forum.uni-sofia.bg

Project DOSTOEVSKI
Радослав Парушев
Издателство Ciela



"Я, нова книга на Радослав Парушев" - първата ми реакция, когато видях каталога на издателство Ciela за месец май (едно от малкото издателства, които освен годишен, пускат и месечни каталози). От доста време се каня да започна предишните му две книги, но така и не стигнах до тях. Винаги подхождам с огромно недоверие към българските автори, докато чета книгата съм възхитена, а накрая обикновено така оплескват финала, че оставам с много смесени чувства. С Project DOSTOEVSKI нещата не се получиха съвсем така.

От корицата: Началото на 21 век, малко преди да удари Кризата: в антиутопичната Санта София, бизнес столицата на Източна Европа, хората масово полудяват по новооткрития ръкопис, съдържащ изчезналия Втори том на „Братя Карамазови”. Отскоро безработният банков служител Алексей К. чувства, че нещо съвсем не е както трябва, че някой си прави доста неприятна шега с Историята. И е решен да разнищи случая. Края на 19 век, Санкт Петербург: писателят Достоевски няма представа, че изобщо някога е писал Втори том на „Братя Карамазови”, но пък ни най-малко не се притеснява, когато го навестяват поклонници от Паралелни измерения, стига да има горещ чай, или нещо друго, с което да ги почерпи. Същевременно, агентът на зловещата царска „Охранка” Достоевски доволно потрива ръце в своите мрачни подземия. Посред огнените пустини на планетата Набу една цивилизация от високоинтелигнетни газове се готви да щурмува Космоса с благородна цел. Кое обединява горните плоскости в една забързан, задъхан Сюжет? Поразителното въобръжение на Радослав Парушев, как кое. С привидно лековат, лесносмилаем стил авторът на „Никоганебъдинещастен”, „Преследване” и „Project Gigamono” поднася своята най-сериозната и зряла творба – един роман за, малко или повече, Смисъла, както в Системата, така и извън нея.

Личните ми впечатления: Текстът е страшно четивен - ей така, на един дъх. Започваш книгата и не усещаш кога е свършила. Да направим уточнението, че не съм чела нищо от Достоевски (срам за мен, знам), но книгата пак ми хареса, гаврата с класическия описателен стил - също. Предполагам, че ако бях чела Достоевски, щеше да ми допадне още повече, но ще почетем, ще видим. Главният герой, Алексей, страшно много напомня в началото на романа на героя на Едуард Нортън от "Боен клуб" - същото наслаждение от притежаването, съчетано със същата вътрешна самоомраза и презрение. Система, какво да я правиш. Влиза ти под кожата. Хареса ми историята с Роберто Малкия - лошия добър мафиот. Много добре се е получила. Честно казано, антиутопичният момент изобщо не е толкова силен, колкото го изкарва анотацията, но виж, някои гаври с клишетата на научната фантастика ми допаднаха страхотно. Книгата е такава - ту те кара да се хилиш безумно, ту ти става гадно, като си познаеш живота и стремежите - жалки, елемнтарни, човешки. Изобщо, голяма част от текста е гавра - със т.нар. "лайфстайл" (нарочно го пиша на кирилица), с безумните реклами, с манията за кредитиране, с манията за живеене, ама с пълни шепи, копеле. Никога никой да не ни надживее.

Литературното представяне на книгата беше страхотно, макар и малко прекалено дълго. Но пък наистина се получи забавно, раздвижено и интересно. Никакви забележки към организацията, която понякога доста куца на такива мероприятия.

Звучи мн якооо:). Аз ще изместя малко фокуса към по-обща тенденция в по-напреднала литература каквато е руската.

В Русия има супер много книги точно с такава постройка и фабула: взима се класическия автор, който е обрасъл с клишета и псевдомъдрсоти, и се поставя в хипермодерна необичайна постановка.

Лично на мен, от руските писатели, които пишат сега и така, не ми допада (те като цяло не ми допадат щото стила е лежерен, допада ми сриването на мита, стигането на нулево ниво на смисъл) примерно Сорокин, който е способен да напише следното:

Пастернак 1

Путка

Изгря, о, путко, ти
в безбрежното пространство.
Лети пред нас, лети-
печал, непостоянство.
Висок лилав зенит
над путката замряла-
и въздухът звъни
като неземно тяло.

и така още 12 куплета...с плътни сривания на възвишения стил...

Разбира се, подобна книга не може да се сравнява с Пастернак, но в никакъв случай не опонира на самия Пастернак, а на нечия представа за него...В Русия, както и в България, живеенето в клише, уютно и спокойно, винаги посреща на нож такива явления, за съжаление. Иначе със същия стил и с разбиваща ирония, силно препоръчвам една статия на Игор Яркевич "Литература и интелигенция".

Ето и линкче: http://www.guelman.ru/yarkevich/esse9_1.htm

Понякога ми е много трудно да пиша за книгите, които са ми харесали. Защото са докоснали нещо в мен, което ми е трудно да облека с думи. Но няма как, за "Свят за изпиване" на Ясен Атанасов не мога да не пиша. Защото е първият роман от много време насам, който не просто харесвам, а в който се влюбвам.

Честно казано, ако беше само анотацията на задната корица, може би никога нямаше да посегна към нея - страшно е глупава, клиширана, "куельовска". С една дума: блях!. С две - неподходяща и незадоволителна. Самата корица обаче е... прекрасна (поздравления за Дамян Дамянов, който в последно време прави изключително красиви корици за издателство Ciela). С колеги обсъждахме, че ако на пазара продължават да се появяват книги на български автори с подобно оформление, нищо чудно българската художествена литература, писана от млади автори, да започне да се продава и без задължителната обиколка на сутрешните телевизионни блокове.

