forum.uni-sofia.bg

X

Ние сме последната преграда;
листата, крещящи
на вятъра в най-дивния рев.
На децата устите, пищящи
ала безмълвни, да,
бездумни да останем най-добре.

С очи вдигнати
в заревото на Апокалипса
стомана ковем с очи и лица.
Кръвта не е Дух, не,
и всред на Майка Земя гипса
разкриваме длъжността си,
отчаяни и спокойни. Деца.

Когато времето увяхнало измре
и кръстове паднат въ’ грохот
а вятър душите разтърси
с хиксове на сърца и ръце
ще издигнем паметник в поход
за Този, що Пътя потърси.

Нека тогава Вселената падне
и всички нам в нея помете.
Нека, тъй както проклеха ни
всички
пантеонни
олтарни Богове!

Ние живеем, за да браним човека
/последната преграда
последна бариера сме/
за блясъка в очите
на всяко новородено дете.

The winter evening settles down
T. S. Eliot

Някой бе нарекъл тротоара подут и гипсиран.
Този тротоар не е такъв.
Този тротоар го обинтова
бледото подобие на сняг
и го опикаха кучета.
Този тротоар не ми е враг,
той ми е приятел от детинство.
С цигани, казани, псета,
наркомани, пияндета
се познавам тъй добре.
От детинство.
И когато в осем без петнайсет
през прозореца като стражар
виждам да стои на пост самотна проститутка
(и не знам кога е спряло да вали),
ми се ще неудържимо
да изчезна.

Като мръсната вода от Нил
се отекоха отнесено годините,
а аз отдавна съм далеч, небето синьо е,
а пясъкът - до болка жълт.
До болка е еднакво жълт
хрущящият, изгарящият пясък
навсякъде, където бях.
Навсякъде, където бях
до болка е еднакъв и далеч
убийственият, жълтият Амон -
далеч от прашната тиванска гмеж,
далеч от хетската свирепа гордост.
Останал глух за всеки стон
и сляп за цялото безумство на Асирия,
неуловим за вавилонските пророци.
И е ужасен непукист, всевишният Амон.
Навярно съществуващ.

Живописен свят

Повръщано -
около човечеството
плиснало в плесен
/животът е песен
изтръгната от дробове
на поробеното ни дете/.

Аз ще ви кажа
не нещо, никак не
а толкова много неща
преди края на живота
ще се молите
всеки ден, сред утрото
чак до вечерта, до вечерта
да дойде за вас смъртта.

Курви-майки с
увиснали
органи-хранители
от киселина.
Курвари сноват
всеки – с члена си на прът
в едно оригващо се в мухъл
умряло толкова отдавна
в окови бездънни общество.

Роди още копелета
които да дъвчат разярени
с метални зъби утроби
на майки-сукуби разпределени.
Роди още помия
помия, помия, помия
която дори внуците ни
и правнуците не ще изтрият.

Инжекция със сяра
мирис на изтръгнати черва
човечеството рухва днес и утре
и ален плащ постила се пред нас.
Кръвта на майка и деца
изкупление, отредено в есента.

ае, човек, откъде ги мислиш такива

Юмрукът на дъждовния октомври скри
отминалите нечии
летни пътешествия.
Сега стоим прогизнали,
самотни
и добри
по спирките. Мълчим.
Прелитат мръсни гуми в шествие.
Вода прелита. В пиковия час
на есенната меланхолия мълчим и нижем
фактури за раздели,
срещи за обяд,
за вечерни разходки разписки.
И бързаме. Мълчим.
Мълчим и пишем.
Краката ни са мокри,
ала още ни сърбят.
И ще ни сърбят -
напред-назад,
или по следите на момичетата
в цвят -
на път
да тръгваме, да тръгваме изгарям.

Но тръгваме - с билет продупчен
за из път
из лабиринтите
на бледия октомври.
Смущаваме се само ако ни смутят,
попитат ли ни - ще им отговорим.
Булевардите
се връзват и отвързват.
Светофарите
танцуват с нас
рутинно, точно
(само привидно прибързано)
това, което се очаква.
Един изнерви се, запали фас.
Потрепна.
После фасът му угасна.

Потъваме. Във влажния октомври.
Сред кал и дим
строим
софийското море.
Забързано фанданго
на себеподобни.
Препускане
на питомни коне.

Въъъйййй, студенти
Младите девойки и левенти

Щъкат из университета
Търсят си късмета

Всеки учи да сполучи,
Но дали желана работа накрая ще получи

Специалности много
Реализация малко
Избирайте ги строго
Щото после ще е жалко
4 години да учиш
Пък накрая нищо да не получиш

Norwegian Wood написа:ае, човек, откъде ги мислиш такива

всички реагираха така :]
просто бях в особено кофти настроение вчера по едно време.

