Създаване и развитие на българската държава - VII-IX

[Rechtswissenschaft]

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ И УРЕДБА НА
БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА (1878 – 1885)

В нашата историография епохата на Българското Възраждане се характеризира с борба на силите на старото феодално общество и новия буржоазно-икономически обществен строй. Според Николай Генчев Българското Възраждане е закономерен етап в историческото развитие на българите и е в пряка връзка с обществата на развитието на Западна Европа. В резултат на възник-ващите буржоазни форми на стопанско-икономически живот се изменя струк-турата на българския народ, разгръща се мощно движение за новобългарска просвета, полагат се основите на новата (светска) култура. Подемът на произво-дителните сили изменя структурата на българите и укрепва позициите на буржоазията като хегемон в националното движение. То-зи възход спомага за ук-репването на националния дух и самочувствие на българския народ. Със своя-та “История славянобългарска” Паисий Хилендарски издига първата национална програма, като директно формулира задачата за национално самопознание, чрез изучаването на родния език и история, внушавайки необходимост от възстановяване на държавната и църковна независимост. Монахът отразява началото на процеса на консолидиране на българската нация. Тези фактори спомагат за решаването и на църковния въпрос. Победата в църковното движение чрез фермана от 1870г. води до легитимирането на българската нация пред света, а натрупани-ят опит и нарастващото обществено влияние на възрожденската буржоазия се оказват необхо-димите условия за осъществяването на национално-освободителната революция. Голямо значе-ние на Старозагорско-то въстание от есента на 1875г. е историческия урок и поука, които БРЦК и революционните дейци извличат за подготовката и организацията на последващото най-масово въоръжено надигане на българите срещу турската власт – Априлското въстание от 1876г. То е връхата точка на националната революция, чиято остновна задача и да бъде въз-становена самостоятелността на българ-ската държава и да се отхвърли робството. Кървавото му потушаване, както и жестокостите, на които е подложен българският народ, предизвикват силен международен отзвук и протест в защита на българите. Според Иван Шишманов Априлското въстание е национална революция, която макар и удавена в кръв, ускорява обя-вяването на Руско-турската война. Тя изиграва ролята на буржоазно-демократична революция – премахва османската власт и феодалния гнет, водейки до аграрен преврат. Масовото участие на българския народ във войната увенчава стремежа му за освобождение. Чрез него Русия утвърж-дава стремежа си да спомогне както на българската, респективно славянска, кауза на Балкани-те, а така също и да доведе до успешен край политиката си на полуострова, т.е. – да завладее Проливите.
Според клаузите на сключеният на 19.02. (3.03.) 1878г. прелиминарен мирен договор в с.Йешилкьой (Сан Стефано) между Русия и Турция се възста-новява българската държава на картата на Европа върху нейните исторически и етнически граници – Мизия, Тракия и Македо-ния, като площта й възлиза на 172000кв.км. Границите на държавата съвпадат почти с етничес-ките граници – Мизия, без Добруджа, която е дадена на Румъния като компенсация за нейно-то участие във военните действия, от страна на Русия, която взема Южна Бесарабия; Тракия, без Гюмюрджинско и Одринско, Макединия, без Солунско и Халкидическия полуостров. Нишкият санджак, без Пирот и Враня, преминава към Сърбия. Тя е създадена като трибутарно княжество с християнско прави-телство и своя войска. Член 7 от договора урежда устройството и управле-нието на Княжество България. Държавата се управлява от княз, избиран от населението, с одобрението на Великите сили и Турция. Парламентът трябва да одобри Органически устав (Конституция). Предвижда се и Временно руско управление за срок от 2г., което се осъщест-вява от специален руски императорски комисар. Член 8 предвижда да се плаща специален данък на Високата порта. Член 11 урежда въпросите за статута на мюсюлманите, които напус-кат родните си места по време на войната. Членове 12 и 13 се отнасят до разрушаването на турските крепости по брега на р.Дунав и регулирането на корабоплаването по реката.
След публикуването на Санстефанския договор в английския вестник “Таймс”, той предизвиква остра реакция от страна на Австро-Унгария и Ан-глия. Правителството на лорд Дизраели не е съгласно с предвиждания в догово-ра излаз на България на Бяло море. Против това се обявяват и правителствата на Франция и Италия, под предтекст, че той ще бъде използван от Русия, за да утвърди присъствието си в Средиземно море. Върху руският премиер княз Александър Горчаков се оказва силен натиск и той е принуден да избира между Сърбия, Черна гора и България. В тази градация на приоритетите Русия запаз-вад добрите си отношения със Сърбия и Черна гора, за сметка на България. След сложни преговори през м.май 1878г. в Лондон се постига споразумение, предвижащо създаването на две държавни образувания – васално на север от Балкана и автономно на юг от Балкана. От своя страна Англия и Австро-Унга-рия изработват единна позиция, подписвайки специална конвенция помежду си. Двете споразумения откриват пътя към международна мирна конференция в Берлин и до голяма степен предопределят нейните резултати.
По предложение на канцлера на Германия Ото фон Бисмарк тя се про-вежда в столицата на император Вилхелм I между 1 (13) юни – 1 (13) юли 1878г., под негово председателство. На т.нар. “Берлински конгрес” не се допус-кат представители на балканските народи, а турските представители са изви-кани в края, когато са приети всички решения, оставяйки им само да ги под-пишат доброволно. В резултат на подписания договор на картата на Европа се появя-ва нова държава – Княжество България. Северната му граница започва от устието на р.Тимок, продължава по р.Дунав – до Силистра, където завива на юг – към Черно море. На запад се запазва старата труско-сръбска граница, с изключение на земите по долината на р.Българска Морава, които са дадени на Сърбия. На изток границата следва черноморския браг, след което прави завой по билото на Стара планина до с.Пирдоп (днес град). Оттам се спуска на юг, обхващайки територията на бившия Софийски санджак. Княжество България заема площ от 62777кв.км. и население около 2млн.д. На юг от Балкана се създава автономна област, под името Източна Румелия. По силата на чл.23 и чл.62 от договора в Македония султана се задължава да проведе реформи, да-вайки по-голяма свобода, религиозна и общинска самостоятелност на христи-янското населе-ние.
Берлинският договор разпокъсва българската нация, поставяйки нейни-те части в различна социална, икономическа и политическа среда.
За Берлинският договор проучвания правят Т.Икономов, А.Пантев, Г.Ге-нов, Хр.Христов, Ст.Трифонов и други. Текста на споразумението между Вели-ките сили е публикувн в сборника “Външна политика на България” т.I. Във връзка с договора полския историк А.Пиотровски казва: “Берлинският конгрес като прокара граница между страните, се беше подиграл с етнографията”. До-говорът от лятото на 1878г. е важен международен акт, санкциониращ и ут-върждаващ появата на българската държава след 492г. робство. На първото му заседание, канцлерът Ото фон Бисмарк предупреждава: “Господа, събрали сме се тук да осигурим европейския мир, а не щастието на българите”. Заложените в договора проблеми, предопределят основните насоки на българското разви-тие, в което на преден план излиза решаването на националния въпрос.
Берлинският договор усложнява обстановката, при която действа Вре-менното руско управление (ВРУ). Поставените задачи трябва да се изпълняват вече само в 9-месечен, а не според предвидения 2-годишен срок. С помощта и на българите ВРУ успява да изгради основите на новата държава. Липсата оба-че на държавнически опит сред народа, се компенсира с взаимодействието на руските администратори и техните подчинени.
В българската историческа наука се налага становището за 3 етапа, през които минава ВРУ.
Първият (подготвителен) етап започва от м.ноември 1876г., когато импе-ратор Александър II заповядва да се изгради специална Гражданска канцела-рия към руската армия, начело на която застава видния реформатор княз Вла-димир Черкаски. Стратегическата цел на “Канцелария за гражданско управление на освободените зад Дунава земи” е да се положат основите на държавните институции на бъдещата държава, като същевременно да се осигури тила на руската армия по време на бойните действия. Канцеларията получава задача да събира исторически и статистически материали с оглед на съставянето на проекти за одобрение на стопанското и духовното положение на освободеното население. Към нея са привлечени видни български дейци, като Найден Геров, проф. Марин Дринов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др. Присъединяват се и 80 руски офицери, които стават ядрото на бъдещата администрация в освобо-дените територии. Специална комисия заминава за Букурещ, където събира сведения за политическото, стопанското и културното положение на българите. В тяхната дейност личи намерението да се изгради самостоятелна българска държава, а не руска провинция. На 4.07.1877г. в Свищов тържествено е въве-дено новото гражданско управление. По този начин завършва подготвителния процес.
Вторият етап, т.нар. “военновременен”, от дейността на руската адми-нистрация е до 3.03.1878г. През него за губернатор на Свищовската губерния е назначен Н.Геров, а за негови заместници Драган Цанков – в Свищов, Марко Балабанов – в Търново и Марин Дринов – в София. Тези назначения са символ на възстановяващата се българска държавна традиция. До подписването на мирния договор в Сан Стефано на 3.03.1878г. се създават още 8 губернии с 56 окръга, като за губернатори се назначават висши руски офицери, а техни за-местници стават видни български общественици. По този начин не само се създават тесни контакти с българското население, но и се подготвят кадри за бъдещата свободна държава. Основна грижа на Канцеларията за гражданско управление е изграждането и на градските административни съвети. Особено място се отделя на необходимостта от: поддържане на реда и спокойствието в тила на сражаващите се войски; съдействието на военните власти за формира-не на въоръжени отряди, които да заместят руските войски по места; подобря-ването на реда за събиране и разпределяне на данъците и т.н. Под ръковод-ството на княз Черкаски по места се формира въоръжена стража и въоръжени караули, които имат за цел да пазят българското население от башибозушки на-бези, грабежи и насилия. Органите на Канцеларията вземат мерки за обезоръ-жаването на мюсюлманите, полагат грижи за ранените и болните войници и офицери. Затруднения създават десетките хиляди бежанци, прииждащи главно от селата и градовете на южните български земи. Княз Вл.Черкаски полага по-специални грижи за тези изпаднали в беда хора, като им поз-волява да приберат реколтата от изоставените турски ниви и да ги подготвят за след-ващата реколта. Промени се правят и в данъчната система – от 1878г. на мяс-тото на десятъка се въвежда поземлен данък, премахват се османските данъци. Той обръща внимание върху подбора и под-готовката на бъдещите админист-ративни кадри на България. Сближава се със “старите” сред българската еми-грация и се отнася с недоверие към “младите”, обединени около Българското ценстрално благотворително общество (БЦБО). През този етап дейността на Канцеларията се затруднява от продължаването на военните действия.
Според историците третият етап от ВРУ може да се раздели на мирно-временен – до Берлинския конгрес и заключителен – до лятото на 1879г. След смъртта на княз Черкаски – 3.03.1878г. и след Санстефанският мирен договор Гражданската канцелария е премахната, а цялата отговорност за по-нататъш-ното изграждане на българската държава поема специален императорски ко-мисар, за какъвто на 8(20).05.1878г. е назначен княз Александър Дондуков-Корсаков. След като поема задълженията си, той създава Централно управле-ние (фактически Министерски съвет). За своя столица изби-ра Пловдив, с което се стреми да потвърди неделимостта на земите от двете страни на Балкана. Новото управление има 6 отдела – военен, съдебен, вътрешни работи, просветен, финансов и митници. На 31 март 1878г. се полагат основите на българската армия, чрез създаването на т.нар. Българска земска войска в състав 30000д. За да осигури кадри, ВРУ въвежда задължителна военна повинност за мъжете между 20 и 30г. През м.април с.г. се събира първият набор, който дава на Бъл-гария нейните първи защитници – около 9000 войници, въоръжени от руското командване. Снаряжението, почти целият офицерски корпус, уставите, страте-гията и тактиката на обучението на българските войници са изцяло заимствани от Русия. На 8 август 1878г. в София се открива Военно училище, което още на следващата година дава първият випуск от 102 млади офицери на новата бъл-гарска армия. Успоредно с войската се изгражда и българската полиция. По-лицаите получават добро възнаграждение, за да се укрепи престижът на про-фесията, а така също и да
се избегне корупцията. Нейните кадри се набират предимно от средите на бившите опълченци. Паралелно с това се извършва преустройство на съдебното дело. Създават се и помирителни, окръжни губерн-ски съдилища, а в София се установява и Върховен съд. По форма и съдържа-ние установената съдебна система има демократичен характер и се различава коренно от съществуващата до момента турска система, която обслужва меха-низмите на националния и социалния гнет. Липсват обаче прокуратура и съдо-производствена инстируция, но реформата като цяло е доказателство за модер-низирането на страната. Предвижда се и създаването на губерния Македония, начело с руския консул А.П.Хитрово.
По инициатива на проф.Марин Дринов се провежда и реформа в учебно-то дело. Приема се “Пререментн устав за народно очилище”. Училищата се пос-тавят под единно управление и учебни планове. Откриват се класически гимназии в София и Габрово, а реални – в Лом, Сливен, Пловдив и Русе. Въвежда се светско образование на говорим български език, задължително и безплатно в началния курс и за двата пола. В 15 януари 1879г. в София се от-крива Народната библиотека “Св.Св. Кирил и Методий” и започват да се изда-ват местни вестници. Изграждането на новата държава се съпровожда с изме-нение на данъчната система. На 23 май 1878г. се полагат основите и на Бъл-гарската народна банка с 2 млн.лв. уставен капитал. ВРУ урежда и редица гра-нични въпроси. ВРУ изгражда основните институции, необходими за нормално-то съществуване на една държава.
