Публикувано на: 04 Авг 2005, 14:53
Много често сънувам неща, които ще ми се случат, и те ми се случват (не питайте как - не знам 
). Обикновено си ги спомням точно в момента, в който се случват (дежа ву веднъж, дежа ву два пъти, ама на мен ми се случва средно по два пъти на месец) и само 2-3 пъти успявах да си ги спомня секунда по-рано. А какъв сън сънувах преди няколко дена... ей сега ще падне писане....Нападнаха ни извънземни!
Значи, седя си аз в кафето на майка ми и си работим двамата - ежедневие. По едно време започна да духа вятър, да гърми в далечината, леки земетръсчета, ама малко, та си продължаваме да работим. Но когато всичките тия работи се засилиха, майка ми отиде вкъщи да се скрие, а аз останах. Когато вече нямаше хора и ония гадове почнаха да стрелят по нас от облаците, реших и аз да се скътая. Ама не мога да остана в кафето, нито да изляза отпред. Сетих се, че отзад има някаква дупка в стената. Разместих огромна купчина каси от кока кола, махнах пластмасовата тапа (!) и се изнизах в последния момент (не знам какво щеше да стане, ако се бях забавил, но знам, че едва успях). Оттам подскачах по един-два покрива и после тичах по улицата... Всички бягаха паникьосано и ги изпържваха извънземните (стреляха с някакви лазери, като лъчът, малко преди да стигне земята, се разделяше на няколко малки, като гребло, и се приплъзваше по земята и така помиташе един квадрат, около 40 х 40см. Изпаряваше всичко органично. Аз обаче се научих да гледам към корабите и да познавам кога ще стрелят, та отскачах навреме. Другите хора ми се струваха много глупави. Обаче накрая отскочих, но се ударих в стената и не успях да се отместя достатъчно. Отидоха ми дясният крак до глезена и дясната ръка до лакътя. Стана ми гадно, много силно си помислих, че така не ми харесва и си ги искам и така успях да ги накарам да ми порастнат отново за секунда.
Продължих да тичам насам натам, накрая реших, че е по-добре да се върна в кафето и забързах в тази посока. Пътьом видях два вида кораби и реших, че едните са човешки, защото не стреляха по нас. В последствие се оказа, че нашите са си стандартните бойни самолети, които излитаха от някакъв огромен подвижен хангар... ама ОГРОМЕН! Оттам изстрелваха и още недовършени ракети... Накой познат мина с кола и на лседващия ъгъл спря и загледа небето, което аз не виждах заради една висока сграда и ми извика, че небето не се виждало от извънземни кораби. После умря. Продължих към кафето, минавайки покрай Пирогоф (какво съм търсил чак там, не знам. По едно време бях в студентски град. Бая тичане съм му ударил) Стигнах, промъкнах се през дупката, сврях се между касите и заспах. Като се събудих (от това заспиване, инак още сънувах)... леле... кафето си работеше, ама не беше майка ми там. Някаква китайка... млада, хубава... влюбих се от пръв поглед, тя също. Беше много изненадана от появяването ми, явно не е знаела, че спя отзад между касите. Не знам говорихме ли си, или просто го разбрах това, но излезе, че съм спал няколко десетилетия (и съм се запазил, какъвто съм си бил) и хората са събрани в някакви градове-куполи (виждах единия купол през входа на кафето) и точно тук е китайският. Знаех, че трябва да се махна от този и да ида в точно определен друг, но не помня кой. Май щях да търся рода и познати... А между куполите условията за живот са кажи-речи никакви и нокй не оцелявал дълго... пък аз щях, бях уверен в това. Не исках да тръгвам, исках да остана тук, с нея, но трябваше. Целунах я и се изнизах през дупката...
Ди енд
И това беше съкратена версия. Всичко помня с такив детайли... капчиците засъхнало кафе по чиниите, сребърната верижка на китката на майка ми, фасадите на сградите, цветовете на лазерите, дрехите на хората, грапавината на камъка на стената, в която се ударих, самолетите, корабите и всяка тяхна частичка, мръсното по касите от кола, драскотините по тапата, нанесени от ноктите ми, покривите, по които скачах и боклуците по тях... Беше толкова реално. Не знам дали някога пак ще сънувам нещо такова, но преживяването (да, преживяване) беше уникално и го пожелавам на всеки.
Знам и кои скорошни събития са вдъхновили всяко едно от нещата, които ми се случиха...
Беше велико! Навремето сънувах как с един приятел караме някакви въздушни сърфове/скейтбордове из Венеция, бягайки от разгневена тълпа, която искаше главата ми. И тогава беше реалистично, то това тук би всичките ми рекорди... Иде ми да ревна, че е било смао сън...
ПП:
За "lucid dreams" частта: Не ползвам техники, самичко си става. Когато съм буден, пък контролирам и променям какво усещам в даден момент - щастие, тъга, гняв, завист, скука....
