трябваше още тогава да умра, на бойното поле! Ала ти преши да ме спасиш, само за да гледаш как се руши моето сърце. Нима съм толкова нищожен!? Предполагам, че е така. Съвсем нищожен е този, който има много причини, за да напусне живота, а моите вече бяха твърде много. - каза старецът, докато отново се опитваше да отпие от чашката с ракия.

И тогава си спомни за жена си. Още по-мрачни мисли изпълниха ума му, и нямаше думи да изкаже тая тегоба вкопчила едвам биещото му сърце, като в каменен съркофаг. Но си спомни и отново за любовта, грижите, погледът й и милите думи, с които тя го осяваше постоянно. Спомни си и онези дни след войната и за срещата си с нея, и веселите им деца бягащи по двора. Бяха сами, но щастливи. Ала тези чувства избледняха и ги нямаше вече, нямаше я и милосърдната жена, нямаше ги и щастливите деца. И нямаше нищо по-страшно от непоносимата болка и самота, която го бе обзела.

Когато човек остарее и единствения му приятел и спътник, с който е живял и оповавал, може би и прекарал целия си живот с него, рамо до рамо, изчезне, тогава с кого да сподели най-сърковенните си мисли? Кой да го подкрепи в когато отчаян? Кой би го разбрал най-добре тогава? Неговите деца? Но те се отрекоха от него, не искаха да го виждат и се разпръснаха по света, вземайки със себе си своите деца, които той тъй толкова обичаше. Неговите най-добри приятели? Ала те отдавна бяха мъртви. Бяха дали своя живот за народа...

Старецът взе бастуна си опрят на масата и понечи да стане. Едва успя. С другата ръка стисна масата и тръгна на малки и бавни крачки към леглото си, разположено отстрани на масата. Със сетни сили успя да седне без да пада назад, остави бастуна си опрян на леглото и събу чехлите си внимателно. След това с малко усилия легна в леглото и се зави с дебелото одяло, приготвено предварително. Затвори очи. В този миг часовникът удари дванадесет часа и започна да отброява часът със своя зловещ камбанен звън. Удари един път, удари и втори и трети... На старецът му се струваше, че сякаш някой отброява последните му мигове, но някак беше доволен. Изведнъж пред него изникнаха като нишка всичките му хубави мигове и спомени. И той не пожела да напусне тоз приказен свят. И тогава часовникът удари и последния си дванадесети звън. Сякаш това беше някакъв край. Навън вятърът спря, спряха и своята разпра великите дъбове, засвириха и щурците, а небето се изчисти и отново се показа луната на своя престол, а безбройните звезди отново засияха...

Беше сутринта на следващия ден - 11 ноември. Един съсед влезе в градинката на стареца и закрачи по паветата, наредени като импровизирана пътечка. Тъкмо наближи къщата и една сврака кацна върху парапета на прозореца и започна да удря с клюна си по стъклото. Съседа го видя, намръщи се и го изгони с ругатни. Забърза крачка и отвори входната врата. Злокобната миризма лъхна лицето му, но той не реагира. Явно му бе вече позната и завика още от прага.
-Дедо Ангеле, дедо Ангелееее! Честит рожден ден! Чакай да видиш каква хубава халва съм ти приготвил. - викна съседа с леко повишен тон.

Никой не отговори. Вътре беше тихо, като в гроб. Замислен той се запъти право към кухнята. Вратата бе все така открехната, а от вътре лъхаше студен въздух. Той я отвори полека, без да вдига много шум и пристъпи вътре. Малката керосинова лампа отдавна бе изгоряла, а жарта в печката околе бе изтинала. Чашката с ракия седеше все така пълна, а до нея рязания домат.
Съдеда погледна към леглото и се запъти натам. Стигна до него и видя дядо Ангел завит със спокойно лице. Стори му се, че е заспал дълбоко, а и той недочуваше малко.
-Дедо Ангелее! - каза леко съседа, така че без да го стряска.
Но отговор не последва. Съседа го хвана леко за рамото и го подбутна. Но той така и не отвори очи. Той доближи ръката си на челото му и усети студ. Хвана се за устата си и се помъчи да не извика. Остави бързо халвата завита в кърпа и побягна на вън.

