forum.uni-sofia.bg

Не съм за обичане. Ужасна съм.
Освен това съм и проклета.
Като котките съм.
На външност за отвличане,
прекрасница, само че отвътре...
За оплакване.

Не съм за теб.
Ти търсиш просто смисъл,
а аз съм безсмислица от плът и кръв.
Не съм за обичане.
Разтърсвам.
И после си отивам изведнъж.

Karmelitass

Усмивка


Аз те попитах за какво мислиш,а ти ми каза:
-Не зная.Вятърът отвява мислите ми като калинки.
Тогава аз вдигнах ръка, хванах една мисъл и я затворих в шепата си
като в кибритена кутийка. Долепих ухо и чух гласа на затворената калинка:
-”Не искам да си отиваш!”
Усмихни се.
Какво, че ще си отида?
На далечен път заминават и жеравите, но ще се върнат.
Зад червените къщи изчезва Слънцето, но ще се върне.
И влаковете се завръщат, нали?
И хората.
Какво са разстоянията метър и километри?
Има очи, които виждат през високите планини.
Има мисли, които летят над безкрайните равнини.
Има хора, които никога не се разделят.
Усмихни се.
Има хора, които никога не се разделят.

~Недялко Йорданов~

Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.
И вените ми, сплетени в гора,
ми търсят ново, благородно име.

Понякога съм толкова добра!...
И скрива ме във коша си чемшира
на двора. Неизмислена игра
ме търси и ръцете ми намира!

Понякога съм светла като мед.
Тогава светли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Как рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да счупя на парченца от стъкло,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стъбло,
да пазя свойта тайна, че живея!

На днешния ден преди 33 години Петя Дубарова слага край на живота си.

Шарл Бодлер - "Смъртта на любовниците"



Ще паднем изтощени в уханните легла,

два гроба — чакат ни дълбоките дивани,

и по стелажите цъфтят цветята странни,

към небеса по-дивни протегнали стъбла.



Пропити с мирис, сякаш с най-чистата смола,

сърцата ще пламтят, две факли на страстта ни,

и светлините им, до днес необуздани,

ще се двоят в очите — като в огледала.



В една мистична вечер със син и розов здрач

ще мине между нас сияние незнайно —

едно последно „сбогом“ като протяжен плач;



И после предан ангел, на прага тихо спрял,

ще влезе радостен — да съживи потайно

огледалата мътни и пламъка умрял.

Една приятелка е решила да се изяви във Фейсбук. Изпълнението е потресаващо зле, но някъде дълбоооко ми се струва, че има нелоша идея за стихотворение, която вероятно някой, някога, някъде би могъл да употреби. Повтарям - зле е. Много. Заповядайте:

И все пак ще дойде този момент:
аз ще спра да мисля за теб,
ти ще спреш да мислиш за мен.
И няма да има победител и победен.

...Победен ще е първият,
че е забравил нещо толкова ценно
и че е превърнал спомените
в нещо толкова тленно.

Победен ще е и вторият,
че в неравната борба са го преварили:
любов, сълзи, предателство, мъка –
с всичко това него са натоварили.

Победител ще е първият –
отърсил се от мъки нечовешки;
готов да продължи живота си напред
без да повтаря старите грешки.

Победител ще е и вторият –
запазил във себе си душа и сърце,
собственост на този,
с когото до скоро са си държали ръце.

Дали ще съм първа, дали ще съм втора?
Значение няма, щом нямам вече във тебе опора...
Но някак тайничко, скритичко там
споменът за теб не искам да си дам...

Jamesmagno написа:Изпълнението е потресаващо зле

БЕДНА СЪМ
Миглена Николчина

Бедна съм, не мога да ви дам
ни хляб за скрития ви глад, ни лек за рани,
нито чадър, когато завали.
Не бих могла на слънцето да казвам
кога да грее; бедна съм -
вратите са отворени,
но нито влиза, ни излиза някой.

Видях жена: притворила очи,
в ухото на вселената се смееше,
а сянката й със размахани ръце
се блъскаше свирепо в хоризонта
и крещеше... Но как да ви разкажа?
Бедна съм - не знам къде е думата,
която трябваше да чуете от мене.

Видях и мъж: на рамото на вятъра облегнат,
ридаеше със истинското си лице,
а другото към мен извърна.
И се усмихна. Как да кажа: "Братко!"
а празен звук да не пророня?
Не би ми стигнал цял живот: така съм бедна.

Защо съм ви? - ръцете ми са празни;
лавината на миг един-единствен
не бих могла с плещи да задържа;
ни утешителната вечност да разпъна
над тая бездна от неизразимост -
и нямам мярка за това,
което неизбежно ни обвързва,
но все към вас, но все към вас вървя.