В "Свят за изпиване" има всичко - любов, болка, черен хумор, секс, насилие, нелогични действия, обяснени от емоциите, екшън, романитка, латино елементи, чисти фантасмагории, типично българска гавра с родната действителност.

И едно друго място - от онзи тип "друго", за които ти се иска да пишеш с главна буква. Място, което е свят. Свят, в който искаш да проникнеш, свят който искаш да проникне в теб.

Главните герои са толкова абсурдни в реалния свят, че чак ти се плаче. В същото време осъзнаваш, че в твоя живот има такива хора, точно толкова абсурдни и невъзможни, че наистина започваш да плачеш. Нещата, които им се случват са на ръба на реалността (или поне на онази реалност, която си оставил зад гърба си, когато си разгърнал страниците на "Свят за изпиване").

Не знам, дали съм написала достатъчно, за да те убедя да си купиш книгата. Или поне да я прочетеш.
Но знам, че е първата книга за 2009, на която давам пълна десетка по личната скала на Мила за оценка на книжки. И май единствената българска такава.

Допълвам с последните редове от книгата, които всъщност ме накараха да я прочета:

ще бъда нелегален поет
в товите сънища
...
където и да ги сънуваш
те са вечни.

След толкова бясна реклама на книгата тук и там, не мога да не драсна няколко реда за "The Angel's Game"
Още я няма на български - не смея да правя прогнози кога ще я преведат, ама много ми се иска да си предложа услугите .
Авторът е Карлос Руиз Сафон и ако някога сте го чували, то вероятно е пак от мен и пак из темите на този форум. Истината е, че намирам доста фенове на автора (български, при това) из Интернет, но тук не съм го срещала извън собствените си, абсолютно фанатични, бълнувания.

Да се върнем обаче на "The Angel's Game". Критиката разправя, че била твърде Сафонова, един вид - пък аз, странно, но обикновено харесвам един писател заради стила му и някак дори се надявам (представете си!) следващите му книги, които си купувам, да са все негови в този смисъл.

Книгата връща лентата още десетилетия назад от "Сянката на вятъра", действието отново се развива в Барселона, но ако в "Сянката..." това бе Барселона на войната, на диктатурата, в "The Angel's Game" Барселона е мрачна, ужасяваща, дъхът на улиците й те кара да настръхваш. Онова, което броди из тях надхвърля страха, който хората и оръжията могат да породят. Тя крие все повече и все по-страховити тайни, а езикът и въображението на Сафон я превръщат в елегантна книга на ужасите. А както пишеше в един блог по темата, "останалите открити въпроси са просто философски като интелектуален шоколад." Излишно е да казвам, че се влюбих в това определение, защото е изключително, ама чак неподозирано, точно.

Героите отново са с брой, достоен за телефонен указател, но са все така пълнокръвни, убедителни, абсолютно живи (още преди средата бях припознала поне двама близки приятели в описанието на два от персонажите). Галерията, освен обширна, е и много пълна.
Разбира се, не липсва и Дяволът - Лаин Куберт в "Сянката", тук името е различно, но впечатлението - много по-ярко. Накрая обаче остава въпросът дали очевидностите не са част от "играта", така че не ми се предоверявайте твърде.
Четеш, четеш, в един момент се питаш колко трупове ще успееш да преброиш до финала и как изобщо ще се разплете толкова здраво заплетената от Сафон ситуация.
Признавам, че начина, по който я разплита на финала, може да събуди подозрения у педантите, но това (вероятно) се отнася до цялата книга и боравенето с понятието за време в нея. Не хронология. Време.
Факт е обаче, че разказът е последователен, историята - изключително увлекателна, а стилът е непогрешим - Карлос Руиз Сафон. Сочно, прекрасно повествование, което те подхваща и те кара да четеш по-бързо и по-бързо (аз лично се откъсвах абсолютно насила от книгата, само и само да не я прочета за една нощ).
Моите съмнения бяха, че след "Сянката на вятъра" вече съм подготвена за това колко прелестен е Сафон и не би могъл да ме заплени както "тогава". Но все разчитах, че ще успее да ме изненада с нещо. И той го стори - досега знаех, че може да пише интересно и красиво. Сега вече знам, че може да пише и страховито - но със също толкова любов и внимание към всяка дума.
При него няма нищо случайно, а "The Angel's Game" се нарежда на второ място в любимите ми книги. Мда, първата я знаете. Този невзрачен тип е съвършен (и завършен) магьосник.

А ако някой от вас е стигнал дотук, го поздравявам със саундтрака към книгата (една от чудатостите на автора - някои й викат PR, аз обаче намирам музиката му за достатъчно адекватна и за симпатичен щрих към прочетеното): http://www.randomhouse.com/ddpg/feature/zafon/music.php. Фаворити са ми Diabolus in Musica, Letter From Isabella, също и Lucifer. Всъщност, май само Lux Aeterna ме разочарова генерално, а трябваше да има и парче, посветено на Гробището на забравените книги, а също и на сеньор Семпере. Както и да е, отплесвам се. Музиката е хубава.

хайде, да бутна малко и аз темата
ето линк към първото ми видео ревю приемам конструктивна критика и евентуални препоръки

http://www.azcheta.com/index.php?option ... &Itemid=27