Вторият път беше едната ми баба, не можа да излезе от упойката след тежка мозъчна операция. Четирите й дъщери се събраха, за да вземат решение и в болницата само аз отидох заедно с тях... Машината за дишане престана и тя не помръдна, но всички знаехме, че я няма... Едва стигнахме до изхода и влязохме в таксито...
Последният път беше катастрофа в Будапеща. Виждах какво ще стане и си затворих очите, а не се имам за страхлив...
И трите нощи не можах да заспя. На сутринта отидох на църква и определено ми стана по-добре. Да знаеш, че ще видиш, всички, които си загубил е голямо успокоение и дори надежда...
Баси, кво ми става тази вечер?
Into the endless we ride... 