Ужасно ми е! Страшно ми е зле!
Не ви се глезя и не ви позирам.
С изпепелени кървави криле
върху свещта огромна на всемира
душата ми опърлена кръжи -
една по чудо жива пеперуда.
С последни сили вече се държи
над пламъка й. Болест или лудост
е този мой жесток световъртеж.
Не знам какво е, но крещя отгоре:
"Спасете ме от лумналата свещ!
Или докрай ме изгорете, хора!"

Дамян Дамянов

ПРЕКРАСНОТО В ПОЕЗИЯТА
или
ЖЕРТВА НА ДЕКОРАТИВНИ РИБКИ

Моите стихове никой не ги печата.
Никой не ги чете.
Те са опасни -
будят долни инстинкти,
развращават духа.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)
Особено са вредни за деца.
И възрастни.
Напуснаха ме всичките приятели.
Разлюбиха ме всичките момичета.
Една вдовица каза, че съм демоничен тип.

За да не бъда сам,
си купих три червени рибки.
В стъклен съд.
Хранех ги с водни бълхи
и им сменявах водата.

Веднъж
проскубаната котка на хазайката
успя да ме издебне
и задигна
най-палавата, най-красивата.

Останалите две се мятаха от ужас,
щом чуеха коварното животно.
Но аз ги пазех най-внимателно.

Една дъждовна вечер
от тъга,
от самота
и от не знам какво
реших да прочета на глас
написаното през деня стихотворение.

Сам себе си иронизирайки,
се поклоних пред рибките
и казах:
- Ще позволите ли да рецитирам стихове?

Прочетох им едно цинично,
антиобществено стихотворение.
(Както казва онзи,
дето ще се появи на края.)

Когато ги погледнах пак,
лицето ми се вкамени от изненада -
цветът им беше станал сивочерен;
с огромни челюсти
и остри зъби
приличаха на мънички акули.

Не се докоснаха до водните бълхи,
които им насипах от пакета,
с презрение отминаха трохите хляб.

Тогава грабнах котката,
проскубаната котка на хазайката,
и я захвърлих върху тях.
За миг, за два
нещастното животно бе разкъсано.

От този ден това им стана
любимата храна.

Аз всяка вечер им четях
развратните си стихове
(както казва онзи,
дето ще се появи на края),
а те растяха
и се озверяваха.
Превърнаха се в истински акули.
Аквариумът трудно ги побираше,
а котките не ги задоволяваха.

Нататък всичко се разви мълниеносно
и закономерно:
когато им четях най-страшната от моите поеми,
аквариумът изпращя
и се пропука.
Акулите изскочиха навън.
По-кротката разтвори челюстта си
и ме глътна.
А другата изяде гардероба,
където беше скрит един доносчик.

Константин Павлов

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!


Дамян Дамянов

влиза в любовта като в църква
покланя се и излиза

ще се намери ли някой
ще се намери ли някой
ще се намери ли някой

да я заведе на вечерня

единственото което притежава е рокля
за всички дни от годината

за да различава празниците от делниците
понякога й окачва брошка

през високосна година се жени
и роклите стават две

после всичките дни от годината
се съмнява в брошката

Йорданка Белева

Повече върви да се пусне от женски акаунт, но Фейсбук ме срещна с него и викам 'аааааайде:


Той е много раним. Но не си го признава.
И по мъжки не вярва в плача.
Обаче е нежен, когато сме двамата.
И ме чувства, когато мълча.
Той се прави на вятър и сресва тревите,
които сънувам напролет.
Разказва ми приказки, когато попитам
кой слага листа на тополите.
Когато заспивам, целува косите ми.
И знае, че той е Единствен.
А аз ли? В момента запалвам звездите.
И просто си го измислям...

Caribiana (Карибиана )

Не ме приемай като нещо утвърдено!
Не съм жена,с която се привиква.
Не взимай пак прибързани решения,
че моят път без теб е за наникъде -
като в безбрежна пясъчна пустиня.
Това е вече осъзната истина!
Но аз не съм ти дадена завинаги.
И мога да си тръгна, ако искам.
Щом всяка нощ поемаш със таксито,
а в стаята потръпват раменете ми,
оставени от тебе незавити
под сребърния танц на ветровете.
Щом се събуждам винаги без тебе
А ти кафето си изпиваш сам,
дали такава обич е потребна?
За теб - навярно...А за мен? Не знам...

Не съществува в скулптора представа,
Невъплотима в мрамора: ръката
така изрязва образи в скалата,
когато на духа се подчинява.

И ти, жена божествена, лукава,
подобно мрамор криеш в теб самата
и щастие, и скръб, но не успява
изкуството да подчини у теб творбата.

Ни любовта, ни твойта красота -
ни като камък твърдото презрение -
виня за неуспеха, - ни резеца твърд.

Ти криеш в себе си живота и смъртта!
Вина аз виждам в низшия си гений -
от тебе той извайва само смърт!

Сафо