Любима лирика

[Monita]

In the Desert

In the desert
I saw a creature, naked, bestial,
Who, squatting upon the ground,
Held his heart in his hands,
And ate of it.
I said: "Is it good, friend?"
"It is bitter—bitter," he answered,
"But I like it
Because it is bitter,
And because it is my heart."

- Stephen Crane, 1895

[clinical_dead]

Авторът ми е неизвестен. Намерих си го във ФБ

Тъй тъжен сутрин е кенефът,
...


Едит: Мила

[Мила]

Авторът ми е неизвестен. Намерих си го във ФБ

Тъй тъжен сутрин е кенефът,

Не е подходящо за тоя раздел... а имам чувството, че авторът е една от форумните легенди...

[Мила]

Непатетична изповед
Стефан Цанев

Преди да те целуна,
исках да ти кажа
кой съм.
Но не успях,
защото се целунахме внезапно.
Затова сега,
преди да ме залееш
със златните вълни на косите си –
изслушай ме.

Отдавна не бяха ме наричали
най-добрия човек на света –
и аз бях забравил
да бъда добър.
Моето минало
е миналото
на един романтичен юноша,
танцуващ върху маси и покриви –
защото няма нищо по-скучно
от безопасната повърхност
на дансинга.

Често падах,
губейки равновесие
от прекалена искреност.

Аз отраснах по гари, ресторанти и автостанции
и в хотели сънувах
своите сънища.

Нямам постоянно местожителство
и не искам да имам,
защото се плаша от властта на вещите,
от неподвижния хоризонт на прозореца –
и от хората с неподвижни хоризонти ...

Пусти пътища ли извървях,
малко ли събрах,
или пък много разпилях –
но сега не притежавам нищо друго
освен себе си,
освен тихото желание
да се раздам до последния атом.

Ако това ти е достатъчно –
залей ме
със златните вълни на косите си ....

[dismisstorka]

Обожавам Станка Пенчева!

***
На младини обичаме мъже
самоуверени, себелюбиви.
Които дишат въздух нажежен,
които пият и не се напиват.
Които ни желаят на часа
и на часа забравят, че ни има
Които ни измъчват и насън
като съдба- неотвратими.
След тях остава стъпкана трева
порои сухи, дъх на изгоряло.
И дълго, много дълго след това
душата ни боли и тялото.
Додето тихо дойде оня мъж
със длан като прохладен лист над тебе
И ти прозреш накрая изведнъж,
че доброта ти е била потребна.


МЪЖЕСТВО

Искам да защитя правото да си тъжен.
Който казва,
че трябва винаги да си весел - лъже.
Не за сватба на тая земя сме калесани.
Може като стара селянка
да оплакваш своите мъртви.
Да пъшкаш, когато с длани премазани
зидовете във себе си къртиш.
Да те тресе от люта любов или люта омраза.
Понякога да си сам. Болен. Забравен.
Но да поемеш върху си света такъв, какъвто е -
и слънчев, и нощен.
Когато се биеш за него, да плюеш солена кръв, да скърцаш със зъби от болка,
но да се биеш още!
Тъгувай! Тъгата те прави ... човек.
Тя дава цена на усмивката. На ласката.
Денят ти е пълен - затова не е лек.
А вечно се смеят само маските.


НЕЖНОСТ

Додето сме млади, додето сме хубави,
Обичта покрай нас все кръжи и кръжи…
Очите ни срещат погледи влюбени,
Ушите ни слушат мили лъжи –
И ний разцъфтяваме като горди кринове,
Къпани от ласкави дъждове,
Галени от ветрове копринени,
Блеснали в лъч мигновен…
Но когато очите ми избелеят
И по ръцете избият кафяви петна,
Когато косата ми със снега се слее
И стана просто стара жена –
От всички, които са ме любили,
Край мен ще остане само един:
И за него аз ще съм винаги хубава,
Неотделима, както преди.
Той ще милва ръката ми стара и грозна,
Ще ме води полека с усмивка добра…
Затова сега мисля със нежност за този,
Със когото ще се състаря.