Изследвания за неговото влияние, значение и характер правят Г.Тодоров, Елена Стателова, Хр.Христов, Ив.Кузменко и други.
Въпреки обаче действията му, се наблюдават признаци на недоволство сред онези българи, оставащи извън Санстефанска България срещу решенията, които се приемат на Берлинския конгрес. Те оказват упорита съпротива срещу инсценирания в Родопите бунт под водачес-твото на англичанина на турска служба Сенклер. Организаторите на това “въстание” на мюсюлмани искат да компрометират Русия пред другите Велики сили и да наложат присъединяване-то на Родопите към Османската империя. Бутът е потушен от руските войски с подкрепата и на местни българи, организирани от Капитан Петко войвода. Срещу тежката си участ се бунтуват и българите от Пиротско срещу асимила-торските действия на сърбите.
През лятото на 1878г., няколко дни след като стават известни решенията от Берлинския конгрес, населението в Македония, Одринско и Беломорска Тракия започва широка кампания по изготвяне и изпращане на петиции, и мемоа-ри до Великите сили, като междувременно се организират и митинги. В тях се настоява тези земи да се оставят под българска юрисдикция.
Организират се многобройни въоръжени чети, като възобновяват дей-ността си и старите чети. Около Кюстендил действат четите на Ильо Марков и Димитър Попгеоргиев-Беровски, около Велешко – четата на поп Константин Буфски, в Русенско – четата на Васил войвода и т.н. Съпротивата се организира и ка-нализира посредством създадения на 27.08.1878г. комитет “Единство”. Бълга-рите от Княжество България и Източна Румелия разбират, че техен морален и патриотичен дълг е да подкрепят борбата на останалите под робство съотечес-твеници от Македония и Одринско. Инициатори за създава-нето на комитетите “Единство” са бивши участници в националноосвободител-ното движение. Сред учредителите му в Търново на 29.08.1878г. личат имената на Любен Каравелов, Стефан Стамболов, Хр.Караминков-Бунито, Георги Живков, архимандрит Стефан и други. Важна роля в борбата за народно единение играят комитетите в София, Кюстендил, Горна Джумая и др. Те събират доброволци, формират чети, изпращат кервани с оръжие, бое-припаси и облекло. Комитети “Единство” възникват и в Източна Румелия. Активните действия на комитетите “Единство” започват късно през лятото на 1878г. и са между най-масовите про-яви на българите за постигане на тяхното национално обединение.
На 5 октомври 1878г. избухва Кресненско-Разложкото въстание. През следващите дни са освободени райони-те около селата Влахи и Ощава. Форми-ра се Щаб на въстанниците. За главен “атаман” е избран А.Калмиков, за начал-ник-щаб – Д.Попгеоргиев-Беровски, а за пръв войвода – Стоян войвода. В края на месец октомври 1878г. въстанниците освобождават и Банско. Въстанието обхваща и Разложката котловина. Ръководството на въстанието обаче се усложнява от съперничеството, което възниква между отделните членове за първенство между комитетите “Единство”.
Жертва на тези вътрешни борби става Стоян войвода. Въстанието се развива успешно до средата на месец ноември 1878г., когато османската ар-мия съсредоточава войскови части в непокорните територии. С настъпването на зимата то постепенно затихва. Борбата се активизира отново през пролетта на следващата – 1879г. Въпреки това усилията на въстанниците се оказват недостатъчни и изолирани, за да спрат турското настъпление и на 25 май 1879г. митрополит Натанаил Охридски разпуска четите.
Причините за неуспеха му се коренят в няколко насоки. То не започва едновременно, има противоречия между комитетите “Единство” и местните дейци. Османската армия съсредоточава силни военни части. Русия не може помогне в международен план, Англия и Австро-Унгария се обявяват против. Княжество България и Източна Румелия също не са готови да помогнат.
Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879г. е естествено продълже-ние на българската национална революция, която започва през Възраждането и която намира своя връх с Руско-турската война от 1877-1878г. и Освобождени-ето на България.. Чрез него българите от Македония, подкрепяни от комитетите “Единство” от Княжество България и Източна Румелия, правят първата си стъп-ка в продължителната борба за национално обединение. Съпротивата срещу ре-шенията от Берлинския конгрс няма реални шансове за успех при тогавашната международна обстановка. Великите сили още веднъж се обявяват в защита на интересите си. Това се осъзнава от българите, както и от руската дипломация. Основната цел на Русия става уредбата на независимата българска държава, която в бъдеще ще стане обединителен център на всички българи.
Дойно Дойнов пише монография за този бунт – “Кресненско-Разложкото въстание”.
Според чл.4 от Берлинският договор ВРУ се задължава да изгради адми-нистрация, която да поеме ръководството по изработване и приемане на основ-ния закон на една държава – Конституцията, както ит да се избере княз. Същият член предвижда в Търново да се съберат т.нар. ”нотабили”, т.е. – пър-венците на нацията, които да изработят и приемат проекта на бъдещата Кон-ституция. Руският представител в България – княз Александър Дондуков-Кор-саков има подробни инструкции за основните точки на т.нар. “Органически ус-тав” – Конституцията. Правителство-то на Русия иска бъдещият български княз да се избира от народа и да няма неограничена власт. Отбелязва се, че Народ-ното събрание приема законите и гласува държавния бюджет.
Изработването на проекта на Органическия устав се възлага на завежда-шият съдебния отдел в Гражданската канцелария на Русия Сергей Лукиянов. Той изпраща писма до най-видните български обществени и политически дейци – Драган Цанков, Марин Дринов, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Антим I, Екзарх Йосиф I и други. Всички те трябва да изразят своите разбирания за началата на българския основен закон. След получените отговори, С.Лукиянов завършва проекта около септември-октомври 1878г., представяйки го за одоб-рение в Петербург. Този проект има умерено-консервативен характер. Според първоначалното съдър-жание на текста на Конституцията князът е упълномо-щен с голяма власт. В НС влизат делегати по право; назначавани от владетеля и пряко избирани от народа. Предвижда се иму-ществен ценз за депутатите; право да гласуват имат само онези български граждани, които при-тежават недвижима собственост или плащат данъци. Според него се предвижда и създаването на Държавен съвет с административно-контролни и съвещателни функции.
С.Лукиянов изпраща проекта за разглеждане в Петербург. През м.де-кември 1878г. в руската столица се сформира специална комисия начело с княз С.Урусов и проф. А.Градовски, която либерализира проекта на Лукиянов, като ограничава намесата на администрацията в законоделната власт, разши-рява правото на свободно сдружаване. Препоръчва да се въведе всеобщо, пря-ко и тайно гласуване, по примера на Швейцария; да се разширят правата на Народното събрание, което да бъде единствен тълкувател на законите; тайна и неприкосновена кореспонденция; широки права на печата и т.н. Паралелно с това се прави и допитване до българския народ за характера на Конституция-та, при което се оформят три мнения – за либе-рално-демоктратичен характер, подкрепяно от Др.Цанков, Н.Геров, Екзарх Йосиф I, мит-рополит Данаил; за умерено-либерално, поддържано от митрополит Симеон и за консерва-тивен, който се защитава от Т.Бурмов, Т.Икономов, М.Балабанов и други.
Измененият проект се внася за обсъждане на депутатите в откритото на 10.02.1879г. Учредително събрание на Княжество България в старопрестолния град Търново. В него влизат 229 представители, от които 88 по избор – по 1 де-путат на 10000 души от мъжки пол, 117 “по право”, като заети във висшите служби на ВРУ, 19 назначавани от руския императорски комисар и 5 предста-вители на учреждения и организации, като Рилския манастир, Одеското бъл-гарско настоятелство и други.
Основните извори, даващи сведения за работата и структурана на Учре-дителното събрание, са спомените на Ив.Салабашев, П.Каравелов, П.Р.Славей-ков, Др.Цанков, Т.Икономов, М.Маджаров, днерника на Ст.Стамболов, труда на Симеон Радев – “Строителите на съвременна България”, протоколите на УС.
Учредиелното събрание се проучва от Е.Стателова, А.Пантев, Г.Тодоров, Мария Манолова, Илчо Димитров, Д.Йоцов и други.
Събранието е открито с реч на руския императорски комисар княз А.Дондуков-Косаков. След нея той напуска Търново, за да избегне евентуалните нападки от Великите сили и Турция, че упражнява натиск.
По предложение на Константин Стоилов събранието избира 15-членна комисия, на която се възлага да разработи принципите на българската Конституция. Внесеният “Рапорт на комисията на Органическия устав” е издържан изцяло в консервативен дух. В него се предлага силна княжеска власт, изборите за Народно събрание да бъдат двустепенни, а проектирания Държавен съвет да бъде превърнат във втора законодателна камара – Сенат. Той ще включва 20-25 души, половината от които трябва да се назначават от княза, а другата половина да се избира отсредите на висшето духовенство и народа. Те имат за задача да тълкуват Конституцията и да наблюдават за нейното прилагане и да се противопоставят на “увлеченията на Народното събрание”, което кня-зът невинаги може да контролира. От тях се изисква имуществен и образователен ценз.
Внесените предложения се подлагат на масова критика от П.Каравелов, П.Р.Славейков и други.
Пред депутатите на преден план изплиза т.нар. “общобългарски въпрос”. Открояват се две концепции за действие – или събранието на бойкотира пос-тановленията на Берлинския договор и по този начин да предизвика прераз-глеждането на неговите клаузи, или да протестира пред Великите сили срещу несправедливите решения и да започне да работи по основния закон. Форми-рат се две политически течения – наследници на “младите” и “старите” в цър-ковните борби, и на “консерваторите” и “революционните демократи” от нацио-налноосвободителните борби. Общобългарският въпрос разделя депутатите в УС. “Умерените” – Димитър Греков, К.Стоилов, Т.Икомонов, М.Балабанов и дру-ги, признават важността на повгигнатите проглеми, но настояват събранието да изпълни своята основна функция, т.е. – да обсъди и приеме Конституция. Те настояват да се изпрати пред Великите сили мемоар, с който да се протестира срещу разпокъсването на българските земи. “Крайните” – П.Каравелов, П.Р.Сла-вейков, Др.Цанков, Ст.Стамболов и други, са за прилагане на радикални мер-ки. Те настояват да се отложи работата на УС, докато се реши общобългарския въпрос.
Разделението, което започва още преди откриването на заседанията и за-дълбочаващо в хода му, дава основания за спорове в историческата наука от-носно въпроса за формирането на политическите партии. Според Е.Стателова и други има приемственост в политическото развитие, което води до обособява-нето на политически течения около характера на Конституция, превръщащи се впоследствие в партии с различно отношение към основния закон и към вън-шнополитическата ориентация на държавата. К.Иречек, германският историк А.Кох и други защитават тезата, че партиите се появяват в Учредителното съб-рание.
Консервативната партия включва богатите търговци и земевладелци, лихварите и “зеленичарите”, висшето духовенство и малобройните представите-ли на някогашното чарбаджийство. Те се опасяват, че прекомерните конститу-ционни свободи на широки слоеве от народа, могат да акумулират анархия и неуправляемост на държавата. Начело на консерваторите застават Т.Бурмов, Т.Икономов, М.Балабанов, К.Стоилов, Д.Греков, Григор Начович и други.
Към либералната партия се причисляват селняите, обикновените градски стокопроизводители. Либералите се обявяват против всякакъв ценз, за широки правомощия на Народното събрание. Те отхвърлят решително идеята за двука-марен Парламент. Тяхната позиция се диктува както от социалната им принад-лежност, така и от влиянието, което упражняват върху съзнанието им републи-канските и крайните революционни идеи. Като водачи на партията личат име-ната на Петко Каравелов, Петко Р.Славейков, Драган Цанков и други.
Те имат мнозинство в Учредителното събрание, туй като към тях принад-лежат повечето от народните представители по избор и голяма част от депута-тите “по право”.
Между тези политически партии се разгаря остра дискусия за характера на бъдещата Конституция.
Принципите на консерваторите се свеждат приблизително до предлага-ния от К.Стоилов “Рапорт”. С дейността си те отстояват идеята за буржоазно-олигархичен строй начело с княз, като на Народното събрание се отрежда не-значителна роля. Представителите на тази политическа партия изразяват недо-верие в съзидателната сила на народа, без да се съобразяват с “възторжената младост на българската буржоазна държава”. Успоредно с това те формулират и защитават някои прогресивни свои схващания, като например образовантел-ния ценз, които евентуално може да се отразят благотворно върху развитето на страната.
Принципите на либералите изразяват интересите на мнозинството от българския народ.
Либералите успяват да наложат своите идеи при изработването на Кон-ституцията, която е тържествено приета и подписана от всички депутати на 16.04.1879г. в Търново.
В нея се гарантира равенство на гражданите пред закона, независимо от вяра, произход и социално-икономическо положение. Приема се принципът на всеобщо избирателно право на пълнолетните мъже, т.е. – над 21г. Утвърждава се еднокамарния парламент, регламентира се пълно разделение на властите – законодателна, изпълнителна и съдебна; демократично местно самоуправление; провъзгласяват се широки граждански права. Частната собственост се обявява за “свещена и неприкосно-вена”. Приемат се и редицца други принципи в либерален дух – забранява се разделянето на съсловия; забраняват се непредвидени в закона наказания, как-ти и на мъченията и конфискуването на имот; забраняват се всякакви отличия освен военните; забранява се цензурата. Постановява се безплатно първоначал-но образование; пълна свобода на печата. Печатането на църковни книги става под контрола на църковния Синод. Дава се свобода на сдруженията, но се под-чертават тези, които не носят “вреда на държавата и обществения порядък, на религията и добрите нрави”.
В нея се заявява, че Народното събрание е единствения законодателен орган. Народните събрания могат да бъдат два вида – Обикновени и Велики. Великото народно събрание (ВНС) има учредителни функции и само то е в със-тояние да внася промени в Конституцията, да избира нов княз и регенти, да променя границите на държавата. То има удвоен брой народни представители. Обикновеното народно събрание (ОНС) има правото да променя законите на страната, да определя бюджета и да сключва външни заеми, даопределя данъците и т.н.
