Еми и това си трябва Пък аз като съм чела някои дъновистки неща (не много, признавам) не съм останала с промит мозък, а само съм се обогатила смятам.
Иначе нищо не чета (по темата) - "Дъгата" остана наполовина, че сега съм на работна вълна и малко професионална литература ми се налага да четна.
Реших да се пробвам с Дикенс на английски, но ще ми трябва известно време докато му свикна на стила.
Все пак "A Tale of Two Cities" започва интересно, с някаква приятна доза хумор (поне аз така го усещам) и бъка от готини цитати.
Веднага имам нуждата да споделя : "А wonderful fact to reflect upon, that every human creature is constituted to be that profound secret and mystery to every other."
А и думите, с които започва първа глава, са просто велики: "It was the best of times, it was the worst of times, it was the age of wisdom, it was the age of foolishness, it was the epoch of belief, it was the epoch of incredulity, it was the season of Light, it was the season of Darkness, it was the spring of hope, it was the winter of dispair, we had everything before us, we had nothing before us, we were going direct to Heaven, we were all going direct the other way - in short, the period was so far like the present period, that some of its noisiest authorities insisted on its being received, for good or for evil, in the superlative degree of comparison only."
Boleyn написа:„Парижката Света Богородица“ - Виктор Юго
Тази книга най-добре се чете именно есенно време. Много любима, спомням си как ме беше вдъхновила с идеята за архитектурата като писменост на човечеството до изобретяването на печтницата - Юго доста си пада по готино интелектуални лирични отклонения. А самата история и дълбаенето в характерите... ех, ще взема да я препрочета.
"Страсти по госпожица Пондероза"... ах, каква книга!
"Не носеше риза, само груби непромокаеми панталони и гумени ботуши, а едрите му, широки шоколадови гърди, които започнаха да се издигат и спускат, щом я видя, бяха изцапани с кръв от прасето, което току-що беше заклал. Беше висок. Толкова висок, че Фернанда Пондероза трябваше да отметне глава назад, за да го погледне в лицето. Не беше пълен, а набит и мускулест, с широки рамене. След това тя не беше в състояние да каже кои точно негови черти са я поразили. Дали беше косата му, гъста и буйна, лъскаво черна и съществуваща сама за себе си? Беше жива. Сама се чупеше на къдрици. Разделяше се на едни места, после на други. Огъваше се и трептеше. Или бяха очите му? Не приличаха на ничии други очи, които бе виждала. Тъмни, на практика черни, като горящи въглени. Очи на животно, на диво животно."
you have to keep
breaking your heart
until it opens
Пък аз като съм чела някои дъновистки неща (не много, признавам) не съм останала с промит мозък, а само съм се обогатила смятам. 
: "А wonderful fact to reflect upon, that every human creature is constituted to be that profound secret and mystery to every other." 
Много любима, спомням си как ме беше вдъхновила с идеята за архитектурата като писменост на човечеството до изобретяването на печтницата - Юго доста си пада по готино интелектуални лирични отклонения. А самата история и дълбаенето в характерите... ех, ще взема да я препрочета. 