***

И да искаш, и да не искаш -
никога вече няма да слушаш
тази мелодия сам:
където да си - далече и близко,
където да си - и аз ще съм там.
Тихо до теб ще се сгушвам,
като зверче укротено
ръката ми ще се промъква
в твойта голяма длан
и пак песента - златна прежда -
ще ни оплита и омотава
здраво и нежно
като първия път,
като тогава...
Дори и да ме забравиш -
тази песен отново ще връща
в дланта ти - моите пръсти,
на коленете ти -
мойте коси разпилени...
И да искаш, и да не искаш -
ти винаги ще я слушаш
със мене.

[Хермине]

ПРИКАЗКА

Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи ...
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?

ДАМЯН ДАМЯНОВ

[dismisstorka]

Среща

С тебе ни събра случайността,
А можеше нима да се разминем ?
От пътища кръстосан е света
и всеки път е дълъг със години.
Ти щеше да останеш непознат,
аз нямаше да знам, че съществуваш,
аз нямаше да чувствам топлината
на устните, които ме целуваха.
Аз нямаше да стискам твойте длани
да пия от очите ти успокоени.
О, това не можеше да стане
виновникът е нашето рождение.
С тебе ни събра случайността
един на друг сме били просто нужни
и сме се търсили, събра ни любовта,
защото не можеше да бъдем чужди.

Дамян Дамянов

[Boleyn]

A Fairly Sad Tale

I think that I shall never know
Why I am thus, and I am so.
Around me, other girls inspire
In men the rush and roar of fire,
The sweet transparency of glass,
The tenderness of April grass,
The durability of granite;
But me- I don't know how to plan it.
The lads I've met in Cupid's deadlock
Were- shall we say?- born out of wedlock.
They broke my heart, they stilled my song,
And said they had to run along,
Explaining, so to sop my tears,
First came their parents or careers.
But ever does experience
Deny me wisdom, calm, and sense!
Though she's a fool who seeks to capture
The twenty-first fine, careless rapture,
I must go on, till ends my rope,
Who from my birth was cursed with hope.
A heart in half is chaste, archaic;
But mine resembles a mosaic-
The thing's become ridiculous!
Why am I so? Why am I thus?

Dorothy Parker

[Плазмодий]

http://slovo.bg/old/ppenev/kyncho.htm

[Boleyn]

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID= ... 55&Level=3

[Мила]

Елица Мавродинова:


Мария, Мария...
не ти ли омръзна
от толкова песни и притчи?
Не се ли износи,
не ти ли измръзна забрадката
все да обичаш

и все да те сричат,
и все да те пишат,
и все да те плачат, Мария?
Не ти ли се вика?
Не ти ли се диша?
Не ти ли се ще да откриеш,

че вместо Жената,
си просто жена
от жили и скръб, и пръсти?
И вместо икони,
да раждаш деца,
дето не носят кръстове?

Мария, Мария...
не ти ли е мъчно
за някое утринно село?
За някоя мъничка пръстена къща?
За някой добряк дърводелец?

Отварям ти стих за врата -
да те скрие.
Химните да отминат.
Свали ореола и влизай,
Мария.
Като жена без име.

[alter ego]

Авторът ми е неизвестен. Намерих си го във ФБ

Тъй тъжен сутрин е кенефът,

Не е подходящо за тоя раздел... а имам чувството, че авторът е една от форумните легенди...

Аууу...

[dismisstorka]

ПИНОКИО

Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра -
чудо в сътворено естество.

Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям -
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.

Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива -
дами, богаташи и крадци.

В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.

Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело - животът му тежи.

Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко -
даже ако трябва да умре.

В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен...

Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?

Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим...

Ясен Ведрин

[Ер Малка]

Любов
(Миряна Башева)

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

[Ер Малка]

Да се научиш да прощаваш...
Все едно се учиш да прохождаш —
падаш, после ставаш...
А прошката изглежда невъзможна —
абсурдна като цвете,
поникнало в безродната пустиня,
добра като морето
и като небе непостижима.
Достигнеш ли до края,
пътеките те връщат пак обратно.
Към ада или рая —
навътре в нас е изходът,
приятелю...

Весела Димова