Според Конституцията Княжество България е наследствена конституци-онна монархия. Начело на държавата стои “държавния глава”, който носи тит-лата “княз” и който се титулова “Светлост”. Основният закон предоставя зако-нодателна власт и в ръцете на владетеля. Законопроектите се внасят в Парла-мента от министрите по княжеска заповед, а приетите закони подлежат на ут-върждаване от княза. Той може да помилва и да дава амнистия. Монархът назначава и уволнява министрите, които са отговорни пред него за своя ресор, той е върховен началник на всички военни сили в Княжествово – в мирно и военно време и единствен раздава военните чинове. Князът представлява България в международните отношения и от негово име се подписват догово-рите с чуждите страни.
Търновската Конституция има и някои недостатъци. Тя не регламентира периода на изборите и условията преди, по време и след тях, а така също и взаимоотношенията между органи и институциите в държавата. Не дава право на жените да гласуват. Основният закон дава широки правомощия на монарха. Князът може да разпуска самоволно Народното събрание и да уволнява министрите, не носи никаква гражданска и наказателна отговорност както по време на управлението си, така и в случай на абдикация, поради факта, че “лицето на княза е свещено и неприкосновено”.
Въпреки ограничения си характер Търновската конституция представля-ва успех за демократичното устройство и за осигуряването на национална неза-висимост. Тя установява буржоазнодемократичен държавен строй – утвържда-ва икономическите и политическите завоевания на народа и проправя пътя за бъдещото му развитие. Основният закон на Княжество България се определя като една от най-прогресивните за времето си. Тя се превръща в един от глав-ните символи и опора на българската държава.
Във външнополитически план Русия я приема по няколко съображения. Империята се съобразява с българската възрожденска традиция, а от друга страна се страхува да не загуби международен престиж. Чрез нея евентуален натиск ще се приеме отрицателно от другите Велики сили.
Веднага след приемането на Конституцията Учредително събрание се са-моразпуска, а на 17.04.1879г. се свиква I ВНС, чиято цел е да избере княз на България. Този въпрос е от важно значение както за вътрешното развитие на страната, така и за укрепването на нейното международно положение. Според чл.3 от Берлинския договор князът не може да принадлежи към никоя от властващите династии на Великите сили в Европа, за да не се превърне в следовник на чуждо влияние. Руското правителство се стреми дапредложи кандидат, който да е приемлив не само за него, но и за другите европейски страни. Обсъждат се кандидатурите на княз Божида, на сръбския княз Милан, на румънския княз Карол, на черногорския княз Никола, на княз Емануил Богориди, на граф Пеячевич, принц Георги Бобеску и други. Сред българското насе-ление са популярни имената на ген. М.Скобелев, граф Н.Игнатиев, княз А.Дондуков-Корсаков и т.н., но това има предимно романтич-на окраска. По времето, когато се обсъжда проекта за Конституция, около въпросът за княза възникват три основни предложения – Валдемар Датски, Хенрих VII Рос и Александър Батемберг. Руското императорско правител-ство, след като се съобразява с всички изисквания, лансира кандидатурата на Александър Ба-тенберг, близък роднина на руския император и на английската кралица. Роден на 5.04.1857г. във Верона, Италия, той е сина на принц Александър Хесенски, брат на руската императрица Мария, съпруга на император Александър II – Царя-Освободител. Той получава добро военно образование в елитното Дрезденско военно училище и взема участие в Руско-турската война с чин поручик. След като посещава столиците на Великите сили и Цариград, на 26.06.1879г. той полага клетва в Търново като княз на България и сяда офици-ално на престола.
Животът и делото му се проучват от И.Димитров – “Князът, конститу-цията и народът”, Асен Цанов – “Първият български княз”, Радослав Мишев – “Австро-Унгария и България 1879-1894”, Ив.Панайотов – “Балканската криза и Европа”, Е.Стателова – “Диплома-цията на Княжество България 1879-1886”, Хр.Христов, Ст.Трифонов, руския историк Алексий Головин – “Княз Алексан-дър I Български, немския историк Александър Кох – “Александър I”, К.Иречек – “Български дневници 1879-1884” и други. В своето произведение “Строителите на съвременна България” Симеон Радев прилага богат изворов материал, но в него личат личните авторови пристрастия към монарха.
Данни за решаващата роля на княза се срещат у личния дневник на Александър, спомените на съвременниците, периодичния печат, чуждестран-ните дипломатически докумен-ти и т.н. Княз Александър I Батемберг заема престола от 17.04.1879г. до 26.08.1886г. С полага-нето му на клетва завършва мандата на ВРУ. След неговият избор се разисква и въпроса за нова столица на страната. По предложение на М.Дринов за главен град се избира София. Тя се ут-върждава като важно духовно средище през епохата на Възраждането, а успоредно с това гра-дът е приблизителен център на етническите граници на бъл-гарите, намирайки се недалеч от поробена Македония.
След избора на Александър I Батемберг от I ВНС на 17.04.1879г. той се обръща към руския император Александър II с молба да го подкрепи в усилията му за ревизиране на основния закон на страната. В Петербург застават на по-зицията, че промяната е възможна, но само по законен начин, чрез използва-нето на механизмите предвидени в самата Конституция. Русия се страхува от възможността Александър I да получи прекалено голяма власт, което в перспек-тива може да доведе до изгубване на руското влияние в България. След присти-гането си в страната, княз Александър I назначава първото българско прави-телство, начело с Тодор Бурмов. То е съставено на 5.07.1879г. и включва само представители на консерваторите. Желанието на руското правителство страната ни да се управлява първоначално от коалиционно правителство пропада. Отказът идва от страна на либералите, начело с Петко Каравелов, които с основание подозират княза, че има намерение да даде превес на консерваторите. Първото българско правителство се опитва да организира правилно стопан-ската дейност в държавата. Още на 7.07. е издаден указ за учредяване на митници по южната граница на княжеството. Без мито се пропускат само местните произведения на българите от Македония и Източна Румелия. Правителството предприема енергични мерки за изграждане и поддържане на нормална пътна мрежа. Поради липса на държавни средства то въвежда пътна повин-ност за населението. Полагат се усилия за подобряване на администрацията на страната, осъществяват се полезни действия в областта на пощенското и теле-графното дело, сериозно внимание се отделя на военните въпроси и на просветата в княжеството. Във външнополитическо отношение правителството си поставя за цел да установи нормални междудържавни отношения с други страни. Княз Александър I Батемберг успява да убеди Великите сили да изтег-лят своите наблюдатели в Княжеството и да ги заменят с дипломатически представители – т.нар. “аген-ти”. От своя страна Княжеството на първо време поради недостатъчни финанси и неукрепнало международно положение разкрива дип-ломатически агнетства само в Сърбия, Румъния и Османската империя. Направени са и други стъпки за утвърждаването на Княжеството като самостоятелна държава.
Паралелно с тези положеителни стъпки консервативното правителство допуска и редица грешки в политиката си. Консерваторите тълкуват Конститу-цията според партийните си интереси. Това води до гругби нарушения на ос-новния закон. Те титуловат Княза “Височество”, вместо предвиденото по Кон-ституция “Светлост”. Въвеждат имуществен ценз за кандидатите в селата и в по-малките градове, премахват изборния принцип за членовете на окръжните и градските съвети. Наред с това, населението се облага с много косвени данъци. С тези се действия консерваторите засягат икономическите и политически ин-тереси на мнозинството от българския народ.
Правителството има за своя основна задача провеждането на избори за първо Обикновено народно събрание – ОНС. Изброрите, насрочени за края на м.септември – началото на м.октомври 1879г. са спечелени от либералите.
Според установената практика на парламентарна демокрация князът трябва да възложи на нейния лидер да състави правителство. Александър I про-така и след неуспешни преговори за съставяне на коалиционен кабинет раз-пуска Народното събранив и насрочва нови избори. С княжески указ се съста-вя ново правителство, начело с митрополит Климент (Васил Друмев) – 24.11. 1879г. – 24.03.1880г., в което отново ръководна роля имат консерваторите.
Данни и сведения за политическите партии и течения в Княжество Бъл-гария дават Симеон Радев, Константин Иречек, Димитър Ганчев – “Спомени за княжеското време”, Ив.Евст.Гешов – “Възгледи и дейност”, спомените на Ив. Салабашев, М.Маджаров и други Симеон Радев, който не е съгласен с полити-ката, провеждана от княза, налага мнението, че управлява еднолично без да се съобразява с българската обстановка. Изследванията на И.Димитров, А.Пантев, Е.Стателова, Г.Тодоров, Цв.Тодорова, С.Дамянов и други го коригират на база-та на използване на повече изворов материал. В тях се уточнява, че в този пе-риод основна причина за политическите борби е Търновската конституция, а не фигурата на княза. Изследвания за борбите и характера на първите партии правят Милен Куманов – “Политичес-ките партии, движения, организации и техните лидери”, М.Манолова – “Парламентаризмът в България 1879-1894”, Ди-митър Косев, Марин Геновски и други.
Цялостни изследвания за политиката на Княжеството правят Е.Стателова, Василка Танкова, Радослав Попов в общия си труд “История на българската дипломация 1879-1914”, т.I, Симеон Дамянов – “Балканската и европейската политика”, Андрей Пантев – “Англия срещу Русия на Балканите 1878-1894” и други.
Първата правителствена криза е резултат на отказа н а Петко Каравелов да състави коалиционно правителство. Това води до намесата на Великите сили – Германия, която е против либерално правителство, Англия и Русия, които под-крепят коалиционно правителство, а ген. П.Паренсов смята, че либералното правителство е неизбежно.
След разпускането на Народното събрание либералите подлагат на кри-тика на само консерваторите, но и княза. Той е обвинен, че назначава в армията чужди офицери и ориентира българската политика към Австро-Унгария. Ув-лечено в международните борби, правителство-то на митрополит Климент не ус-пява да се справи се тежките проблеми, които връхлетяват България. Поради сушата през 1879г. реколтата е слаба. В някои райони на страната настъпва продължителен глад. Към това бездействие се добавят и престъпленията на мю-сюлманските банди в Източна България. Крайната оценка на консервативните правителства като цяло е положителна. Налагат се мита на някои вноски стоки, предприемат се реформи и новости в армията, пътната мрежа и съобщенията, започва подпомагане на бежанците.
Управлението им търпи някои недостатъци – въвеждат се някои косвени данъци, имуществен ценз при избора на кметове в селата и малките градове. Нарушава се Конституция-та – княза е титулован “Височество”, а не “Светлост”.
През месец януари 1880г. се провеждат избори за ново II ОНС. Либералите отново пече-лят с голямо мнозинство. През месец февруари княз Александър I отива отново в Петербург с цел да получи подкрепа за отмяна на Търновската Конституция, но получава отказ. На 24.03.1880г. за министър-председател се назначава лидерът на либералите Драган Цанков. Пра-вителството в тясно сътрудничество с Парлемента развива ползотворна дейност по изграждане-то на административното, икономическото и политическото устройство на държавата. За три-надесет месеца, доминираното от либерали II ОНС, гласува 47 закона – закони за изборите, за административно деление, за подобряване състоянието на селското население, за отговорност на министри и възможност да бъдат съдени и т.н. Отертаващият се конфликт между княза и правителството води до това, че през м.май 1880г., в отсъствието на княза, се гласува законо-проект за формиране на народно опълчение. Владетелят отказва решително да го утвърди, тъй като Закона за народното опълчение влиза в противоречие с конституционните права на монарха.
Успоредно с това се изгражда стройна административна система, състояща се от общи-ни, околии и окръзи. Подобрява се финансовата дейност, с което се стабилизира бюджета на страната. Тласък получава аграрната реформа, с която се разрешава отчасти недостига на земя за обработване в някои райони на държавата.
След Освобождението по българските земи се премахват както кесим-джийството и изполичарството, така и всички феодални институции, които угнетяват населението в новоосвободените територии. Ликвидирането на феодалната собственост и т.нар. аграрен преврат е продължителен процес, преми-наващ през няколко етапи.
Първият етап обхваща времето до пролетта на 1878г. В началото на този период се завземат малко турски земи поради това, че дотогава са освободени част от българските земи, бягството на турците за някои региони още е не е масово и изходът от войната не е все още ясен. Променливият успех на военните действия през първата половина на войната води и до бягството на компактни маси от българско население.
През пърият период аграрното девижение сред българското селячество протича стихийно без каквото и да е ръководство от някаква политическа орга-низация в национален или региоанлен мащаб. Това води до избухването на много конфкликти межди селяни от съсед-ни села относно разпределнието на турските земи. На някои места се стига до кървави сблъсъци между въоръже-ните селяни. Паралелно с това аграрният въпрос по време на Руско-турската освободителна война се свързва и с бежанския въпрос.
Вторият етап на аграрния преврат започва през пролетта на 1878г. и продължава до края на Временното руско управление (ВРУ) в България. Руски-те власти се опитват да създадат ред в аграрнотодвижение и да му придадат, доколкото е възможно, законна форма. Въвеждат се разрешителни билети за заселване на землищата на турските села или за обработването на земите на турските земевладелци в землищата на българските села. За тези бежанци рус-ките власти отпускат помощи и издават нареждат да се заселват напуснатите турски села.
