Nirv написа:...тогавашните критерий...
От бързината или от незнание? Надявам се е първото.
Историческата литература ти дава нещо, което историята не може. Историята ще ти опише фактите, понякога и кървавите подробности, но няма да успее да те накара да си представиш какво е било да седиш в онези окопи при изгрев слънце очаквайки всеки момент вражеските орди да нахлуят. Да гледаш в мрака, не виждайки нищо, да очакваш неизвестността, сърцето ти да се пръска от страх, вълнение и адреналин, да се вслушваш и в най-малкия шум, защото не можеш да си позволиш да си неподготвен, защото на карта е заложен не само твоят живот, а живота и чистотата на децата ти. Ако ти не удържиш тази вражеска вълна - дъщеря ти и жена ти ще стенат опорочени, а синът ти разпран. Това трудно можеш да го усетиш в учебника по история - но в художествената литература можеш много повече.
Има една важна разлика между историческата литература и историята - само втората се гради на факти. Само втората може да опише, това, което преразказваш като усещане. Ист. Литература е вид изкуство, то няма за цел да е достоверно, а само да ангажира читаталя, понякога преиначавайки фактите. Нали ние не си вадим изводи за Балканските войни от творбите на Дебелянов, както и не си изграждаме образа на Левски само от творбите на Вазов (който дори не го е познавал лично, както Ботев например е)? Аз не съдя за прабългарите от филмите за Хан Аспарух, защото дори и исторически, си има елемент на измислици (и откровенни глупости, от сорта на часовници по ръцете на статисти и прочее)- пак го казвам - литературата е изкуство, което няма за цел да ти даде фактите, да ти пресъздаде 1 към 1 исторически събития. Тя има за цел да забавлява, да дава авторовата гледна точка, да вълнува ако щеш. Но историята е наука, литературата е изкуство - важна разлика, която определя, кое трябва да се изучава и кое трябва да се чете за удоволствие.
Оттам и важния момент, че ние като народ живял в бая войни и катаклизми, веднага приемаме, че историческата литература ни е свещенна, защото отразява нашите мъки и проблеми. Едно време може би, но сега? Тази сляпа вяра, че дадена творба е значима, задължителна и поучителна, само защото ни показва проблем, който е бил значим за нашия народ, тази вяра ни слага оковите, че творбата ще е актуална завинаги. Историята не бива да се забравя, но нещата от нея не се учат по литература, а по история. Изводите и историческата ни памет ще останат завинаги в нас, именно от часовете по история. Ако ще сме патриоти, трябва да си знаем наизуст историята, но тя не се учи, като прочетеш исторически роман, а като вземеш учебник по история. Историческите романи, като "Под Игото" са имали за цел - да наблегнат на тогавашното общество над това, че драмата им е приключила - битката е спечелена и хората вече са свободни. Един вид романът е бил като паметник на тази борба, която е приключила успешно. Но никъде не претендира за автентичност (градът е измислен, героите са измислени, макар базирани на реални хора). И тъй като времената се менят, сега век по-късно, проблемите на обществото са други. Романът на Вазов си е свършил работата в обществото, дал е каквото е могъл (вкл. филм) и е бил популярен, защото е бил интересен на читателите към които е бил адресиран (което си е постижение за един роман, без значение време или националност). Но е дошло време цялата тази драма и болка от освободителните войни да се надживее. Миналото си е минало, то е част от нашата история, но защо да остава завинаги част от нашата литература? Нима след век и нещо свобода и 13 века съществуване като етнос и нация, нашата литература се изчерпва с 1 тематика (патриотична романи и поеми) и 1 исторически период (1878-1918 например)?
Не ме разбирайте погрешно - аз не бих искал да видя чуждоезични автори в нашите часове, защото би било твърде много. Аз бих искал да видя първо - съвременни творби от съвременни автори, после - многообразието на българската литература - всеки литературен жанр има и български представители, това не бива да се забравя ей така, и накрая - да се махне това "списък с 200 книги, които да прочетеш лятото" - за мен е грешно да насилваш дете да опознава ИЗКУСТВО, без да си даваш сметка, дали го влече или не. Това е равносилно да караш детето си от първи до 12ти клас да свири на цигулка Шопен или Моцарт, без значение дали това му е по вкуса. Само си го представете - литературата и музиката са две изкуства, които залагат на това, че многообразието им предлага възможност, всеки да харесва различни стилове - фантастика, фентъзи, хайку, епистоларни романи, разкази, есета или пък рок, класическа, джаз или народна музика. И като изкуства не би трябвало да имат задължителни за научаване творби. Не искам да се впускам и в мисли, образователната ни система, накъде отива и откъде идва, само ще напомня интересния казус -
Справедливо ли е да искаме и да насилваме ученици да са чели, да знаят, да анализират творби, които не харесват, ако конституцията им дава право на свободно формиране на вкуса и личните ценности (стига да отговарят на "морала" - който никъде не е обяснен, какво е) - нямаме ли тогава нарушаване на техните права от собствената ни образователна система, която в стремежа си да ги възпита, избира най-лесния начин - принудата? 
ше емигрирам в Антарктида 
Аз така и не я прочетох.
... все настоящи проблеми. Съгласна съм, че може да има по-голямо жанрово разнообразие, но пак съм на мнение, че който иска да чете, чете и не се задоволява само с определените като задължителни четива. 
Почти никой няма да усети.