). Обикновено си ги спомням точно в момента, в който се случват (дежа ву веднъж, дежа ву два пъти, ама на мен ми се случва средно по два пъти на месец) и само 2-3 пъти успявах да си ги спомня секунда по-рано. А какъв сън сънувах преди няколко дена... ей сега ще падне писане....Нападнаха ни извънземни!Значи, седя си аз в кафето на майка ми и си работим двамата - ежедневие. По едно време започна да духа вятър, да гърми в далечината, леки земетръсчета, ама малко, та си продължаваме да работим. Но когато всичките тия работи се засилиха, майка ми отиде вкъщи да се скрие, а аз останах. Когато вече нямаше хора и ония гадове почнаха да стрелят по нас от облаците, реших и аз да се скътая. Ама не мога да остана в кафето, нито да изляза отпред. Сетих се, че отзад има някаква дупка в стената. Разместих огромна купчина каси от кока кола, махнах пластмасовата тапа (!) и се изнизах в последния момент (не знам какво щеше да стане, ако се бях забавил, но знам, че едва успях). Оттам подскачах по един-два покрива и после тичах по улицата... Всички бягаха паникьосано и ги изпържваха извънземните (стреляха с някакви лазери, като лъчът, малко преди да стигне земята, се разделяше на няколко малки, като гребло, и се приплъзваше по земята и така помиташе един квадрат, около 40 х 40см. Изпаряваше всичко органично. Аз обаче се научих да гледам към корабите и да познавам кога ще стрелят, та отскачах навреме. Другите хора ми се струваха много глупави. Обаче накрая отскочих, но се ударих в стената и не успях да се отместя достатъчно. Отидоха ми дясният крак до глезена и дясната ръка до лакътя. Стана ми гадно, много силно си помислих, че така не ми харесва и си ги искам и така успях да ги накарам да ми порастнат отново за секунда.
Продължих да тичам насам натам, накрая реших, че е по-добре да се върна в кафето и забързах в тази посока. Пътьом видях два вида кораби и реших, че едните са човешки, защото не стреляха по нас. В последствие се оказа, че нашите са си стандартните бойни самолети, които излитаха от някакъв огромен подвижен хангар... ама ОГРОМЕН! Оттам изстрелваха и още недовършени ракети... Накой познат мина с кола и на лседващия ъгъл спря и загледа небето, което аз не виждах заради една висока сграда и ми извика, че небето не се виждало от извънземни кораби. После умря. Продължих към кафето, минавайки покрай Пирогоф (какво съм търсил чак там, не знам. По едно време бях в студентски град. Бая тичане съм му ударил) Стигнах, промъкнах се през дупката, сврях се между касите и заспах. Като се събудих (от това заспиване, инак още сънувах)... леле... кафето си работеше, ама не беше майка ми там. Някаква китайка... млада, хубава... влюбих се от пръв поглед, тя също. Беше много изненадана от появяването ми, явно не е знаела, че спя отзад между касите. Не знам говорихме ли си, или просто го разбрах това, но излезе, че съм спал няколко десетилетия (и съм се запазил, какъвто съм си бил) и хората са събрани в някакви градове-куполи (виждах единия купол през входа на кафето) и точно тук е китайският. Знаех, че трябва да се махна от този и да ида в точно определен друг, но не помня кой. Май щях да търся рода и познати... А между куполите условията за живот са кажи-речи никакви и нокй не оцелявал дълго... пък аз щях, бях уверен в това. Не исках да тръгвам, исках да остана тук, с нея, но трябваше. Целунах я и се изнизах през дупката...
Ди енд
И това беше съкратена версия. Всичко помня с такив детайли... капчиците засъхнало кафе по чиниите, сребърната верижка на китката на майка ми, фасадите на сградите, цветовете на лазерите, дрехите на хората, грапавината на камъка на стената, в която се ударих, самолетите, корабите и всяка тяхна частичка, мръсното по касите от кола, драскотините по тапата, нанесени от ноктите ми, покривите, по които скачах и боклуците по тях... Беше толкова реално. Не знам дали някога пак ще сънувам нещо такова, но преживяването (да, преживяване) беше уникално и го пожелавам на всеки.
Знам и кои скорошни събития са вдъхновили всяко едно от нещата, които ми се случиха...
Беше велико! Навремето сънувах как с един приятел караме някакви въздушни сърфове/скейтбордове из Венеция, бягайки от разгневена тълпа, която искаше главата ми. И тогава беше реалистично, то това тук би всичките ми рекорди... Иде ми да ревна, че е било смао сън...
ПП:
За "lucid dreams" частта: Не ползвам техники, самичко си става. Когато съм буден, пък контролирам и променям какво усещам в даден момент - щастие, тъга, гняв, завист, скука....
и продължих към хотела