Движеща сила на аграрното движение през 1878-1879г. е малоимотното българско селячество. В завладяването на турски земи вземат участие и град-ски лихвари, заможни търговци, богати селяни и други. Значителна роля в аграрното движение, нарес с хилядите български бежанци от Одринска Тракия и Македония, играе и вътрешното преселническо движение на изтласканото от османските завоеватели в планинските райони българско население, което през 1878г. се устремява към по-плодородните земи в равнините. Към стремежа на селяните да завземат дадено турско земевладение важна роля в рази насока иг-рае и издаденото на 2 август 1878г. от Съвета на руския императорски комисар в България Журнално постановление. То дада възможност на значителна част от българсктие селяни, завзели земи на едри османски земе владелци, да оформят по съдебен ред своето право на собственост.
Третият етап от аграрния преврат започва през м.май 1879г., когато рус-ките власти предават управлението на новосформираната българска админис-трация. Той се характеризира с политика на настъпление срещу селяните, присъединяващи чужди земи. Особено настойчива е тази политика в Източна Ру-мелия. Възприема се линия към връщане на завзете от българските селяни ос-мански земи на “законниите” им притежатели. Българските селяни се принуж-дават да изкупят основната част от турското земевладение в страната.
Първите правителства в Княжество България отстояват по-твърда пози-ция спрямо едрото турско земевладение. В това отношение особено се отлича-ват кабинените на Др.Цанков и П.Каравелов. Със специални укази те улесня-ват узаконето на завзетите от българските селяни турски земи. Известен завой от тази аграрна политика се прави по време на “режима на пълномощията”.
Настъпилите е резултат на Руско-турската война от 1877-1878г. промени засилват социалното разслоение в българското общество и улесняват преустрой-ството му върху икономическа основа. Едновременно със създаването на дреб-ната собственост започват да действат и онези фактори, които водят до посто-янното й разлагане. Дребното производство се явява като необходимо предва-рително условие за развитието на новите стоково-парични отношения. Изпра-вена пред важни задачи – изграждане на пътища, железници, въоръжаване на армията и т.н., Княжество България налага високи парични данъци. Това, от една страна довежда до силно влошаване на положението на обикновения селянин и разорява дребното селско стопанаство, а, от друга, съдейства за кон-центрацията на поземлената собственост.
Наред със селяните, на разорение са подложени и българските занаят-чии. Западането на старите занаяти започва още по времето на турското роб-ство. Този процес се задълбочава особено след Освобождението. Занятчийство-то вече не може да задоволява потребностите и новите изисквания на градско-то население, не изсдържайки конкуренцията на по-евтините западноевропей-ски стоки. Повишените изисквания на българския пазар, нахлуването на вън-пни стоки и загъбването на непретенциозния турски пазар съсипва дребните стокопроизводители в града.
През първата половина на 80-те години на XIХв. българските правител-ства правят опит с провежданат от тях политика да облкчват положението на занаятчийте. През 1883г. се издава специален закон, с който държавните слу-жеители се задължавата да носят дрехи от месно прозиводство. Паралелно с изоставането на занаятчийско производство започва да се развива фабричното производство. Организират се и се откриват модерна печатница в Пловдив, фабрика за шишета в Казанлък, спиртна фабрика в София, текстилни фабрики в Сливен, Габрово и Самоков, фабрика за пашкули в Асеновград, кожарска фабрика в Русе, няколко тютюневи фабрики и т.н. Създават се и първите пред-приятия с чужд капитал. От Освобождението до 1885г. се основават около 24 по-едри индустриални предприятия, предимно в София, Русе и Варна. Полага се началото и да добивната индустрия. Правят се и първите геоложки проучвания в района на Перник-Бобовдол-Мошино. Важна пречка обаче за развитието на българската промишленост до средата на 80-те години на века е разпокъс-вания българския вътрешен пазар.
В свободна България вътрешната и външна търговия започва развитието си при ненамеса на държавата. Буржоазията става монополист на вътрешния пазар поради бързото изселване на турските търговци. Липсата на модерна пътна мрежа и железопътен транстпорт ограничават до към средата на 80-те години на столеетието развитието на търговията. Външната търговия на стра-ната се насочва предимно към развитите западни държави – Австро-Унгария, Франция, Германия и Италия. Значителен е търговския обмен с Румъния и със Сърбия.
България изнася предимно зърнени храни, добитък и животински произ-ведения – пшеница, царевица, брашно, птици, яйца, вълна, гайтани, кашкавал, сирене, вълнени платове и други.
През първите години вносът превишава износа. В страната се внасят сол, газ, ориз, платове, готови дрехи, желязо, захар, малко индустриално стоки и т.н.
До Освобожжението по българските земи се създават земеделски кредит-ни кооперации – т.нар. “земеделски каси”. Постепенно възобновяват работа и клоновете на Отоманската банка. Важна стъпка към изграждане на стабилна кредитна система е поставяне началото на баковата институция с основаване-то на БНБ. Основава се и първата малка частна банка в Русе – “Гирдап” през 1881г. През същата година в Шумен се създава и търговско дружество. Със закон от 1880г. се въвежда националната монетна единица – българският зла-тен лев, който по златно съдържание се равнява на френския златен франк.
Паралелно с развитието на аграрните отношения, правителството на Др. Цанков трябва да реши въпроса за строителството на железопътни линии в страната. Австро-Унгария се опитва да застави България да построи железо-пътната линия Белово-София-Пирот. По такъв начин се получава завършен вид пътя Виена-Цариград. Кабинетът във Виена, който има икономически интереси на Балканския полуостров, желае строителството да се възложи на австрийска железопътна компания. Приемането на предложението означава, че ориента-цията на българската търговия към Централна и Западна Европа. От своя стра-на Русия не гледа безучастно на натиска, упражнен от Виена, който може да подкопае влиянието й в България. Нейните търговски и икономически интере-си й налагат да отстоява друг проект – линията София-Търново-Свищов. Княз Александър I подкрепя австрийският проект, а либералната партия се обявавя-ва срещу прибързани действия.
Съдбата на първото либерално се решава от конфликта, който избухва в Европейската Дунавска комисия, чрез която Австро-Унгария се опитва да на-ложи контрола си върху корабоплаването по р.Дунав. За постигането на тази цел тя се нуждае от подкрепата на България. Под натиска на княз Aлександър I Др.Цанков официално инструктуира българския делегат в Комисията да под-крепя позицията на империята на Франц-Йосиф, но неофициално му нарежда да гласува против. Др.Цанков е принуден да подаде оставка. Депутатите на Ли-бералната партия гласуват т.нар. “законодателни пълномощия” на правител-ството на П.Каравелов, който на 28.11.1880г. съставя нов кабинет. С тези пъл-номощия правителството получава правото да разранотва и да въвежда закони между сесиите на Парламента. Това е нарушение на Търновската конституция, което умело се използва срещу либералите. Техният авторитет намалява и във връзка с по-твърдата данъчна политика, която са принудени да следват. В дър-жавата се задълбочава разделението на -фили и –фоби по отношение на пози-цията към Русия, което увеличава привържениците на Консервативната пар-тия – опора на княза. За да постигне набелязаната цел, Александър I се нуждае както от вътрешна подкрепа, така и от одобрението на държавите, подписали Берлинския договор, и особено руската позицията. Нa 1.03.1881г. е убит импе-ратор Александър II от членовете на терористичната организация “Народна во-ля”, което рязко променя политическия климат в Петербург. По време на посе-щението си в Москва по повод погребението на загиналия владетел, български-ят княз убеждава със същите аргументи новия император Александър III (1881-1894) необходимостта да бъде суспендирана (отменена) Търновската конститу-ция. Князът намира подкрепа не само в Русия, но и от страна на Австро-Унга-рия и Германия. На 27.04.1881г. княз Александър I извършва държавен прев-рат. За министър-председател се назначава руския генерал Казимир Ернрот (27.04. – 1.07.). На 1.05. с.г. излиза указ, по силата на който страната Княжес-твотот се разделя на 5 области. Начело на тях са поставени руски офицери, наречени извънредни комисари. На 11.05. се обявяват публично и княжеските искания: пълномощия за 7-годишен период, изграждане на нови държавни ин-ституции и преразглеждане на Конституцията след преразглеждане на срока. Поисканите пълномощия трябва да се одобрят от ВНС.
На 1.07.1881г. в Свищов II ВНС одобрява поисканите от Александър I пълномощия и суспендира основния закон на страта за посочения период. За-почва “Режима на пълномощията”. По своята същност този режим представля-ва концентриране на законодателната и изпълнителната власт в ръцете на мо-нархическия институт с цел да се изградят и приложат нови форми и механиз-ми за функциониране на властта. По този начин се погазва Конституцията. Чрез него обаче се постига по-ефективна управленска система. Създават се Сметната палата, Статистическото бюро, има модернизации в просветата, армията, църквата, съда и други. Въпреки тези факти, режимът се установява незаконно и не стабилизира вътрешното състояние в България.
Според С.Радев, К.Иречек и др., т.нар. “режим на пълномощията” е само-волно решение на княза, подкрепен от консерваторите. Те налагат мнението, че преврата не не одобрен от Русия, а е под влиянието на Австро-Унгария. Об-становката около “режима на пълномощията” се изследва от И.Димитров, Г.То-доров, А.Пантев, Т.Жечев, Е.Попова, А.Пантев и други. Български, руски, ан-глийски, австро-унгарски и германски документи доказват преувеличената ро-ля на княз Александър I Батемберг и умаловажават ролята на българското об-щество и политици. Създава се т.нар. “Държавен съвет”, с който се изгражда тристепенна институционна система, гарантираща окончателното разделение на властите. Заедно с княза и Парламента, Държавният съвет извършва ма-щабна дейност за модернизиране на съществуващо законодалство. Изработват се нови закони – за чиновниците, за песиите, за горите, за земята и т.н.
Държавният съвет – 1.11.1881 – 5.12.1883г. ограничава прякото участие на избирателите в законодателните органи и е под прякото ръководство на мо-нарха, с което се премахва идеята за укрепване на разделението на властите. От 1.07.1881 до 23.06.1882г. князът сам ръководи изпълнителнава власт като успоредно с това ръководи и Министерския съвет. В правителството доминират представители на Консервативната партия. В момента, когато либералите успя-ват да разгърнат масово протестно движение против режима, княз Александър I Батемберг отново търси помощта на Русия, за да закрепи накърнения си авто-рите. На 23.06.1882г. за министър-председател се назначава ген. Леонид Собо-лев (23.06.1882 – 7.11.1883), а за военен министър – ген.Александър Каулбарс.
С помощта на славянофилите в Русия, българският владетел успява да притъпи противоречията си с правителството в Петербург. Само за няколко ме-сеца генералите влизат в конфликт с всички политически сили. Много от недо-разуменията са предизвикани от непознаване на обстановката от заемането на противоречиви позиции и т.н. В основата на конфликта е австро-русково съ-перничество за влияние в България. Генералите подкрепят руския проект от-носно железопътния въпрос, а князът и консерваторите – австрийския. В отго-вор на това руската дипломация започва да възприема Александър I като неже-лано лице на българския престол. От своя страна князът търси опора в лебера-лите, които през 1883г. се разцепват на две крила – “умерени”, начело с Др. Цанков и “крайни”, ръководени от П.Р.Славейков и П.Каравелов. В началото на м.август 1883г. се подписва споразумение, с което Консервативната партия се съгласява да бъде възстановена Търновската конституция, а Др.Цанков поема ангажимент за нейното изменение. Руските генерали се ориентират към съюз с крайните либерали, водещи агитация срещу княза. Те не приемат съглашението на Др.Цанков и категорично се обявяват срещу промените в основния закон на държавата.
На 6.09.1883г. с “Манифест към българския народ” Александър I се от-казва от пълномощията си вследствие официалната молба на депутатите в III ОНС, възстановявайки Конституцията. Съставя се коалиционно правилител-ство, начело с Др.Цанков (7.09.1883 – 29.06.1884) от умерените либерали и кон-серваторите. Новият кабинет се съгласява с княза да приеме Закон за промяна на Конституцията след тригодишен период в желаната от владетеля посока. Из-браното по време на режима III ОНС гласува исканата промяна. В навечерието на 1884г., консерваторите напускат правителството.
Причините за неуспеха на “режима на пълномощията” се коренят в ня-колко насоки. Вътре в Княжеството има съпротива от страна на Либералната партия. Това се съпровожда и с вътрешни неуспехи. Паралелно с това има кон-фликт с Русия след 1882г.
Крайните либерали не се съгласяват с промяната на основния закон и за-почват упорита политическа борба. На проведените през м.юни 1884г. парла-ментарни избори те печелят мнозинство. Това позволява на П.Каравелов (26.06.1884 – 9.08.1886) на 26.06.1884г. да състави своето второ правителство. Новоизбраното IV ОНС обезсилва прдвидената промяна на Конституцията. Въз-становява се Търновската конституция и демократичните права и свободи.
С управлението на новото правителство се доказва зрелостта на българ-ския народ, който е способен да отстои правата и свободите си, както и да за-щитава законността. Режимът на пълномощията води до разцепление на Либе-ралната партия на “умерени” и “крайни”. Поставя се началото на раздробяване-то на българскта политическа действителност. Двата кабинета на П.Каравелов имат за задача да успокоят вътрешнополитическата обстановка, да преодолеят обтегнатостта на българо-руските отношения и впоследствие да осъществят Съ-единението на Княжество България и Източна Румелия.
В първите няколко години от своята независимост в България се форми-рат основните принципи и институции на властта чрез приемането на Консти-туция. По своята същност, обаче, тя не може прецизно да дозира и механично да гарантира съотношението между действията на Монарха, Правителството и Парламента в триъгълника на властта. По отношение на позицията си към ин-ституцията на княза се стига до конфликти във вътрешнополитическия живот и политическото раздробяване. Спомагащ фактор затова е и натиска от Русия и другите Велики сили, което доусложнява неукрепналото все още държавно положение

