Аз продължавам да играя ролята на радиоточка в почивна станция - хем не ви кефя, хем не можете да ме накарате да млъкна.
Снощи си излязох от оперен спектакъл в антракта за трети път в цялата ми... 12-годишна оперна "история". Нали ви говорих за руснаците по-горе? Е, ето какво се случи, всъщност. Не знам дали съм ви разказвала за нивото на "моите американци" - е, тези хубостници бяха маааалко над тях и, повярвайте ми, наистина бяха неслушаеми. Това ме накара да си тръгна, факт. Но не мислете, че спектакълът е бил лош. Напротив. Напълни ми душата в режисьорски аспект - НЯМА по-добро възможно решение, което да предложи толкова позитивен изход от ситуация като тази.
Да, окей, ти си режисьор (да речем). Предстои ти да правиш комична опера с певци, които не блестят с особени гласови данни, т.е. уравнението става с много неизвестни и никаква математика не ти помага да го решиш. Затова впрягаш целия им актьорски потенциал, преекспонираш всичко, така че да стигнеш до шаржа, извиняваш се многократно на Росини и пускаш един спектакъл, който кара хората да плачат от смях заради искреното удоволствие на артистите, заради нелепото звучене и още по-нелепия вид и, най-вече, заради пълното отсъствие на каквато и да е претенция за гениалност.
В средата на един кошмарен момент за баса -
http://www.youtube.com/watch?v=kK5tXenDWQ8 - 05:46, лудница е (да живее Стоян Стоянджов, прави го изумително добре!), Берта минава и казва на чист български: "Здрастииии!", а после се напива зверски и подкарва действието на руски; Фигаро трака с ножици по време на онази прочута ария (а около него изрисувани девойки пародират "Хофманови разкази" - обаче за една от идеите с този режисьор сме наравно, аз също съм го мислила и ще го направя някой ден - точно в тази ария); Розина си развява полите далеч отвъд границите на приличието и... се опитва да свири на туба (ей, туба беше, нали?) точно в края на "Una voce poco fa", а хористите, усреднени между пародийни образи от "Вълшебната флейта" и намигване към комедиа дел'арте, разказаха играта на серенадата на Алмавива.
И точно това беше най-доброто хрумване - никой, Бога ми, никой не слушаше какво и как звучи на сцената, защото акцентът във всяка сцена падаше на нещо странично, на нещо, което няма нищо общо с онзи, който се тормози и напъва в опит да се срещне с Росини някъде. Но то май само Алмавива нестройно и крайно безрезултатно залиташе към него, останалите персонажи бяха в съвсем различни опери - и тропаха, и охкаха, и се гониха, и се разправяха, и се биха - и бяха много чаровни, отдадени и истински в онова, което правят. А то беше театър
около Росини.
Като човек, изкушен от режисурата, стигнах до изключително ценни поуки. "Колегата" е извадил максимално възможното от този състав и това следва да се подчертае дебело. Но, макар и развеселена, все пак си тръгнах - просто онова, което исках да видя, го видях и реших да не слушам онова, което не искам да чуя (а и всички странични шумове от сцената ми дойдоха твърде много).
Добре, че не отидох на "Борис Годунов" - щеше да се случи остър когнитивен дисонанс, който би ме травмирал навеки. Гаранция.
(ау, любим емотикон!)
(не, сериозно, не запомних, а ме мързи да проверявам). Сергията, на която ги мернах, се намира на паметника "Левски", точно по диагонал от ФЖМК. Ако имате интерес, действайте, щото ще свършат бързо. Цените са невъобразимо ниски, дори и за пиратски записи.
Покрай него съм на път да заобичам и Чечилия Бартоли, страшна работа. 