Тук е момента да попитам - дали има желаещи след 3 дни да пусна стихотворението "Личен детски джихад" което е суперпрясно. Ако има такива - на ЛС.

Тази тема се е превърнала в нещо изключително странно

tamerlan написа:Тази тема се е превърнала в нещо изключително странно

Не думай... сякаш вече всички се извратиха и го удрят на креативизъм... Предлагам нормална тема за поезия да се пусне в литературния раздел, а графоманите да останат тук...

Балконски откровения,опит 1

В момент на буря
аз търся своя пристан,
блаженство и покой
ме чакат там;
душата си да кротна
и образ да получа,
в безкрая да се лутам
към своя пристан ням..

Елегия

Краката ми са в корени увити
смог дишам и вглъбявам вътре
ясните видения в дим са скрити
звярът на мислите оказва се кутре.

Потънали останаха последните останки
всред камъни и скали непоклатими.
Видях хората и себе си - угаснали осанки
носещи корони от желания незрими.

Аз обичам и обичан съм безспирно
но прах душата всеки ден покрива.
И под вълната пясък вие се немирно
и сол в раните като лечител зъл втрива.

Всеки ден е част от пъзелът на майката съдба
в който роб на самотата ставам отново.
Всеки ден води ме все по-близо към смъртта
и като контур мъглив виждам писанието на гроба.

Космическо безсмислие


Защо, по дяволите, раждаш се, за да умреш?
Някой казват - да служиш Богу, да се предадеш!
Други мислят пък, целта ти е яко да е.еш!
Трети - цял живот пари важно било да събереш!

Но, замисляйки се, аз установих, че няма смисъл просто -
нито Богу да се предадеш*, нито яко да е.еш, нито пари да събереш!
Нито пък живота си чудейки се да живе'еш!

И пак, замисляйки се, усетих, че едва ли ще се разбере
защо сме тук, защо след това не сме... И в това е същността на космическия чар!
Чарът, породен от безсилие, от незнание, от безсмислие!
(края е малко по-нестихотворен, но вече не ми идват рими)

* Ако има религиозни хора наоколо, нека не се чувстват обидени - по принцип подкрепям всякаква форма на одухотвореност в живота на човек и съответно подкрепям вярващите, независимо, че аз самия не съм вярващ в класическия смисъл.

Четиримата мускетари

на пора и мила, които веднъж казаха, че сме мускетари, и вероятно отдавна са забравили


Чух, че Ромео бил жив.
Обикалял американските барове.
Безподобно невписващ се,
но щастлив.
Унищожавал безсрамно таланта си.
Неспокоен като бръмбар се щурал
и въртяло се всичко,
и нищо не спирало.
Жабите крякали, воняло блатото,
а Ромео емигрирал.
За малко. За лятото.
Меркуцио каза ми - имам нова квартира.
И отстъпвам я денем и нощем.
Две дузини колеги спокойно побира,
а хазяите няма ги, няма ги още.
Меркуцио има и нова жена.
И такое бывает.
Понякога.
Но си мисля - не я спомена,
по причина, че зная я.
Някога..
..
И Тибалт - и Тибалт не умря.
Само малко се позабравихме.
Помниш ли в предната дълга война
в алкохол, в повърня
как се давихме?
Пак ще се давим. Още наесен
ще потънем във същото блато,
от което Ромео от Монтеки със песен
се измъкна. За цяло лято.

25 I.C.

„Слушай ме,
този път сенките се приближават
и раздраните лица разкриват душите си.
Светът никога не е бил толкова кух досега.”

Изранени нозе
по улиците от дъжд
насред всяко око – лице
жена от коренна кал
от плът безцветна – мъж.

Разярени.
С меч до топор
и млечнобели очи
сякаш демоничен събор
зар от среднощни игри.

Убийствоубийствоубийци!
и шепотът вече пищи
в огън родени
в сребро неусмирени
под нозете им буря трещи
под нозете им земята пищи.

Аз видях първо Адама
после Ева Преродената пак
в кръв окъпана и отрова
/без свян в плътта и без срама/
и не Бог, не той майка бе
а пулсиращият в нощта мрак.

И когато младенеца пробиха
/със стръв присъщо човешка/
замлъкнаха всички поети
Вселената се обърна зловещо
и в блясък отчаян пометна.

Слушай ме,
сенките в нас и тук живеят.
Под покритието на млечнобели очи.
Тъй както плевелите виреят
тъй нам незнаен демон роди.