forum.uni-sofia.bg

Павел Матев ( 06.12.1924г. - 04.02.2006г.)

Завръщане

Привечер, и нищо се не чува.
В здрачината селска тишина.
„Добър вечер!“ - мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.

Мама ме целува - в двете длани,
мъжко неизбръснато лице.
Две сълзи запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.

Ябълки в шепите събрани,
прясно сирене и стар ошаф.
Думите й, малко неразбрани,
слушам аз и ням, и гологлав.

Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам,
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян.

Някъде в детинството ми плуват
кучета, волове и жита.
„Добър вечер!“ - мама ме целува,
мене ме целува радостта.

========================
Мариана и Тодор Трайчеви имат прекрасна едноименна песен с този текст. Повече информация - при поискване. Само да кажа, че е много въздействаща и красива...

Наистина текста е страхотен... и ми е толкова близък сега, когато съм така далеч от майка ми.

Две души

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.

Искам и за мене така някой да гори. Да го измъчвам ... ама на, никой не гори за мене..

ДЯВОЛСКО



Стрелките на отсрещния часовник
описват върху своя циферблат
дванайсетте кръга на моя ад
и жънат мойте часове отровни.


И аз лежа на дървения под
с коси от леден лепкав пот измокрени,
и аз умирам в стаята под покрива
тъй близко до самия небосвод.


А долу преминават автомобили,
трамваи като ветрове фучат
и смехове и крясъци звучат,
и тътнат кръчмите и публичните домове.


И за да заглуша във себе си скръбта,
понякога аз сядам на прозореца
и яростно оттам замервам хората
със пръст от старите саксии без цветя.


О, аз разбирам: този весел свят
със мене и със мойта смърт не свършва;
аз съм една ненужна жалка мърша
и мога ли да бъда техен брат?


Не искам състрадание от хората!
Аз имам всичко: моя е смъртта.
И аз ще се изплезя на света,
обесен върху черния прозорец.

Някой ден сърцето ми ще се превърне в камък,
откъснат от света ще тлея в своя замък.
И няма да крещя да вия до забрава,
когато разбера че някой ме предава.
Ще бъда властелин на самотата своя,
и може би ще избера покоя, пред хаoса на любовта...
...Някой ден, но не сега...

Разпятие

Слушайте, влъхви и гении!
Моя бог е сакат
и с зелени очи -
потопени в шартрьоз:
моя бог - (Христос
непрободен с копие -
бодър и чист - )
- аз -
правнук -
разбойник-антихрист!

Моя кръст е забоден
в светото причастие;
брат ми (дявол)
вика над мене с участие:
- Свободен! -
ти си свободен!

Нозете ми пият от синьото вино
наляно с проклятие;
кръвта ми гори и събаря
в олтарите
светци и разпятия -
идат полкове с карабини и брадви:
моя брат им се радва
и се киска в сърцето ми:
- Чувайте, балами!
ние сме братя -
СИН
на вашия Син Человечески!
Ние сме двама -
аз съм ЕДИН
- идеала ми -
прах и рушение
-! ЗЛО ! -
защото
на всяко чело
съдбата със гвоздей
пробива звездата
и там
с охота
записва на чисто
жестоката формула
- НИЩО -
синтез на живота!

Ламар

ЛЮБОВ

Пак е лято, пак съм с теб - най-любимият човек.
Пак прегръщам те под старата череша.
Пак са птиците над нас, пак е кратък този час,
в който сякаш всичко ни е неизвестно.

Страстни, влюбени лъчи галят твоите коси,
и ти шепнат сякаш думи тъй красиви.
А пред твоите очи и природата мълчи,
и ни гледа колко с тебе сме щастливи.

Колко много те обичам. Ти си мойто начало,
оцветено в бяло. Ти ! И пак ти си ми малката радост,
океан от наслада.Само ти носиш ми настроение,
всекидневно вълнение.

Едно от 500-те ми стихчета

това е тема за любими стихове! темата за лично творчество е в раздел Хоби и забавления

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.


Иван Вазов, Пловдив, 1881

УНИКАЛНО!

И още едно много любимо мое стихотворение на любимия ми поет- великия Никола Вапцаров!/на когото имам честта да бъда далечен роднина, неговата майка и прабаба ми са били сестри/

Пролет моя, моя бяла пролет,
още неживяна, непразнувана,
само в зрачни сънища сънувана,
как минуваш ниско над тополите,
но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –
знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,
бурна страшно, огненометежна
да възвърнеш хиляди надежди
и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!
Весели ще плуват във простора...
Ще се радват на труда си хората
и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...
Нека видя първия ти полет,
дал живот на мъртвите площади,
нека видя само твойто слънце
и – умра на твойте барикади!

Трябва или да преименуваме темата на "Любовни стихове", или да я преместим в друг раздел.

Дай си сърцето, на който искаш ти,
виното със отрова на мене остави,
нощите са дълги, то аз не тъжа,
зная ще се върнеш един ден пак сама.

Горчива обич - нека ме опива...
...от старите винари още знам,
че истинското вино е горчиво,
за подсладено - няма да те дам...

Аз искам да те помня все така
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...