Не след дълго дойде и попа на селото с още няколко комшии на дядо Ангел.
-Ами сега? Какво ще го правим? - каза един от комшиите. Жена му почина, децата му ги няма, няма и пари. Как да го погребем тогава?
-Няма нищо. - каза попът спокойно. Искам да го занесете към гробищата. Аз ще поема разходите.

И без много да се замислят хората го хванаха заедно с дебелото одяло, което бе завит той и тръгнаха.

***

Бе привечер, същия ден, когато всичко свърши. Сега само попът бе застанал до надгробия камък на дядо Ангел и седеше умислен. Сетне рече:
-Знаех, че не вярвяш у Богу дядо Ангеле. Но сърце не ми даваше да оставя, тъй самотна и изстрадала душа без покой. Вярвам, че сега вече няма да бъдеш сам. Вярвай и ти. - каза той и тръгна, но се спря и погледна към небето:
-И все пак под всяка надгробна плоча, лежи всемирна история. - каза попа и с бавни, и отмерени стъпки закрачи надолу.

И тъй, там, накрая на селото, в градината, в която се издигат двата вековни бука, под тях, вехта и почти порутена, стой самотната стряха, чакаща момента да падне и изчезне в прахта.

[Jamesmagno]

Мъртви фетишисти

(In the style of Harry Potter)

Дебнат те от всеки ъгъл
мъртви фетишисти
Чистокръвен или мъгъл,
дебнат те и са фашисти
Чупят кости, чупят пръчки,
колят сови под луната
В леса не ходи за съчки,
Хагрид също е в играта...

[Dark Harvest]

Мога да пиша добре само истории, дано не се сърдите. Имам и едно стихотворение, но не е добро

Нова България

Слънцето изгряваше. Изтока беше червен като кръв. Пилците взеха да се надпяват- първо петела от двора, после славейте, със техните трели приветстваха новия ден, след тях се обаждаха и косовете, които изобщо не им отстъпваха по гласовитост, след тях записукаха лястовичките от гнездото точно под корниза на прозореца ми. Целия този птичи хор, към който се добавиха и граченето на местните гарги и боричкането на врабците стана доста хаотичен. Аз се надигнах и седнах в леглото. Целия този шум ме беше събудил. Отидох до прозореца и го отворих. До сега приглушен, птичия хор влетя вътре с изненадваща сила. Към него се прибави и кучешки лай, смехът на хората от съседния двор, приглушеното боботене на бързея на реката. Поех дълбоко въздух и вдишах прекрасния аромат на цветя, влажна пръст и листа. Животът се пробуждаше за още един ден. Погледнах долу в предната част на двора ми и видях Мурджо, легнал на една страна и изпружил карака да гледа петнайсетте кокошки с едно око, а с другото още спеше. Петела се разхождаше важно и мяташе по често поглед на котката, свила се на кравай на покрива на къщичката на кучето. Обърнах се, погледнах празното легло и въздъхнах. Хубава е Нова България.
След ядрената война населението на Земята намаля с 1/3. Вследствие на това природата успя да се обогати и развие отново до красотата, с която е била легендарна преди. Гората порастна голяма, появиха се видове, изчезнали с векове-пъдпъдък, вълк, голяма дропла, черен и бял щъркел, кеклик, кафява мечка. Нашето селище беше сгушено сред величието на тази огромна гора. От време на време получавахме вест друго селище, разположено на километри от тук. Вестите бяха добри-храна има, времето е добро, болести няма. Хората се възстановяват от ужасите на войната.
Излязох навън и погледнах къщата си-във Възрожденски стил, изчезнал от векове, сега заздравен от технолиите на отминалата епоха. Алидранумът-елемент, от когото напрвените сплави издържат и на ядрен взрив сега изпълняваше по-добра функция. От него бях изградени основите на къщата, както и подпорите на покрива, зидът, който заобикаляше двора ми, както и курникът и къщичката на Мурджо. Щом ме видя кучето се усети, че като верен страж на дома заслужава закуска. Замахd с опашка и ме погледан любвеобилно в очите. Аз слязох в мазето. Слад малко излязох с едно парче еленско месо, заедно с кофа, в която беше храната на кокошките и петела. Метнах месото на кучето, което го прие с благодарност, а кокошките, видели кофата си се струпаха със въодушевени кудкудякания. Петелът застана отстрани, нащрек, да пази харема си от опасност. Котката се протегна и скочи на земята. Дойде и се оттърка в мене. Аз се сетих за капана. Влязох пак в мазето и измъкнах капана с жива мишка в него. Отворих вратичката и я пуснах на земята, котката се хвърли и я удуши с едно охапване, след което я отнесе да я изяде.
Нахранил вече домочадието си, насочих вниманието си към собствения си корем. Първо отидох до кладенеца, измих се и се напих със студена, прясна вода. След това постлах покривка на масата и похапнах с пушено глиганско, вино и хляб. След това завих зад къщата. Пред мен се ширнаха засадените от мене зеленчуци и плодове-домати, картофи(без тях не може), патладжани, краставици, ябълки , праскови, вишни, череши, тикви. Размотах маркуча и взех да ги поливам наред. Като преключих видях, че беше станало предиобед-около 11:30. Седнах на един стол и взех да остря стрелите. Загледах се в гората, пълзяща нагоре по един невисок хребет. Утре беше ден за лов и хайката се събираше-Бен, Джо, Момчил, О`Джей, Левски, Накамура, Тай. Хора от всички раси и народности се събираха заедно и отиваха на лов като колектив. Мечтата на всеки миротворец. Жалко, че за нейното осъществяне трябваше да измре половината и повече свят. Усмихнах се при тази мисъл.
От гората долетя птичи хор. Изглежда се бе появил ястреб. Наистина след малко хорът заглъхна и се мерна фигурата на малката граблива птица, понесла в ноктите си плячка. Слънцето започна да препича и цикадите започнаха да надават свойте протяжни звуци. Вдишах свежия, затоплен от слънцето, въздух, чист и лек.


