Уморих се от дългата обич.
Като полет надолу в безкрайно пропадане.
И отвъд ориста "невъзможност" -
само хлад, само твърдост и непроницаемост.
Не се справих и със бариерите -
твърде слаб беше конят ми за състезания.
Странна обич - през куп недоверия,
и за грош от отпусната доза внимание.
Уморих се да съм между другото,
да съм знак, да съм нищо незначеща буква,
с жива плът да си храня заблудите,
и да ходя по въглени все без обувки.
Не можах да осъмна светица,
нито нямата Лиза с копривната плетка.
Не привикнах след всяка плесница,
да признавам за моя, чуждата грешка.
Уморих се. Самотно обичане.
Занимание точно, каквото смъртта -
до разпадане, и до безличие,
със надеждата ялова за топлота.
Не е обич това, дето нося.
То по-скоро прилича на копнеж по Танатос.
Уморих се. Върви си, за Бога...
Не можах да ти бъда дори и приятел.
въй въй въй въй