[fforza]

Пич кво друсаш?

[Rechtswissenschaft]

БЪЛГАРИЯ СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1918-1923)

В началото на ХХв. България, след като изпробва всички възможности за разрешаване на националния въпрос, полага върховни усилия за национално обединение по военен път. Отначало тя се ориентира към Балканския съюз под егидата на Антантата и на Русия. Слабостта на този съюз въвеждат страната в международна изолация и довеждат до Първата национална катастрофа. Отказът на Антантата да подкрепи България, в най-голяма степен обу-славя ориентацията й към Централните сили по време на Първата световна война. Към нейния край превъзходството на силите на Антантата в численост и бойна техника става все по-очевид-но. При това положение започват преговори между Русия и Централните сили и техните съюз-ници, които завършват с подписването на Букурещкия мирен договор на 7 май 1918г. Според него България вместо да получи Добруджа, тя само участва в установеното там съвместно уп-равление на държавите от Централните сили. Отново съюзниците започват да се държат неко-ректно и да съблюдават собствените си интереси. Този дипломатически неуспех на българската държава прави положението на правителството на д-р В.Радославов неудържимо. Царят го от-странява от управлението и на 21 юни 1918г. възлага на Александър Малинов да състави нов кабинет, в който влизат демократи и радикали. Основната задача на новият кабинет е да изведе България от войната, като запази териториалните й придобивки. Но войната продължава и това задълбочава общественото недоволство. В такава обстановка избухва и т.нар. “Войнишко въс-тание”.
Първоначално то се развива стихийно, породено от социалното брожние в армията и спонтанното войнишко недоволство след едно тежко поражение. На 18 септември 1918г. съгла-шенските военни сили на Солунското стратегическо направление осъществяват пробив при Добро поле. Героизмът и съпротивата на българските дивизии, съставени от изгладнели войни-ци без достатъчно боеприпаси и оръжие, не могат да спрат настъплението на числено превъз-хождащия ги противник. След пробива частите на българката армия отстъпват към старите пре-дели на България. Недоволството сред войниците е голямо. Оформя се и идеята да се организи-ра поход към София, чиято цел е да се свали правителството и да се накажат виновниците за въ-вличането ни във войната.
На 24 септември 1918г. един въстанически отряд превзема Главната квартира на дей-стващата армия в Кюстендил. Войнишки комитет в Радомир започва да координира действията на въстанниците. Дворецът и правителството бият тревога. На Коронен и Министерски съвет се вземат решения. Кабине-тът на Малинов-Костурков моли командването на съглашенските сили за примирие. Верните на цар Фердинанд части се подготвят за отбрана на София. Пристигат на помощ и германски части. Александър Стамболийски и Райко Даскалов са пуснати от затвора, за да спрат с авторитета си настъплението на въстаниците, но двамата земеделски водачи при-дават на тяхното движение организиран и целенасочен характер. Те виждат във въстанието въз-можност за сваляне на монарха и за излизане на България от войната, за осъществяване на тех-ните си цели и обявяването на страната за република.
На 27 септември 1918г. Р.Даскалов обявява в Радомир пред събралото войнишко мно-жество България за република. Водените от него въстанически сили се отправят към Перник и с.Владая към София. След упорити боеве на 29 септември с.г. те достигат до покрайнитните на столицата. Правителството обявява обсадно положение. Въстаническият щаб непридлидливо отлага последната атака, като очаква, че след дадения ултиматум столицата ще падне без бой. Пропуснат е моментът за нанасяне на решаващия удар. Правителството печели време. Към отбраняващите София части се присъединяват и юнкерите от Военното училище и полицейски подразделения.
На следващият ден, 30 септември, въстаниците губят бойната инициатива. Правител-ствените части преминават в контранастъпление. Тяхното превъзходство в артилерия и картеч-ници се оказва решаващо. Въстаналите войници са разгромени.
Войнишкото въстание принуждава правителството да подпише примирие, като прекра-тява по такъв начин участието на България във войната. Държавите от Антантата отговарят по-
ложително на българското искане, защото се страхуват от безредици и в собствените си армии. споразумението е подписано на 29 септември 1918г. в Солун. Според него България се задъл-жава незабавно да опразни завзетите от нейната армия земи, които до началото на войната вли-зат в пределите на Сърбия и Гърция, незабавно да демобилизира своята армия под контрола на съглашенските офицери, войските на запад от р.Вардар да останат в плен на Съглашението ка-то залог, германските и австроунгарските части да напуснат България в срок от 4 седмици.
След Войнишкото въстание оставането на цар Фердинанд на българския престол става невъзможно. Срещу него се обявяват и победителите от Съглашението. На същото мнение са и лидерите на основните политически партии. При тези условия, на 3 октомври 1918г. с Мани-фест до българския народ цар Фердинанд обявява своята абдикация. На престола той оставя първородния си син – Борис, под името цар Борис III (1918-1943).
След примирието от 29 септември 1918г. в България навлизат съглашенските части. Те заемат железопътните възли и пристанища. Основният им контингент се състои от френски, ан-глийски и италиански войски. Командването на съглашенските армии не допуска в България войскови части на съседните държави. Под диктовката на настанените в България окупационни войски в страната се запазва военното положение и цензурата в печата. Оставените в плен бъл-гарски войници се използват като работна ръка. България служи на Съглашението като плац-дарм в борбата му срещу Германия и Австро-Унгария.
За да осигури по-голяма представителност пред съглашенските сили правителството на Ал.Малинов, след потушаването на въстанието, се преустройва. На 17 октомври 1918г. е назна-чен нов кабинет, пак под председателството на Малинов. В него влизат НП, СДП, левицата на Янко Сакъзов и на земеделците с Цанко Бакалов. БЗНС приема да участва в коалиционното правителство, тъй като се надява да повлияе за премахване на окупацията, военното положение и цензурата в печата, и за прекратяване на преследванията срещу участниците във Войннишко-то въстание. Новият коалиционен кабинет просъществува малко повече от месец и подава ос-тавка, а като повод използва предаването на Южна Добруджа в ръцете на румънците. На 28 но-ември с.г. лидерът на НП Теодор Теодоров оглавява новия коалиционен кабинет. В това прави-телство освен неговата партия участват още ДП, ПЛП, РП, БРСДП (об.) и БЗНС. Основната за-дача на новото правителство е да осигури мира в страната, за да получи благоприятни условия за воденето на мирните преговори. Затова то със сила смазва стачката на пернишките миньори и прокарва два закона: Закон за конфискацията на имотите, придобити чрез спекула и Закон за данъка върху печалбите от войните. През месец май 1919г. се появяват противоречия с прави-телството и БЗНС, подати което кабинетът подава оставка. Сформиран е нов, отново начело с Т.Теодоров в същия състав, но без ДП. Новото правителство арестува част от либералните по-литици и приема закон, с който трябва да бъдат съдени всички виновници за Втората национал-на катастрофа. Кабинетът започва и преговори за мир (Парижка мирна конференция). България получава условията за мирния договор, които са катастрофални за нея. Посрещнати са с протес-ти от Народното събрание, правителството и партии и въобще от обществото.
На 17 август 1919г. в България се провеждат парламентарни избори. Те показват на-строението на българския народ след войните и националните катастрофи. Най-много гласове получава БЗНС (186000), а след него се нарежда БКП (т.с.) със 120000 гласа. Старите традици-онни партии – ДП, НП, РП, ПЛП, претърпяват провал. Върху тях лежи тежката отговорност за въвличането на България в Първата световна война на страната на Централните сили.
БЗНС няма необходимото мнозинство, за да състави самостоятелно правителство. След продължителни преговори Ал.Стамболийски формира на 6 октомври 1919г. коалиционен каби-нет с участието на НП и ПЛП.
При така съществуващата обстановка новото правителство не може да води самостоя-телна политика. То е силно ограничено в своите действия, както на международната сцена, така и вътре в страната. За всяко негово решение последната дума имат окупационните власти.
Една от първите стъпки на новия кабинет е да арестува членовете на бившето либерал-но правителство. Малко по-къстно, на 22 ноември 1919г. НС приема Закон за съдене и наказа-ние на виновниците за националната катастрофа. Ал.Стамболийски е силно ограничен в своите
действия. Той не може постави веднага и въпроса за виновниците за Първата национална катас-трофа, тъй като трябва да се обяви срещу партньорите на БЗНС в правителствената коалиция.
Важна стъпка на коалиционното правителство на Ал.Стамболийски са приетите два за-кона: Закон за облекчение на жилищните нужди и Закон за търговията със зърнени храни. Вто-рият има не само стопанско, но и важно икономическо значение. Външната търговия е отнета от ръцете на едрите търговци, които налагат изкупни цени.
Политическата обстановка в България се изостря по времето на транспортната стачка. Тя е предхождана от огромен брой митинги и демонстрации. Срещу разбунения народ прави-телството хвърля полицията и оранжевата гвардия на БЗНС. В отговор на побоищата и преслед-ванията повечето от железопътните и телеграфопощенските работници обявяват в края на ме-сец декември 1919г. стачка, която след два дни прераства в обща транспортна такава. Активни-те действия на правителството, от една страна, и разединението в ръководството на стачката, от друга страна, довеждат до неуспех. На 19 февруари 1920г. стачката е прекратена.
Катастрофалната роля за развитието на България изиграва Ньойският мирен договор. Преговорите за оформяне резултатите от войната започват още в началото на 1919г. и се про-точват до есента на с.г., поради противоречия сред победителите. Нашите съседи желаят тери-ториално разширение на сметка на България. Като вижда техните апетити, българското прави-телство предлага в Македония, Западна Тракия и Южна Добруджа да се проведат допитвания до населението, което само да реши към коя страна да бъде присъединено. Победителите от-хвърлят това предложение. Те желаят да се разпореждат така, както повеляват само техните ин-тереси.
Българската делегация е държана далеч от преговорите, които решават съдбата на роди-ната им. Мирният договор е представен на делагатите под формата на диктат.
На 27 ноември 1919г. Ал.Стамболийски подписва договор за мир между България и държавите от Съглашението в парижкото предградие Ньойи сюр Сен. От страната са откъснати нови късове българска земя. По западната граница Сърбия заграбва Струмишка околия, Боси-леградско, Царибродско, села в Трънско и Кулско. Румъния слага ръка върху Южна Добруджа. Войските на Съглашението окупират и Западна Тракия, която по-късно предават на Гърция. България запазва само икономически излаз на Бяло море.
Победителите налагат на българската държава да плаща репарации в размер на 2,250 млрд. златни франка. Тази сума трябва да бъде изплатена в срок от 37 години. България е за-дължена да дава на своите съседи контрибуции в натура – жито, въглища и добитък.
Докато заобикалящите България държави разполагат с многочислени, добре въоръжени армии, тя може да има само малобройна и то не наборна, а наемна войска. Нейният състав, за-едно с полицията и граничната стража, не трябва да надхвърля 33000 души. Страната е оставе-на незащитена пред нейните съседи. Според договора в България трябва да има контролни ко-мисии, които да контролират дали държавата изпълнява мирния договро. Тези комисии само ограничават суверенитета на страната.
Решенията от Ньой имат отражение върху цялостното развитие на България. Наложени-ят натиск спъва стопанския напредък, тегне и върху политическото развитие. За дълги години държавата остава изолирана в международните отношения, без възможности за решаване на своите проблеми.
Съюзниците на БЗНС в правителството – НП и ПЛП, стесняват размаха на неговата дейност. След транспортната стачка Ал.Стамболийски търси начин да се освободи от тяхната опека. На 20 февруари 1920г. НС е разтурено. БЗНС разчита на пълна победа в насрочените из-бори. Основание за това му дава не само променената политическа обстановка в страната, но и приетият изборен закон, който изисква задължително гласуване.
Изборите се провеждат на 28 март с.г. За старите партии резултатите са катастрофални. БЗНС получава най-много гласове и 110 депутатски места в НС, но те не са достатъчни, за да сформира самостоятелно правителство. По тези причини земеделците касират 13 народни пред-ставители главно от БКП. На 21 май 19130г. Ал.Стамболийски съставя новия кабинет.
В БЗНС членуват различни слоеве от българското общество, но най-вече от селото. Тук има бедни, средни и богати селяни. Като политическа партия обаче БЗНС защитава предимно
интересите на средните селяни. Водячът на БЗНС Ал.Стамболийски създава и лансира съслов-на теория, според която обществото се дели не на класи, а на съсловия. Главното съсловие в България е селското. По същество идеологията на БЗНС не отрича съществуващата дотогава обществено-икономическа система, но тъй като едрият капитал експлоатирал и разорявал дреб-ните и средните селяни, земеделската партия се обявява за ограничаване на едрата частна соб-ственост, за защита на дребната и за подпомагане на кооперациите. БЗНС открито противопос-тавя идеята за демократична земеделска република на съществуващата монархическа форма на управление.
Теорията на БЗНС нанася силен удар върху традиционния парламентаризъм, защото уп-равлението на държавата трябва да се регулира предварително на партийните земеделски кон-греси, а след това правителството ще се задължи да ги реализира в практиката.
Самостоятелното правителство на БЗНС провежда реформи, каквито българското об-щество не познава до този момент. Те имат за цел да намалят социалното и политическото нап-режение в страната, да внесат по-голяма справедливост в живота на хората. Естествено основ-ното внимание е съсредоточено върху селото, където има малоимотни и безимотни селяни. България е изпълнена с бежанци от нейните откъснати покрайнини, които до войните също са се занимавали със селскостопански труд. Снабдяването на всички тези хора със земя се смята за належаща необходимост. За целта се приемат два закона: Закон за настаняването на бежан-ците и Закон за трудовата поземлена собственост. Вторият определя правото да се владеят до 300 декара обработваема земя. Площите, които са в повече, се изземват срещу обезщетение и се предават на обезземлените и малоимотните селяни. От отчуждените и държавните земи се съз-дава държавен поземлен фонд за стабилизиране на дребните селяни. Явно Ал.Стамболийски се стреми да прокара принципа, че земята трябва да бъде на тези, които я обраборват. Този закон обаче среща силната съпротива на едрите собственици и поддръжниците и политици, и практи-чески не се осъществява докрай.
Реформите на земеделското правителство ощетяват отчасти и едрата градска собстве-ност. Много държавни служби, учреждения и други се разполагат в частни сгради. Правител-ството изразходва от бюджета много финансови средства за наеми. За да спести на държавата разходи, то пристъпва към отчуждаването на тези сгради. Не се засягат само онези от тях, които служат за жилища или за упражняване на някакъв занаят.
Важно значение има и Законът за трудовата повинност. Според него всички младежи и девойки, навършили съответно 20 и 16 години, трябва да служат в специални трудови дружини, създадени за реализация на обществено-полезен труд. Законът допуска откупване на трудовата повинност, което позволява на по-заможните да се освобождават.
Трудовата повинност има освен икономически и друг важен смисъл. Тя позволява на лишената от армията българска държава да даде скрита форма на начална военна подготовка на младежите.
Правителството провежда и реформи в данъчната система, като въвежда подоходен да-нък и данък върху дружествата, чрез който се стимулират кооперациите, тъй като те са облага-ни с малък данък.
Правят се и културни реформи, а също така и такива в българският език. Въвежда се за-дължително основно образование, слага се акцент върху професионално-техническото образо-вание, за сметка на хуманитарното, музикалното и рисувателното училища са превърнати във Висши и се откриват нови факултети в Софийския университет.
Проведените реформи засягат чувствително по-имотните слоеве в обществото. Нараст-ващото сред тях недоволство се пренася и в икономическия живот посредством опозиционните политически формации. Поради тези промение в началото на 1923г. започва да се стабилизира икономиката на страната.
В областта на своята вътрешнополитическа дейност земеделското правителство дава ход на делото за съдене на виновниците за втората национална катастрофа. Процесът трае 18 месеца и са осъдени 12 души, между които са бившият министър-председател В.Радославов, министърът на войната в неговото правителство и други.
Този процес е основният, но далеч не единственият в годините на самостоятелно земе-делско управление. Обвинени в корупция и превишаване на власт, през съда преминават в ог-ромен брой наказателни дела стотици служители в държавния апарат от годините на войната.
За жалост тези процеси понякога се движат между справедливостта и съдебната разпра-ва с политическите противници и затова те не намаляват напрежението в страната, а в много случаи допринасят за нажежаване на атмосферата.
Друг основен външнополитически проблеми за земеделската власт се явяват нейните взаимоотношения с ВМРО. Като реакция срещу активно провежданата в Македония политика на дебългаризация през границите преминават въоръжени чети на организацията с цел защита на местното насление и оказване на съпротива. Под натиска на белградското правителство, с което Стамболийски е принуден да се съобразява, се слага забрана за сформирането на такива чети, кеото довежда до конфликт между кабинета на земеделците и македонската организация. Преследването на нейни дейци в Петричко води до убийството на министъра на вътрешните ра-боти през 1921г.
Сложната вътрешна обстановка е съпроводена от необходимостта, правителството на Стамболийски да предприеме отговорни външнополитически ходове. Тяхната цел е да излезе държавата от международната изолация след Първата световна война и да се работи за смекча-ване или за ревизия на най-неблагоприятните клаузите от Ньойския договор. Кабинетът на Ал.Стамболийски се опитва да реши тази задача чрез нова ориентация на българската външна политика, стреми се да решава българския национален въпрос по мирен път и в разбирателство с другите балкански народи. Освен това се демонстрира готовност за разбирателство и със съ-глашенските Велики сили, предимно с Англия и Франция, които тогава са “гаранти” за евро-пейското следвоенно статукво. Основното средство на Стамболийски е тактиката на лавиране. Ето защо външната политика на БЗНС се характеризира с известна непоследователност и ко-лебливост.
Особено внимание правителството на БЗНС отделя на отношенията със Сърбо-хърват-ско-словенското кралство (бъдещата Югославия). България търси сближение с него най-малко по две причини. Според Ал.Стамболийски през Югославия минава пътят за подобряване на от-ношнията с Франция. Българското правителство се надява да получи поне облекчение по пла-щането на репарациите. С отслабване на натиска в Македония България желае да получи под-крепа на стремежа си за излаз на Бяло море през Западна Тракия.
До есента на 1922г. Югославия остава равнодушна към стремежите на София. Едва то-гава се провежда среша между двамата премиери. На 23 март 1923г. е подписана т.нар. “Нишка спогодба” между България и Югославия. Двете страни поемат ангажимент за съвместна охрана на границата и преследване на въоръжените чети. Под ударите на спогодбата попада ВМРО. Нейните отношения със земеделците се изострят още повече.
Особено неблагоприятни за България са и клаузите на Ньойския договор, свързан с ре-парациите. България трябва да изплати 2,250 млрд. златни франка на Съглашението за срок от 37 години при 5 % лихва. Положението се влошава, тъй като съглашенските сили-победителки отхвърлят молбата на земеделското правителство за налагане на мораториум. Кабинетът е при-нуден да подпише на 16 март 1923г. протокол с междусъюзническата комисия за изплащане на репарациите, според който България получава репарационни облекчения.
Правителството на БЗНС не възстановява отношенията на страната с Русия, но това ед-ва ли е възможно при тогавашното международно положение. То обаче не пречи да бъдат съби-рани зърнени храни за гладуващите в Поволжието.
Наистина външната политика на земеделското правителство се осъществява при много трудни условия. Обективно погледнато кабинетът на БЗНС трябва да се справя с последиците от една политика, за която не е отговорно. Разработената от БЗНС схема на външна политика обаче няма никакви шансове за успех. В конкурентна обстановка съглашенските сили са заин-тересовани от прилагането на Версайската система, а не от създаване на претенции за нейното нарушаване, към което се стреми Ал.Стамболийски.
Управлението на БЗНС се съпровожда от остра политическа криза, която изживява страната. Раните от войната още не са зарастнали. Последиците от тях се чувстват върху целия български обществен живот. Старите буржоазни партии и монархическият институт носят го-ляма отговорност за националните катастрофи, за пропилените надежди. Техният авторитет сред българския народ е силно уронен. В катастрофално състояние се намират либералните партии, които въвличат България в Първата световна война.
За да оцелеят в бурния политически живот, традиционните партии започват да се обеди-няват. На 7 ноември 1920г. НП и ПЛП се обединяват в Обединена народно-прогресивна партия. На 29 ноември с.г. либералната коалиция се обединява в Националлиберална партия.
От 1919г. започват да възникват някои организации, които отричат парламентарните форми на борба. През с.г. се създава Военният съюз, като професионална организация за защи-та на военните. Постепенно тя започва да се меси в политиката и застава срещу БЗНС. След 1921г. започва да се готви за преврат.
През 1921г. се създава и Народният сговор, който подтиква обединителните процеси сред буржоазните партии. Той ратува за силна държавна власт и държавна намесаа в икономи-ката, и за пререгулиране на социалните конфликти. По същото време възниква и Българският народен съюз “Кубрат”, съставен от запасни офицери-националисти, ратуващи за силна дър-жавна власт. поради проюгославската политика на БЗНС срещу него застава и ВМРО, която за-почва да прави атентати и издава смъртна присъда на премиера.
Укрепването на земеделското правителство и неговите социални реформи засилват обе-динителните процеси в буржоазните сили. На 6 юли 1922г. е образуван Конституционният блок, в който влизат Обединената народнопрогресивна, ДП и РДП. Те се обявяват против кон-ституционното управление на БЗНС и са подкрепени от националлибералите и БРСДП (об.). Сблъсъкът между кабинетът и Конституционният блок не закъснява. Новата политическа фор-мация насрочва своя първи събор за 17 септември 1922г. във Велико Търново. БЗНС го прова-ля, а лидерите на блока са малтретирани от селяните. Всичко това изостря напрежението в стра-ната.
Важна политическа мярка на правителството на Ал.Стамболийски е референдумът от 19 ноември 1922г. Огромното мнозинствоот българите признава вината на старите буржоазни партии за националните катастрофи. На съд са даденине само лидерите на либералите, виновни за Втората национална катастрофа, но и членовете на бившето правителство.
БЗНС се надява, че чрез едни нови избори ще може да обуздае по парламентарен път своите политически противници. На 22 април 1923г. се провеждат нови избори, които са спече-лени убедително от БЗНС. Опиянен от победата си, съюзът не вижда наближаващата опастност от държавен преврат.
След Търновските събития от месец септември 1922г. и след референдума от края на с.г. част от лидерите на Конституционния блок и на Националлибералната партия подкрепят идеята на Военния съюз за преврат. Градусът на напрежението се повишава във връзка с избо-рите от началото на 1923г., когато опозицията осъзнава, че не може да свали от власт правител-ството на Ал.Стамболийски по парламентарен път. Преди тези избори започва явна конфронта-ция межди БЗНС и БКП, а от БЗНС се отделя т.нар. “десница” на Марко Турлаков. Така балан-са на политическите сили се измества от противниците на правителството, което улеснява прев-рата на 9 юни 1923г.
По време на преврата Стамболийски не е в София. От няколко дни е в родното си село Славовица, Пазарджишко, където на 7 юни го посещава цар Борис III. Това внася известно ус-покоение у министър-председателя.
Призори на 9 юни 1923г. частите на Софийския гарнизон и юнкерите от Военното учи-лище завземат ключовите позиции на полицията, централната телеграфо-пощенска станция, централната ж.п. гара и т.н. Земеделските министри са арестувани по домовете им. Заговорни-ците изненадват и обезоръжават съсредоточените в София сили на оранжевата гвардия.
Сутринта на 9 юни 1923г. превратаджиите оповестяват новото правителство, начело на което застава проф.Александър Цанков.
Народът въстава срещу извършителите на държавния преврат, но въпреки това обаче съпротивата е сломена. На 14 юни 1923г. след дълги мъчения в собствената си вила е убит Ал.Стамболийски. Започва нов етап от развитието на България, изпълнен с ожесточени и кър-вави борби.
Втората национална катастрофа поражда тежка икономическа, социална и политическа криза в българското общество. Непосредствено след войната то прави опит да намери изход от нея чрез последователна смяна на широко коалиционни правителства, в които тежестта посте-пенно се премества от просъглашенските към т.нар. “леви партии” и най-вече към БЗНС. Ре-формената програма на БЗНС и неговата антивоенна агитация го извеждат начело на полити-ческия живот. Мащабните социални реформи и новата външна политика, в условията на криза-та, постепенно довеждат до обединяване на политическата опозиция срещу правителството. Не-успехът на легалните форми на борба ориентира политиците към насилствена промяна в уп-равлението, осъществена от Военния съюз и дейната подкрепа на всички останали партии, ВМРО и двореца.

