Разказ не мога, навита ли си на приказка?fak написа:i az искам...
Имало едно време една царица, която живеела във висок замък, високо в планината и имала вълшебно огледало, с което управлявала царството си - то й показвало всеки път, когато някой от поданиците й нарушавал закона и бил лош. Тогава царицата изпращала няколко от верните си стражи и те наказвали злосторника според вината му - на крадците изпразвали къщите и ги оставяли да спят на голия под, на лъжците махали кепенците на прозорците и вратите на къщите - да не могат да се скирят от хорските погледи, а убийците карали да слугуват десет години на семействата, които зачерняли със злодеянията си. Един грях царицата не можела да прости и това бил клеветничеството. Когато някой наклеветял съседа си, стражите първо събаряли къщата му - както той бил съборил доброто име на наклеветения. После посипвали със сол нивата му, та нищо да не поникне на нея, както доброто име никога не се възстановява. Накрая взимали първородното му дете - за да разбере, какво е да изгубиш най-ценното си. Царицата не била жестока. Взетите деца тя възпитавала лично да са добри, ала строги, да спазват закона и да почитат правдата. Те пораствали и ставали стражи и един ден отивали да наказват лошите.
Ала не за това е приказката. Приказката започва една вечер, когато царицата била много самотна. Да, тя обичала децата, които един ден щели да порастнат и да станат стражи, ала знаела, че те никога няма да са нейни. И много тъгувала, защото във високия замук, високо в планината добрата царица била въсщност една много самотна жена, която копнеела да си има детенце - едно момиченце, което да люлее на коленете си и с което да гледат във вълшебното огледало. Една малка принцеса, която някой ден да стане царица. Много принцове и царе имало по земята, които с радост биха станали бащи на малката принцеса, ала нашата царица, колкото била добра, толкова била и уплашена - много се страхувала от света извън високите стени на високия си замък и никога не излизала. Затова заръчала да й направят и вълшебното огледало.
Нощ след нощ царицата стояла пред камината и единствено черният й котарак (който никой не знаел как се е появил в замъка, но царицата го харесала и дума не давала да се издума пакостливият разбойник да бъде изхвърлен в близката река, за предпочитане в завързан чувал) слушал тихият й жален плач.
Нощ след нощ и все по-самотна царицата си лягала сама и безутешна.
Ала както става само в приказките, котаракът не бил какъв да е, а изключително умен. Всъщност това не бил точно котарак, а един млад магьосник, който много сериозно объркал едно преобразяващо заклинание. Поне той това ще ви разкаже, ако успеете да го намерите и да го попитате. Истината е, че всъщност младият магьосник много сериозно задявал щерката на стария магьосник, при когото чиракувал. Последният никак не бил щастлив от това - дъщеря му била много по ценна като източник на суровини за магия - знаете ли колко капки кръв от девица или девичи сълзи се изискват за изработката дори на най-простия магически предмет? Много! А девици вече не се намират под път и над път. Старият магьосник никак не искал да се лиши от питомното и да хукне да гони дивото, само защото младият магьосник бил решил да му става зет. И докато се чудел какво да направи по въпроса, двамата млади взели, че направили белята. Старият магьосник толкова се вбесил, че начаса превърнал младият си чирак в котарак и го изхвърлил като... ами като мръсно коте на улицата. Как котаракът попаднал в довереца на царицата обаче е друга история и сега нямаме време за нея. Естеството на магията било такова, че всеки път, когато пълнолунието се паднело в сряда, котаракът ставал отново човек за няколко часа.
Нужно ли е да казвам, че котаракът-магьосник ужасно много харесвал царицата. Тя била добра, галела го редовно и дълго и гледала паничката му да е винаги пълна с мляко, а от време на време му осигурявала и някоя и друга пържолка за вечеря. Като котарак си живеел дори по-добре отколкото като магьосник. Да не говорим, че царицата била много по-красива, отколкото щерката на стария магьосник. Та той много се измъчвал, когато я слушал да плаче вечер... Ех, ако бил мъж...
Следващото пълнолуние се паднало в сряда и царицата много, много рано се оттеглила в покоите си. След малко вратата изскърцала и царицата чула най-странната история в живота си.
Малко по-късно, когато пълната луна надникнала любопитно през прозорците й, видяла две вплетени сенки и толкова се втрещила, че никога повече не посмяла да изгрее в сряда.
На другият ден котаракът си плюл на лапите, а девет месеца по-късно царицата родила красива малка принцеса. Тя била толкова съвършено прекрасна, все едно направена от сметана и карамел. А котешките й мустачки само й придавали допълнителен чар. Нарекли я Мъррия.
.
