forum.uni-sofia.bg

Слава тебе, безизходна печал!
Вчера загина сивоокият крал.

Ти тръгваш пак и пътят ти е същият:
неясни очертания, които вечерта поглъща,
неясни очертания,
в които после вечерта се свива,
в които се смалява лятото
и времето изстива.

Така изглежда само,
всъщност времето се връща.
Ти тръгваш пак и пътят ти е същият.

(Георги Рупчев)

На гости ми пристигна самотата.
Остана дълго – в мене се всели.
И чак тогава осъзна душата –
любов без отклик всякога боли

Ведрин

Самоубих се. За последно. Вчера.
Веднага след като те гръмнах. В упор.
И ти ли забеляза? Точно стрелям.
И все по-често се прицелвам...в трупове.

Когато се окаже, че патроните са хАлосни
и станеш много жив /от болката/,
в самоубитите ми вчерашни пристрастия
не се завръщай /за калта под ноктите/.

Самоубих се. Става все по-лесно
да се сдружавам със смъртта си.
И да разстрелвам
мъртвите илюзии за песен,
за да не гледам
как ще ги прегазят.

"Чай"

Ела със мен да пием чай,
чай със чуден аромат.
Освежава, подмладява,
ела, ще пием чай за двама.
Гледам твоето лице,
от младостта далечен спомен,
гледам право във очите,
виждам жаждата те кани.
Чай сервират в кафенето -
блудкав, и фалшиво оцветен.
Измамно той те утолява,
не пий от него, а ела със мен!

Ела със мен да пием чай,
чай със чуден аромат.
Освежава, подмладява,
ела, ще пием чай за двама.
Сънуваш пак, че те обичам
и рукват сребърни води.
Събуждаш се, навън е сиво,
коварна жажда те мори.
Чай сервират в кафенето -
блудкав, и фалшиво оцветен.
Измамно той те утолява,
не пий от него, а ела със мен!

Ела със мен да пием чай...
Ела, ще пием чай за двама...

"За да влезеш лесно през отворена врата, трябва да се съобразиш и с факта, че тя има твърда рамка: този принцип, към който старият професор се бе придържал цял живот, просто е изискване на чувството за реалност. Но ако има чувство за реалност - а никой не се съмнява в правото му на съществуване - тогава трябва да има и нещо, което да се нарича чувство за възможност.
Онзи, който го притежава, не казва примерно: еди-какво си се е случило, ще се случи, трябва да се случи; не, той почва да си измисля: еди-какво си би могло, би трябвало, би следвало да се случи; а когато му се обясни, че това или онова си е такова, каквото е, той си мисли: а, не, нищо чудно да е и другояче. Така чувството за възможност може да се определи горе-долу като способността да си мислиш за всичко, че би могло да бъде, и да не придаваш на това, което го има, по-голяма важност, отколкото на онова, което го няма. /.../ Такива хора на възможността витаят, както се казва, из облаците, из облаците на фантазиите, на мечтите и на условните наклонения; когато подобни наклонности бъдат забелязани у деца, се полагат всички усилия за изкореняването им, като такива хора се наричат пред тях фантазьори, мечтатели, безволници, а така също многознайковци и мрънкачи.
Когато трябва да похвалят тези глупци, ги наричат и идеалисти /.../"

Pоберт Mузил, "Човекът без качества"

Pоберт Mузил, "Човекът без качества"

Силно.

"Освен това татко е толкова слаб, че дори аз не се събирам в кожените му сака от онова време, а когато веднъж се е подпрял на стената на закусвалнята в университета, край него минава Богдан Богданов - годината е нещо като 1970 и бъдещият ми неволен кръстник е млад асистент по древногръцка литература във Велико Търново - и с престорено хладно учудване възкликва:
- Борислав? Та нима вие се храните?"
(Богдан Русев, "Ела при мен")

Пейо Яворов
Ела!

Очите ти са звездни небеса.
Косата ти е здрачния воал
на късна вечер, твоята коса!
Дъха ти — свеж момински дъх,
на юга съживителния лъх,
зефир посред цветя заспал.



Ела, денят е мъртъв и студен.
В таз лунна нощ, с разпусната коса,
приведена над мен,
ела и дъхай в моето лице,
ела и сгрей изстинало сърце —
в таз лунна нощ, под звездни небеса.

Amellie написа:Милен Русков, "Захвърлен в природата"

ха, тази наскоро си я взех, след като ни беше препоръчана от един доцент по литературознание доста забавна =)
моето е от комикс (Sandman на Нийл Геймън - култ ):

We never even noticed the Renaissance. The Renaissance was a load of bloody Italians poncing around claiming to be the golden age of the Greeks come around again. Nobody in England had even heard of the Renaissance until it had been over for centuries.

/.../Stars, hide your fires,
Let not light see my black and deep desires;
/.../
Macbeth, Act 1, scene 4.

- без причина, освен че ми се върти в главата цял ден.

Roses red and roses white
Plucked I for my love’s delight.
She would none of all my posies,—
Bade me gather her blue roses.

Half the world I wandered through,
Seeking where such flowers grew;
Half the world unto my quest
Answered but with laugh and jest.

It may be beyond the grave
She shall find what she would have.
Oh, ’twas but an idle quest,—
Roses white and red are best!

Blue Roses, Rudyard Kipling

преброяване на хубавите спомени

когато се разхождали
под снимката на резена луна
през клоните на зимните дървета

тя мълчала той мълчал
и пътували наум


по тесните улици на не-съвсем-отдавнашни
разходки

стъпка наум
стъпка наяве
и тук там
deja vu

когато тя тръгнала
по стръмната уличка към
тежките порти на манастира
в калофер
той тъкмо излизал през
градината
с нацъфтелите гергини
и за една птича песен време
се разминали

"тя мълчала той мълчал
и пътували наум" - всъщност тази мисъл от цялото стихотворение. Защото от близо месец с приятелят ми сме в различни градове. Аз в Ямбол, а той ме чака най-накрая да се появя в София