[Rechtswissenschaft]

БЪЛГАРИЯ ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1914-1918). ПОДПИСВАНЕ НА НЬОЙСКИЯ МИРЕН ДОГОВОР. ВТОРА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

В резултат на Балканските войни (1912-1913) се премахва османският национален и феодален гнет над балканските народи, но това не означава ликвидиране на националния гнет и като цяло националният въпрос на Балканите продължава да съществува. Острите противоре-чия при разпределнието на от-воюваните от Османската империя земи обаче водят до война между съюзни-ците. Най-тежките последствия от нея за България за Букурещкият (28 юли 1913г.) и Цариградският мирен договор (16 септември 1913г.) мир, които очертават контурите на националната ни катастрофа. Сърбия получава Вардарска Македония, Румъния заграбва Южна Добдуджа, България получава Пиринска Македония, част от Беломорска Тракия и на изток Свиленградско, Малкотърновско и Царевско.
В двете войни България губи около 61000 души – убити, ранени и без-следно изчезнали, над 250000 души търсят спасение в България. Армията се оказва на необходимата висота, провежда блестящи операции и нововъведения – използва авиация за бомбардиране и придвиж-ва артилерията след пехотата при настъпление. Фаталните грешки на управляващите обаче во-дят държавата ни до крах. Основният проблем на страната – националното обединение – оста-ва нерешен и определя участието на България в Първата световна война.
Александър Гергинов и Михаил Маджаров документално описват борбата между Ан-тантата и Централните сили. Д-р Б.Кесяков издава изцяло текста на Ньойския мирен договор, който е придружен и с научен коментар. Христо Си-лянов и Йордан Миланов проучват бойните действия по всички фронтове. Георги Марков – за подготовката и хода на войната. Г.Камбуров – по отношение на съюзниците. П.Петков и Андрей Пантев – за отражението в САЩ. Па-рижката мирна конференция – Симеон Дамянов, Антония Кузманова, Христо Христов.
В българската историография темата за Първата световна война е раз-глеждана от учените: Любомир Панайотов, Андрей Тодоров, Йото Йотов, Андрей Пантев, Христо Христов, Недьо Недев, Кръстьо Манчев, който внима-нието си главно на балканските проблеми.
В края на XIX – началото на ХХв. в Европа се оформят два конкурентни блока на противопоставяне – Централни сили (или Троен съюз) и Антанта (Съглашение). Началото на съществуването на Централните сили се поставя със сключването на съюз между Германия, Австро-Унгария и Италия през 1882г., като се запазва до 1915г. Антантата в съюз между Англия, Франция и Русия, оформен окончателно през 1907г. и е насочен срещу Германия за за-пазване на статуквото на континента. Икономическото и политическото развитие на голе-мите сили се извършва неравномерно и води до измение в отношението на си-лите между тях. И тъй като свободни територии вече няма, а никоя от колониалните държави не желае да отстъпи своите територии, капителистическите страни са изправени пред военен конфликт. Бързите планомерни темпове пра-вят настъпателна Германия на политическата сцена. Стремежът й към колони-ални владения в Близкия и Среден Изток и Африка. Двата блока имат агресив-ни цели и се стремят да преразпределят териториите на света. Новите буржоазии – Германия, Австро-Унгария и Италия са добре подготвени за водене на война и дори имат в дъулгосрочен план продължителни инициативи за воденето на военните действия. Антантата развива усилена дип-ломатическа дейност, спечелва повече съюзници, дори изважда Италия от състава на Тройния съюз и я привлича на своя страна. С Централните сили остава само Османската империя.
Двете Балкански войни нанасят тежки поражения върху стопанския живот на страната ни. Ускореното икономическо развитие в началото на века спомага за бързото стабилизиране на България, не са без значение и последните плодородни години. Решаващо място има и и факта, че военните действия се водят извън старите ни територии и не нанасят непосредствени вреди. Увели-чението на цените не надхрвъля 10 % и през 1914г. българският лев вече е стаби-лизиран, а капиталовложенията в индустрията дори се увеличават. Присъединяването на нови територии също е от важно стопанско значение за България. Въпреки военните разходи и сред-ствата заделени за оказване помощ на бежанците, икономическата система на страната остава силна. Далеч по-сериозно е политическото състояние на държавата ни. Проведените през месец ноември 1913г. избори водят до необичайни резултати. Правителството на д-р Васил Радос-лавов, в което влизат Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партии (ЛП, НЛП и МЛП) получава 94 от общо 204 места в Парламента. Очевиден е банкрутът на НП и ПЛП с общо 6 места. Успех регистрира очертаващата се левица – земеделци, широки социалисти и тесни социалисти – общо 85 места. Д-р В.Радославов трябва да подаде оставка, но и той, и ца-рят не мислят така. Те разпускат НС и насрочват нови избори. За да си осигури мнозинство Ли-бералната коалициа допуска да гласуват мюсюлманите от Западна Тракия и Източна Македо-ния. В огромното мнозинство те все още не са български граждани, но Радославов прави серио-зен компромис с интересите на страната. с помощта на гласовете на новоприсъединените тери-тории на проведетените избори през месец февруари 1914г. Либералната коалиция печели 129 депутатски места срещу 116 на опозицията. Партийните и партизанските страсти взема връх пад националните интереси – 12 турски националисти влизат в НС. Ориентацията на България към Османската империя и Централните сили е предопределена, въпреки че се намираме в поч-ти пълна изолация в Европа и на Балканите в навечерието на Първата световна война.
Възможностите за ефективно осъществяване на нов външнополитически курс от Бълга-рия са силно ограничени от политическото й поражение и дипломатическата изолация. В много голяма степен те зависят от все по-заплитащите се международни отношения. Пректически имаме териториални претенции към всичките си балкански съседи, което е трудно преодолима преграда за намиране на стретегически съюзник за осъществяване на националното обедине-ние. Националните етжнения се споделят от всички политически сили и от военните, и се сти-мулират от нестихващите борби на останалите под сръбска и гръцка окупация българи – Тик-вешкото въстание от 15 юни 1913г., въстанието в Дебърско, Охридско и Струмишко – от месец септември 1913г. Сред политиците обаче липсва единомислие за пътищата за решаване на на-ционалния въпрос.
Българското общество е обхванато от идеята за близък реванш, отказващо да приеме преживяното поражение. Уголемяването на балканските държави за сметка на българските ет-нически зони не плаши българските политици, но ги прави припряни. Мирните варианти на този реваншизъм са нереални, а и съществува увереност в превъзходството на армията ни. Съ-седите са за запазване на статуквото. Управляващата коалиция на Радославов преценява агре-сивността на австро-германския блок като благоприятна възможност за националните ни инте-реси. ПЛП, НП и РП виждат бъдещето на страната ни като привърженик на Антантата. Те са за мирен реваншизъм, но не изключват военен вариант за възвръщане на заграбеното.
Поляризацията на българското общество на темата “с кого” придобива драстични кон-трасти. Въпреки ясно изразените предпочитания е изключена предварителната съюзническа договореност. Борбата за спечелване на съюзници на Балканите започва още преди 1912г. и от-начало Антантата има по-силни позиции. Създаването на Балканския съюз под руска егида е успех, но той не се съхранява за дълго. В навечерието на военния конфликт единствено ориен-тацията на Сърбия към Антантата е на Османската империя към Централните сили не буди съмнение.
Поводът за избухването на Пъраата световна война е убийството на австроунгарския престолонаследник Франц Йосиф на 28 юни 1914г. в Сараево от сръбските националисти Гав-рило Принцип и Трифко Грабежа. Следва месец на невиждана ескалация на напрежението меж-ду основните политически коалиции в Европа. Австро-Унгария връчва ултиматум на Сърбия с 10 условия. С него се нарушава суверенитетът на тази държава и войната става неизбежна. На 28 юли 1914г. Австро-Унгария обявява война на Сърбия. От 1 до 4 август 1914г. във войната влизат Германия, Русия, Англия и Франция. Постепенно кръгът на участниците се разширява, за да обхване почти цяла Европа, а и държави извън нея. След присъединяването на такива стрниа като САЩ, Китай и Япония войната се превръща в световна.
Веднага след обявяването на войната на 1 август 1914г. българското правителство на Радославов декларира пред НС неутралитет. Той се основава на все още невъзстановеното на-пълно стопанство и въоръжени сили след двете Балкански войни. Географското положение настраната постепенно очертава нейните предимства. За Централните сили включването на България във войнната означава да се ликвидира Сърбия, която оказва съпротива на Австро-Унгария, след това да се постигне единно пространство между съюзниците от Балтика до Вар-дар, тъй акто Германия и Австро-Унгария нямат териториална връзка с третия съюзник – Ос-манската империя.
За Антантата, чийто съюзник е Сърбия, България придобива значение на стабилизиращ фактор и сигурен тил за сръбската отбрана. Освен това тъй като Атина и Букурещ също възпри-емат линия за неутралитет, присъединяването на тези страни към войната в голяма степен зави-си от поведението на София. Военните стратези на Антантата гледат на българската армия като на ударна сила срещу Османската империя, която не може да бъде победена единствено по мо-ре. С българска помощ Съглашението може да наложи така необходимия контрол върху проли-вите – Босфора и Дарданелите.
Правителството на Радославов отчита постоянно нарастващото значение на страната в хода на войната. Държавата се нуждае от голям външен заем, за да стабилизира финансите и да изплати мното от просрочените си плащания. Премиерът търси съдействие от страните на Ан-тантата, но те не желаят да се обвързват с него и затова той се обръща към Берлин за заем в раз-мер на 500 млн. дойче марки и го получава от “Дисконто Гезелшафт”. Франция и Русия се опитват да отклонят това обвързване, но закъсняват с новите си предложения. Така Антантата претърпява първия си дипломатически неуспех в България. Не трябва обаче да се надценява значението на този заем, тъй като правителството се стреми да постигне най-изгодни условия за страната срещу евентуалното й включване във войната. По тази причина В.Радославов поставя българските искания за Македония, Добруджа и град Кавала. За да се покаже благосклонен и към двете воюващи групировки, министър-председателят пропуска през българската територия немски военни товари за Османската империя, но същевременно и такива за снабдяване на Сърбия. При различни условия Радославов се опитва да оказва натиск върху двете групировки, като от време на време спира транзитния трафик на оръжие и боеприпаси през България. Става ясно, че България ще воюва на страната на този, който осигури освобождението на Македония. За Централните сили това е значително по-лесно, тъй като те воюват срещу Сърбия и обещават това, което не им принадлежи и което България сама трябва да завоюва. Антантата е в по-зат-руднено положение, тя може да гарантира твърдо единствено линията Мидия-Енос. Другите териториални придобивки са обвързани с поведението на Букурещ и Атина в зависимост от тяхното участие във войната.
Първото конкретно предложение идва на 29 май 1915г., когато Австро-Унгария обеща-ва при влизане във войната на България чрез нападение на Османската империя, замите до ли-нията Мидия-Енос, безспорната част в Македония и част от спорната, териториално разшире-ние в Южна Добруджа. Цар Фердинанд и Радославов обаче за наясно, че тези предложения по-скоро звучат като пропаганден лозунг и нямат реално покритие, тъй като за тях не е взето съгласието на другите Балкански държави. В същото време Тройния съюз обещава по-малко, но дава гаранция за реализация при общ военен успех – цяла Македония, за сметка на Сърбия и Гърция, ще бъде предадена на България. Тази позиция, особено на Германия, има огромен пси-хологически ефект, защото е насочена към най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение.
Обещанията за единствения аргумент в определянето на окончателния избор на Бълга-рия. Царят и правителството следят и развитието на бойните действия по европейските фронто-ве на войната: Западен, Източен и Балкански. Българското правителство протака преговорите, отчитайки, че Италия, въпреки съюзническите си отношения с Германия и Австро-Унгария е за неутралитет. През 1915г. тя влиза във войната на страната на Съглашението, но Централните сили имат някои успехи. Германия предприема широка офанзива на Източния фронт срещу руската армия; Дарданелската операция от месец февруари 1915г. на Англия и Франция е неус-пешна. Гърция и Румъния официално са неутрални. Османската империя влиза във войната още на 1 ноември 1914г. на страната на Централните сили.
Цар Фердинанд търси благоприятен външен съюзник още от лятото на 1914г. На 19 ав-густ 1914г. е подписан договор за съюз с Османската империя, според който българско участие
във военните действия се допуска само след българо-румъно-турски съюз или поне българо-ру-мънско споразумение. Става ясно, че можем да очакваме една корекция на границите ни в Из-точна Тракия. И действително, на 6 септември 1915г. е подписана спогодба с Османската импе-рия, според която България получава територия по долината на р.Марица и ж.п. линията Од-рин-Дедеагач.
На 24 август 1915г. е сключена военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България, която е крачка към обвързването ни с Тройния съюз. Съюзният договор защитава България от вънщно нападение, като в същото време й предоставя “спорната” и “безспорната” зона в Македония, и й обещават земитеп по горното течение на р.Морава до сливането на р.Българска и р.Сръбска Морава. Военен заем от 200 млн.франка скрепява териториалните кла-узи на съюзния договор.
На 6 септември 1915г. между Германия и България е сключен съюзен договор, към кой-то автоматично се присъединява и Австро-Унгария. Тайната спогодба към договора предвижда след войната да се предадат на България териториите от военната конвенция. Ако Румъния и Гърция влезнат във войната против Централните сили, ще последват и други териториални от-стъпки. Фактически с този договор България се присъединява към Централните сили.
Влизането ни във войната на страната на Германия е един недалновиден акт. България е четвъртата дръжава от тази коалиция, състояща се от две разпадащи се империи – Австро-Ун-гария и Османската империя и една страна без колониални ресурси – Германия.
Срещу тази коалиция се изправят неизчерпаемите човешки ресурси на Русия, Франция и владеещата половината свят Англия. Зад нея стои и икономическата мощ на САЩ. Управля-ващите в България правят неправилна оценка и погрешен избор на средствата на съюзника в борбата за национално обединение. Те нямат пълна информация за съотношението на силите, влияят се от моментната обстановка, царят е германец, а В.Радославов е виден германофил. Не са взети под внимание и икономическите потенциали на страните.
Месеците преди включването на държавата ни във войната се характеризират с продъл-жаваща полемика в политическите кръгове , но съпротивителните сили на опозицията видимо отслабват, липсва единство в нея. Тя протестира срещу фактическото нарушаване на неутрали-тета, като допуска през стрната да минат немски военни товари за Османската империя, но си затваря и очите пред друг фактор – българското правителство допуска снабдяването на Сърбия от силите на Антантата. Русия и Франция се опитват да наложат на власт партии, които желаят да водят политика в тяхна полза. С тази цел те организират изкупуване на зърнени храни, като се стремят да поставят страната в затруднено положение. Тази афера е разкрита от правител-ството. Шансовете на Съглашението в България намалвяват още повече. Вътре в опозиционни-те партии липва единение и твърда позиция за неутралитет и се оформят крила и течения с раз-лични виждания. БЗНС и РП се обявяват срещу участието на България във войната, но не са по-следователни и клонят към Русия и нейните съюзници. За неутралитета са и широките социа-листи, но в партията има привърженици и на двата лагера. Единствено тесните социалисти на-стояват категорично з анеутралитет и против въвличането на страната във войната. Те виждат решаването на националния въпрос в създаването на федерация. Тази партия обаче не може се-риозно да окаже сериозно влияние в политиката на България.
На 17 септември 1915г., когато въпросът фактически е приключен опозиционните вода-чи правят последен опит да въздействат за ориенатацията на страната. Иван Евст. Гешов, Алек-сандър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов и други се срещат с царя и го предупреждават за опастността от конфронтиране със Съглашението. Водачът на земеделците Александър Стам-болийски разобличава политиката на монарха и правителството. Той ги предупреждава за голе-мите опастности, които чакат България, ако се присъедини към Централните сили. Стамболий-ски предупреждава цар Фердинанд, че ще загуви не само короната си, но и главата си. За особе-но острия си език е осъден и лежи в затвора.
