Любима лирика

[Nirv]

Стени

Трите стени
в моята стая
бяха бели и тихи.
Четвъртата
стенеше нощем:
-Вода!

Тя вика
три нощи подред,
на четвъртата нощ
стана бяла и тиха
като другите.
Бяла,
студена
и няма.

Страшна стена.

(Веселин Ханчев)

[Clouds]

Салис Таджер "Не тъгувай"



Не тъгувай, макар да е тъжно
Не тъгувай, макар да боли.
Идва зима! Защо да се лъжем?
И студено е. Падат мъгли.

И понякога се свива сърцето.
Губят стойност най-скъпи неща
Няма птици! Угасват в небето
светлините. Ще дойде нощта.

Не тъгувай, живота е кратък
Всичко тук е - и пъкъл и рай
Всичко вземай и дай без остатък
работи и обичай до край.

Сбогом слънце! Защо да се лъжем.
И студено е. Падат мъгли.
Не тъгувай, макар да е тъжно.
Не тъгувай, макар да боли.

[Nirv]

Ако оплюеш Магдалена - Елица Мавродинова


Ако убиеш присмехулник
ще се научиш ли на смях?
Ще се изпразниш ли от грях,
ако охулиш богохулник?

Ако оплюеш Магдалена
ще те зачене ли Мария?
Ако Ахил не те убие
ще оцелее ли Елена?

Ако застреляш непробуден
ще се научиш ли да спиш?
Ако поробиш пеперуда
ще можеш ли да полетиш?...

[Acapella]

Щом питаш


Сега си спомням... късно се родих.
На всичкото отгоре и валеше.
Наметната с един дъждовен стих - -
зашляпах... ала страшно ме болеше.
Болеше ме безчувствената пръст,
белязана от нелюбими стъпки.
Сред локвата пред оня Божи кръст -
не знаех всъщност - вино ли е-кръв ли...
Светът отдавна беше оздравял
от глупавата болест да обича.
И за да бъде все по-малко бял -
разстрелваше във тъмното кокичета.
Разбрах тогава - късно се родих.
След трупове на толкова надежди,
сама не зная как се престраших
до седем сутринта да бъда нежна.

Камелия Кондова

♥

[Хермине]

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...

1967
Недялко Йорданов

[Nirv]

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта.

Беше наистина
толкова истинска,
колкото може да е
слънцето весело,
старата есен,
старото тъжно небе.

Весели есенни кестени блеснали
ръсеха светли следи.
Златни, квадратни, невероятни -
изгряваха вредом звезди.

Странно тържествена, жертвена, женствена
беше земята под нас.
Бяхме ний истински, искрени, искащи,
мислещи само на глас.

Може би времето,
може би временно,
може би от възрастта -
няма ни улички,
няма ни думички,
няма я в нас любовта.

Може би някъде, някога, в някого
пак ще се влюбим, нали?
Нещо ще искаме, нещо ще чакаме,
нещо пак ще ни боли.

Колко естествено, просто наследствено
дойде при нас трезвостта.
Весели есенни кестени, де сте вий,
де е сега любовта?

Някога, някога,
толкова някога,
колкото девет лета,
на някаква уличка
с няколко думички
спря ме веднъж любовта...

1967
Недялко Йорданов

Таман за него си мислех тези дни и си тананиках песента на Георги Минчев. :>
Обожавам я.

И по темата:


В къщите където децата умират
Изпълзяват някакви ужасно стари старци
Те сядат във чакалнята и чакат
Със бастуни между черните си колена
Ослушват се главите си поклащат.

Но щом детето се разкашля
Те с алчни пръсти сграбчват своите сърца
Изсмукват ги като гигантски жълти паяци
И кашлицата се разкъсва
Излита като нощна пеперуда
И се размазва в тежкия таван
Старците неясно се усмихват
И ужасния хрип на детето замира
Тогава жълтите гигантски паяци
Се отпускат разтреперани
Върху дръжките на черните бастуни
излъскани между двете колена.

А когато детето издъхне
Те отиват при друго дете ...

(Паяците - Борис Виан)

[Хермине]

Владимир Висоцки
АЗ НЕ ОБИЧАМ

Аз не обичам изхода фатален
и няма да ми писне да съм жив.
И мразя се, когато съм печален,
когато пея, а не съм щастлив.

Аз хладния цинизъм не обичам
/Не вярвам във възторга въобще!/,
през рамото ми някой да наднича,
писмата ми друг да ги чете.

