Re: Изпит ЛИТЕРАТУРА-впечатления и коментари
Публикувано на: 22 Юли 2008, 02:54
Чета ви и се чудя... Как пък никой от антивазовистите не се сети да погледне малко по-далеч от собствения си нос и да приложи малко историческо мислене, да не мята оценки от висотата на 21-вия век, в който му се е случило да живее, и да се опита да оценява автор и произведения, за които говори, от гледна точка на историческото им значение, а не от своята собствена представа за скучна и нескучна литература?!
"Харесвам-не харесвам" не може да бъде категория в оценяването на автор-класик и основоположник на нещо. И всеки, който има претенциите да разбира от литература, би трябвало да го знае. Надали някой днес изпада в екстаз, четейки "За буквите" или "Азбучната молитва". Колко от "литераторите" тук са изпитали удоволствие или дори тръпка от "Енеида", "Божествена комедия", "Възхвала на глупостта", "Големите надежди", "Война и мир", "Мъртви души" и т.н. /ако са ги чели, естествено/? Е, това не ги прави по-малко велики произведения. Нито прави техните автори по-малко значими.
Току-що е свършила войната с турците. Току-що България е станала държава. Бившите революционери тип Захари Стоянов - хора без образование, без административни умения, хора бедни и идеалисти, се оказват практически "зад борда". И се питат - за това ли се борихме?! Чорбаджиите, богатите емигранти, привържениците на просветителския метод, онези, които са били принципно против революционния подход - те се оказват способните да хванат управлението, те стават администраторите на новата държава. И това е нормално - времето иска хора със знания и умения в скучните неща като администриране, не иска революционери. Масата мрази мрачни спомени за кръв и кланета - тя иска това, което е имала и преди: спокойствие за живота и алъш-вериша и ред. И се стреми към забрава - прагматизъм му е майката. Няма значение с кого и как, важното е да се печели.
Е, точно този стремеж към забрава разбива Вазов. Много други се опитват, но той е този, който успява. От десетките автори в периода 1880-1890 г., само неговите творби успяват да постигнат това, към което всеки творец се стреми - хората дотолкова да ги познават, че даже да не се усещат, че ги цитират. Той сам сътворява нещо като новобългарски ренесанс - създава модата да си потомък на някой хайдутин или революционер, разбужда отново у хората гордостта да се наричат потомствени българи, синове и внуци на хайдути и революционери. Когато, вече в Стамболово време, се появява "Под игото", то е не просто литературно, а историческо събитие - имаме налице нация, готова да се гордее със скорошното си историческо минало, и може би готова да се развива напред, тъй като е извлякла поуките от миналото. А дали е така в действителност?! Е, този голям въпрос всъщност завършва тоя велик роман - "То беше Мунчо. Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира. "
Пророк е бил дядо Вазов. И е бил много прав в своята "нескромност" - защото наистина е погледнал в бъдещето, като е направил собствения си вариант а-ла-Пушкин:
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.
"Харесвам-не харесвам" не може да бъде категория в оценяването на автор-класик и основоположник на нещо. И всеки, който има претенциите да разбира от литература, би трябвало да го знае. Надали някой днес изпада в екстаз, четейки "За буквите" или "Азбучната молитва". Колко от "литераторите" тук са изпитали удоволствие или дори тръпка от "Енеида", "Божествена комедия", "Възхвала на глупостта", "Големите надежди", "Война и мир", "Мъртви души" и т.н. /ако са ги чели, естествено/? Е, това не ги прави по-малко велики произведения. Нито прави техните автори по-малко значими.
Току-що е свършила войната с турците. Току-що България е станала държава. Бившите революционери тип Захари Стоянов - хора без образование, без административни умения, хора бедни и идеалисти, се оказват практически "зад борда". И се питат - за това ли се борихме?! Чорбаджиите, богатите емигранти, привържениците на просветителския метод, онези, които са били принципно против революционния подход - те се оказват способните да хванат управлението, те стават администраторите на новата държава. И това е нормално - времето иска хора със знания и умения в скучните неща като администриране, не иска революционери. Масата мрази мрачни спомени за кръв и кланета - тя иска това, което е имала и преди: спокойствие за живота и алъш-вериша и ред. И се стреми към забрава - прагматизъм му е майката. Няма значение с кого и как, важното е да се печели.
Е, точно този стремеж към забрава разбива Вазов. Много други се опитват, но той е този, който успява. От десетките автори в периода 1880-1890 г., само неговите творби успяват да постигнат това, към което всеки творец се стреми - хората дотолкова да ги познават, че даже да не се усещат, че ги цитират. Той сам сътворява нещо като новобългарски ренесанс - създава модата да си потомък на някой хайдутин или революционер, разбужда отново у хората гордостта да се наричат потомствени българи, синове и внуци на хайдути и революционери. Когато, вече в Стамболово време, се появява "Под игото", то е не просто литературно, а историческо събитие - имаме налице нация, готова да се гордее със скорошното си историческо минало, и може би готова да се развива напред, тъй като е извлякла поуките от миналото. А дали е така в действителност?! Е, този голям въпрос всъщност завършва тоя велик роман - "То беше Мунчо. Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира. "
Пророк е бил дядо Вазов. И е бил много прав в своята "нескромност" - защото наистина е погледнал в бъдещето, като е направил собствения си вариант а-ла-Пушкин:
Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът –
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.