При осъществяването на военната подготовка за участие във войната правителството ускорено реорганизира армията. От нея са отстранени повечето офицери-русофили. С промяна-та на Военнонакзателния кодекс нарастват броят на клаузите, предвиждащи смъртни присъди. Това показва, че управляващите подготвят сурова разправа с евентуални бунтове във войската. Армията получава оръжие от Германия. Известният германофил ген.Никола Жеков е назначен за главнокомандващ на армията. Печатът обработва общественото мнение, като критикува Ру-сия за това, чер не подкрепя България през Медусъюзническата война.
На 23 септември 1915г. правителството на Радославов обявява мобилизация на армията под предлог за запазване на страната от “възможни изненади”. БЗНС и тесните социалисти во-дят активна антивоенна агитация. Под тяхно влияние на отделни места в армията избухват бун-тове. Най-големи размери те вземат в 27.Чепински полк. Като цяло обаче българската войска запазва високия си дух и боеспособност.
Командването на армиятасъсредоточава войските на сръбската и гръцката граница. На 14 октомври 1915г. цар Фердинанд издава Манифест, с който България обявява война на Сър-бия. В него се казва, че войната отива към своя край. Българският народ трябва да се намеси, за да отмъсти з своята поругана чест и да освободи поробените си братя. С издаването на Мани-феста и началото на военните действия Англия, Франция и Русия обявяват война на България.
Българската армия наброява около 530 хил.д. – войници и офицери. До края на войната те достигат до 956 хил.д. В организационно отношение са разделени на 3 армии, начело с гене-ралите Климент Бояджиев, Георги Тодоров и Стефан Тошев. 1.армия действа в Моравско, 2.ар-мия има за цел да освободи Вардарска Македония, 3.армия трябва да се дислоцира в Северна България.
Сърбия успешно устоява на атаките на германските и австро-унгарските чсат в продължението на повече от година. Българсктие войски трябва да помогнат на съюзниците си за сломяване на сръбската съпротива. 1.армия превзема Ниш и преминава на запад от р.Морава. 2.армия напредва в Македония и овладява Щип, Велес, Скопие и Охрид. Сръбската арми изпа-да в тежко положение. Българската армия завладява цяла Македония, отрязвайки пътя за от-стъпление на сръбските войски по долината на р.Вардар към Солун. След победите при Косово поле сърбите се изтеглят през албанските планини към Адриатическо море. На помощ на Сър-бия тръгват дебаркиралите в Солун френски и английски войски срещу 2.българска армия. Те са разбити от българите при Криволак и са принудени да се оттеглят на гръцка територия. Гер-мания все още се надява да спечели Гърция на своя страна и по нейно настояване българските войски прекратяват настъплението си.
Отчаяните опити на сръбските армии да пробият в южна посока се провалят. След като е разбита на историческото Косово поле от българската армия, тя е принудена да се оттегли на запад. Силно оределите сръбски редици достигат Ардиатическо море, откъдето са прехвърлени на о.Корфу с италиански кораби. Там сръбската армия е реорганизирана, превъоръжена и из-пратена в Солун. Включена е в Съглашенските войски, където се сражава до края на войната.
Войната тук преминава в позиционен период. От Орфанският залив на Егейско море до Албания се създава нов, т.нар. “Солунски фронт”, дълъг около 500 км. През лятото на 1916г. се прави опит за пробив в Южна Македония. Оръдейният огън на съглашенофилци спира настъп-лението. Окончателно се минава към позиционна война. Повече от 2 г. <до есента на 1918г.> българските част отстояват позициите си срещу атаките на превъзхождащия ги противник.
Гърция и Румъния се намесват последни от всички балкански държави в Първата све-товна война. Настъплението на Румъния през лятото на 1916г. окуражава правителството в Бу-курещ. На 28 август 1916г. Румъния обявява война на Австро-Унгария и нейните войски навли-зат в Трансилвания. Агресията, извършена от Румъния през 1913г., тегне върху нейните отно-шения с България. Румънското правителство дава да се разбере, че е готово да върне Южна Добруджа. Ангажиментите, поети от цар Фердинанд и Радославов към Германия и Австро-Ун-гария, както и стремежът към възмездие, надделяват. На 1 септември 1916г. България обявява война на Румъния. Войските на 3.армия, дислоцирана дотогава в Плевен, начело с ген.Ст.То-шев, преминават в решително настъпление. Още в първите дни на войната е освободен Добрич. С устремна атака българските войски превземат и Тутраканската крепост на 5 и 6 септември. След първите поражения в подкрепа на Румъния в Добруджа идват руски казашки части, но и те не могат да спрат българското настъпление. След кръвопролитни сражения руско-румънски-те войски отново отстъпват.
В края на месец ноември 1916г. по заповед на генерал-фелдмаршал Аугуст Макензен, командващ Дунавския фронт, 3.армия минава р.Дунав и се насочва към Букурещ. От север към града настъпват германски части. Българската армия си връща Северна Добруджа до делтата на р.Дунав. Румъния излиза от войната, а българската армия достига до р.Серет. Правителството обаче допуска силите на страната да бъдат разпокъсани и разположени на фронт от Адриатика до Северното Причерноморие.
На р.Серет се образува нов фронт, където русктие и румънските войски създават силни отбранителни позиции. И тук войната става позиционна. Докато се сражава на своя територия, българската армия е неудържима, дори и срещу своите освободители. Когато навлизат на чужда територия обаче действията им стават вяли и колебливи. Много части от “желязната” I дивизия отказват да преминат р.Дунав. тези факти са показателни, че обикновеният български войник е готов да мине през всякакви страдания за национално обединение.
Към началото на 1917г. Германия и Австро-Унгария изчерпват резервите си. Османска-та армия се задъхват в Месопотамия и на Кавказкия фронт. През същата година във войната се включват и САЩ.
Събитията в Русия от месец октомври 1917г., свързани със завземането на властта от страна на болшевиките, водят до излизането й от войната. Излизането на Русия от войната не успява да стабилизира Централните сили и позициите им. В началото на 1918г. е ликвидиран Източния фронт. Румъния и Русия подписват мирни договори с Централните сили в Брест-Ли-товск на 3 март 1918г. и в Букурещ на 7 май 1918г. България обаче изживява поредното разоча-рование – вместо да получи Северна Добруджа, тя само участва в установяването на съвместно-то управление (т.нар. “кондоминиум”) на Централните сили, доминирани от Германия.
2 години след влизането на България във войната тя започва да изнемогва. Спопанство-то изживява типичните за военното време кризисни явления – недостиг на храна, затваряне на фабрики, съкращаване на обработваемите земи, обезценяване на лева, спекула на пазара и т.н. Антивоенните агитации в армията нарастват – зачестяват войнишките бунтове. Недохранени, необлечени и уморени, българските войници все по-решително настояват за бързо постигане на мир и излизане от войната.
Положението на либералното правителство на В.Радославов става неустойчиво. Дори главнокомандващият ген.Н.Жеков се обявява за неговата смяна. Недоволството срещу премие-ра се засилва след като не успява да върне Северна Добруджа и го принуждава да подаде остав-ка. На 21 юни 1918г. цар Фердинанд възлага на Александър Малинов, лидер на ДП и привърже-ник на Антантата, да състави нов кабинет. В правителството е привлечена и РП на Ст.Костур-ков. Новото правителство намира сили и възможност да сключи мир и продължава войната. Но-вите управляващи не успяват да променят положението.
През втората половина на 1918г. положението на българските войски на Солунския фронт става критично. От населението се събират последното зърно, но храната не достига и войниците гладуват. Липсват дрехи и обувки, има части, където войниците ходят боси или с на-лъми. Българската войска има срещу себе си нахранени, облечени и добре екипирани съглашен-ски войници. Дисциплината междувременно отслабва, увеличават се бягащите от фронта, уве-личават се и бунтовете. В такава обстановка избухва и т.нар. “Войнишко въстание”.
В средата на месец септември 1918г. съглашенските сили предприемат бурна офанзива и на 14 септември 1918г. българските позиции при Добро поле са пробити. Двете български ди-визии там не могат да спрат настъплението на числено превъзхождащият ги противник. В пър-вите дни след пробива при Добро поле останалите на запад над 100000 български войници без-действат и закъснялата заповед за изтегляне става причина за падането им в плен. Голяма част от оцелелите при Добро поле войници, измъчени до смърт, захвърлят оръжието и дезертират. Оформят се и отделни групи въоръжени бунтари, привърженици на БЗНС и тесните социалис-ти, сред които се ражда идеята за поход към София с цел да се свали правителството и династи-ята и да се накажат виновниците.
На 24 септември 1918г. един въстанически отряд достига до Кюстендил и арестува офи-церите от Главната квартира на установената там българска армия. Ведин войнишки комитет в Радомир започва да координира действията на въстанниците. В София царят и правителството търсят изход от кризата. Те молят командването на съглашенските сили за примирие. На 25 септември в Солун е изпратена делегация, начело с военният министър Андрей Ляпчев. Алек-сандър Стамболийски и Райко Даскалов са пуснати от затвора и изпратени в Радомир. Управля-ващите искат по такъв начин да се използва техният авторитет, за да се спре настъплението към столицата. Пред вида на окъсаните и изгладнелите войници Р.Даскалов решава да се възползва от ситуацията и да оглави въстание. След известно колебание променя своята линия на поведе-ния и Ал.Стамболийски. на 27 септември с.г. в Радомир България е обявена за република, а за неин председател е избран Ал.Стамболийски, а Р.Даскалов – за главен комендващ. От този мо-мент бунтът предприема организиран характер и се превръща в истинско въстание.
Предвождани от Р.Даскалов въстанническите сили се отправят към София през Перник и с.Владая. След упорити боеве с правителствените части на 29 септември те достигат покрай-нините на града. Към отбраняващите се присъединяват юнкерите от Военното училище, поли-цейски подразделени, германски части.
Във владайското дефиле край Княжево и Павлово, Горна Баня и Бояна се водят брато-убийствени боеве и се пролива ненужна кръв. На 30 септември въстанниците са разгромени. За-гиват над 3000 души, а повече от 10000 са ранени.
Войнишкото въстание ускорява подписването на примирието. На 29 септември 1918г. в Солун България подписва примирие за прекратяване на военните действия. Тя се задължава да освободи завзетите от нея земи, които до началото на войната влизат в пределите на Гърция и Сърбия; да демобилизира армията си с изключение на 3-та пехотна дивизия от по 16 дружини всяка и 4 полка кавалерия; да събере и предаде под контрола на съглашенските сили оръжието на демобилизираната армия; войските на запад от р.Вардар да останат в плен на Съглашението; германските и австро-унгарските войски да напуснат нашите земи в срок от 4 седмици.
След примирието в страната ни навлизат съглашенски части. Те заемат главните ж.п. линии и пристанища. Запазва се военното положение в държавата. Взетите в плен български войници се използват като работна сила. Територията на България служи като плацдарм на Съглашението в борбата срещу Германия и Австро-Унгария, а след тяхната капитулация и за интервенция в Съветска Русия.
След Войнишкото въстание оставането на цар Фердинанд на българския престол става невъзможно. Срещу него се обявяват и победителите от Съглашението. На същото мнение са и лидерите на основните политически сили в страната. В резултат на това на 3 октомври 1918г. той абдикира от властта, поема вината за националната катастрофа. Престолът заема първород-ният му син Борис, под името цар Борис III (1918-1943).
Правителството на Ал.Малинов също не може да остане дълго на власт. върху него те-жи отговорността за пролятата войнишка кръв край София. То не е гледано с доверие и от побе-дителите. На 28 ноември 1918г. то подава оставка. Като повод той използва предаването на Южна Добруджа на Румъния. Съставено е коалиционно правителство, съставено от НП,ПЛП. РП, БРСДП (об.) и БЗНС), начело с Теодор Теодоров, което управлява страната около 1 година.
На 29 август 1919г. в страната са проведени парламентарни избори. Те отразяват на-строенията на българите след войната и националните катастрофи. Най-много гласове получа-ват БЗНС, БКП и широките социалисти. Старите традиционни партии търпят провал. Българ-ските избиратели оценяват политиката на земеделците и комунистите през военните години. Тяхната идеология се възприема по-лесно от измъчения народ. Теорията за революционната борба лесно се вкоренява в следвоенното българско общество. Влияние оказва и революцията в Русия.
Съставеното коалиционно правителство от Ал.Стамболийски включва както БЗНС, така и НП и ПЛП. Членовете на бившето либерално правителство, което въвлича България в Първа-та световна война са арестувани. На 22 ноември 1919г. се приема Закон за съдене и наказване на виновниците за Втората национална катастрофа. При съществуващите обстоятелства каби-нетът не може да води самостоятелна политика. То е ограничено във вътрешната и външната си
дейност от съглашенците. Ал.Стамболийски бе може да постави веднага въпроса за съдене на виновните за Първата национална катастрофа, тъй като трябва да се обяви срещу партньорите си в парламентарната коалиция.
България излиза от Първата световна войнапоради изчерпването на всички възможни сили за съпротива. По-нататъшното й евентуално участие ще застраши страната с пълен раз-гром. На 11 ноември 1918г. Германия подписва капитулацията си. Преговорите за оформянето на мирните договори между победители и победени започват в началото на 1919г. и се проточ-ват до есента на същата година. Надеждата, че договорите ще бъдат изработени според прокла-мираните в края на войната принципи на американския президент Томас Удроу Уилсън скоро се провалят. Победителите дори не допускат победените – Германия, Австро-Унгария, Осман-ската империя и България на преговорите и диктуват система от договори, съобразени само с интересите на победителите.
Нашите съседи желая териториални разширение за сметка на София. Българското пра-вителство предлага в Македония, Западна Тракия и Южна Добруджа да се проведе плебисцит (допитване до населението) и то да реши към коя балканска държава да се присъедини. Съгла-шението отхвърля това предложение. Мирните договори с победените държави се подписват в
Париж. Българските делегати са държани далече от преговорите, затворени в замъка “Шато дьо Мадрид”, без контакти с политическите среди. Мирният договор е представен на делегация под формата на диктат. България няма избор – тя е поставена в ситуация, в която, за да остане неза-висима, трябва да приеме налаганите условия.
На 27 ноември 1919г. Ал.Стамболийски подписва договора за мир между България и страните от Съглашението в парижкото предградие Ньой сюр Сен. България се задължава да признае устава на изграденото от победителите Общество на народите. Определят се нови гра-ници на страната ни. Потвърждават се Букурещкия мир от 1919г. Южна Добруджа отново се предава на Румъния; Кулско, Струмишко, Царибродско, Босилеградско се прехвърлят в грани-ците на новообразуваното Кралство на сърби, хървати и словенци. Част от Смолянско се преда-ва на Гърция, Беломорска Тракия остава в рамките на България. Общо на страната ни са отнети 11000 км2.
Освен териториални загуби на страната се налагат и редица други задължения. Българ-ското правителство трябва да изплати репарации на стойност 2,250 млрд. Златни франка за 37г. при 5 % лихва. Вноските по тях се предават на специално изградена комисия, което от своя страна има право да разпределя постъпленията съобразно решенията на победителите. Тази ко-мисияможе да намалява или да увеличава вноските, с което на практика се установява чужд фи-нансов контрол. На съседните държави България трябва да предаде определени количества въг-лища и добитък.
В договора са включени и военни, и военоморски и военовъздушни ограничителни кла-узи. Българската армия е ограничена до 20000 души, заедно с офицерския корпус. Страната има право на 10000 души полицейски части и на 3000 души гранична войска. България предава всички свои кораби, като се остават само стражеви сили. Забранява се притежаването на под-водници и военовъздушен транспорт. Освен всичко това, страната е поставена под контрола на международни военни комисии, които отговарят на спазването на клаузите на договора и остават в страната чак до 1927г.
Ньойският мирен договор ограничава всестранно суверенитета на България. Борбата против неговите клаузи става главна цел на всички български правителства между двете све-товни войни. Много от задълженията, с което е обременена страната ни , не могат да бъдат практически изпълнени. Репарационните задължения надхвърлят ¼ от цялото национално бо-гатство, което обрича България на пълна икономическа и политическа стагнация. Страната ни преживява Втора национална катастрофа.
За кратко време българският народ преживява 3 войни и две национални катастрофи. Българите влизат във войната с увереността на народ, тръгнал да освобождава поробените си братя. След тях те са с разбити илюзии и пропилени национални идеали. Националните пробле-ми се задълбочават, а страната ни е изолирана на Балканите и е изправена пред политическа, военна, икономическа и морална криза.