Аз мразя разговори полусмели,
полунеща да шепнат с полуглас.
Аз ненавиждам в гръб когато стрелят,
когато в упор стрелят - мразя аз.

Аз не обичам с клюки да се калям,
а също и съмнението зло.
Аз не обичам змийски да ме галят,
с желязо да ми стържат по стъкло.

Аз мразя ситите душички, свити,
аз предпочитам истинския риск.
Да бъдеш честен вече е събитие
и чест е днес да бъдеш ти сплетник.

Аз мразя счупени крила да виждам,
изпитвам жал, но само към Христа.
Насилието както ненавиждам,
така и ненавиждам слабостта.

И мразя се, когато се страхувам.
Когато бият някой без вина.
Когато във душата ми нахлуват
и в нея храчат своята злина.

Аз мразя - и манежи, и арени -
там сменят милиона за петак.
Дори след най-големите промени
аз няма да ги заобичам пак.

[Ер Малка]

"Вечерен тромпет"
Борис Христов

Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещия вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадецът, сърце да си купи пазача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме...

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

[Fate]

ЗА ТЕБ МОЯ ЛЮБОВ
Жак Превер



Отидох на пазара за птици
и купих птици
За теб
Моя любов
Отидох на пазара за цветя
и купих цветя
За теб
Моя любов
Отидох на пазара за желязо
и купи окови
тежки окови
За теб
Моя любов
И после отидох на пазара за роби
И теб търсих
Ала не те открих
Моя любов

[Boleyn]

Бухалите



В мрака под листата, без да шават,

бухалите се укриват от лъчи,

странни идоли напомняйки, с очи

мигащи, червени. Размишляват.



Без да се помръдват, тъй остават чак

до невеселия час, когато

ще изчезне слънчевото злато

и навсякъде ще зацарува мрак.



На мъдреца дават те поука,

че е нужно да избягва тука

всякакво движение и суета.



Гони сенките човек — това е

вечно наказание, че на света

мястото си да смени желае.

Шарл Бодлер

[Boleyn]

http://liternet.bg/publish13/m_basheva/ ... ernova.htm

[Clouds]

"Позволи ми да мисля за тебе..." Христо Фотев


Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

[Мила]

ТЯ ИМА МНОГО ИМЕНА И МАСКИ,
но иначе се казва просто смърт.
Помни я между чаши, между ласки,
бъди пред нея насмешлив и твърд,
ала пред неотменната загадка
не надвишавай скромния си ръст -
като въздишка обичта е кратка,
животът е като въздишка къс.
.
Теб може даже да те величаят,
дори да те издигнат до върха.
Наситят ли ти се, ще дойде краят
и ти ще се намериш пак в прахта.

Но нека твойта мъка бъде сладка.
Стани! И време не губи за мъст.
Като въздишка любовта е кратка,
животът е като въздишка къс.

Че след едно неотвратимо лято
във есента прохладна, нейде там
ще дойде оня страшен ден, когато
със себе си ти ще приседнеш сам
и, в миг разлистил старата тетрадка,
ще сбираш стих по стих и къс по къс –
една любов, като въздишка кратка,
един живот, като въздишка къс.

[Clouds]

НАШИТЕ НОЩИ


Помниш ли нашите нощи на свещ?
Бяхме тогава най-искрени.
Пламващи устни в допир горещ...
тихо прошепнати истини...

Дълги минути - две слети сърца.
Само луната ни гледаше.
И отразена в две бледи лица,
своя път по небето поемаше.

Помниш ли? Бяхме далеч от света.
Бяхме сами във безкрая.
Нямаше улици, шум, суета -
аз и ти в полутъмната стая.

Как изричахме нежни слова
и се гледахме с погледи влюбени...
Малкият пламък трептеше едва -
всичко бе тъй непринудено...

Хиляди пъти се връщам към тях -
нашите нощи изгубени.
Толкова нощи без теб преживях,
но са - повярвай! - сапунени.




ОЧИ, КОИТО ПЛАЧАТ


Очите ти, тъгата приютили,
ме трогват с две напиращи сълзи.
Не знаят те, че пак са победили,
и лошият, отстъпвайки - пълзи.

А ти ме гледаш прямо и открито,
с безмълвната молба - да ти простя.
Сълзите капят и във мен попиват,
но други две в очите ти блестят.

Прегръщам те и нежно те целувам.
"Прощавам ти, любима. Не плачи!"
За две сълзи, понякога си струва
обидата завинаги да замълчи.


Румен Ченков

[Хермине]

Пеньо Пенев - ПЪТЕКА