Хубава е Нова България.

ето и стихтворението

Когато музата ме целуна

Ако бях премахнат от светът
Знам чия любов ще ме следва отвъд
Ако бях удавен в дълбоко море,
Знам чии сълзи ще дойдат при мен.
Ако душата ми от тялото отлети
Знам кой отново ще ме съедини.

[Jamesmagno]

Мъртви фетишисти

(In the style of Twilight)

Нейде в Щатските им лесове
бродят хора-полупесове,
а в аналните им глисти
зяпат мъртви фетишисти...
Чакат ги да се превърнат
в хора, та да го обърнат
на касапница перверзна,
всички вълци да изчезнат...
Нейде някой кръв пък лочи,
а зад него друг се точи,
не останаха вампири -
кой така им го натири?
Фетишисти - всички знаят,
но са умни и си траят,
инак чака ги съдбата
на децата на броката...



АХАХАХАХАХАХАХА!!!!!!!!!

Не мога, толкова е смешно!!!!

[Звездица]

Хахаха яко!

Аз пиша стихчета, но не ги споделям. Това обаче е несериозно, затова го показвам на всеки (: Появи се едно междучасие в даскало, след голямо раздразнение, следвано от неудържим смях. Искам да кажа, че всяка прилика с реални лица е напълно умишлена. ((:

На неосъзнатия глупак
(без любов)

Какво от туй, че имаш
лъскава премяна и бижу,
когато мисълта за теб е сякаш
едно неизживяно, непознато дежа ву?

Какво от туй, че можеш
коли да караш безброй,
когато разлика не правиш
между десен и ляв завой?

Какво от туй, че притежаваш
Габана, Манго и Капаска,
когато цялата ти същност
е една смешна и фалшива маска?

Какво от туй, че виждат
всичко в тебе модно,
когато зад гърба те сочат
и всичко правят теб угодно?

Какво е твойто име всеки знае,
в шегата присмеха това е.
Глупак си ти, но жалко,
че неосъзнат оставаш, не за малко!