[Rechtswissenschaft]

Ето, любимата ми тема:

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ (1912 – 1913)

С подписването на Санстефанския мирен договор от 3 март 1878г., с който България възстановява сво-ята независимост след 5-вековна чужда власт. Несправедливите членове на последващия договор от Берлин от 1 юли 1878г. предопределят политиката на София за национално обединение на всички българи от Мизия, Тракия и Македония. Веднага след оповестяването на решенията на Берлинския договор българите се надигат на бунт и организират т.нар. “Кресненско-Разложко въстание” от 1878-1879г. След успешната Сръбско-българ-ска война (1885-1886) за защита на Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 6 септем-ври 1885г. българският национален въпрос се решава частично. За останалото под чужда власт българско насе-ление българската държава и Екзархията полагат грижи – в края на XIXв. се издействат берати за българските епархии в Макеодония, изгражда се вътрешна революционна организация. Българите се надяват чрез въстания или по дипломатичен път да реализират националната идея, но след Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. тази позиция губи почва.
Въпреки икономическият растеж от края на XIX – началото на ХХв. потенциала на България е недоста-тъчен за водене на самостоятелна война. Наред с това обаче разпокъсаността на българските земи е пречка за стопанското, политическото, културното и националното развитие на българите. С обявяването на Независи-мостта на 22 септември 1908г., което представлява практически нарушение на Берлинския договор и приетата от V Велико народно събрание поправка на член 17 от Търновската конституция, според която владетелят и правителството могат да сключват договори и споразумения, без знанието на Народното събрание, се откриват перспективи за военно решаване на българския национален въпрос. В началото на ХХв. се извършва и пре-въоръжаване на армията с модерно оръжие.
Позициите на Великите сили утвърждават виждането сред българските политици за военно решение на въпроса. Австро-Унгария преориентира политиката си на запазване на статуквото на Балканския полуостров и проявява претенции за разширение към Солун и Егейско море. Италия се подготвя за война с Османската импе-рия за Триполитания (Либия). Между Великобритания и Русия се наблюдава сближаване, насочено срещу пози-цията на Германия и Османската империя за запазване на статуквото. Междувременно в Европа се оформят два военно-политически блока – Антанта (Русия, Великобритания и Франция) и Централни сили (Германия, Ав-стро-Унгария и Италия).
В началото на 1910г. цар Фердинанд (1887-1918, от 1908г. – цар), министър-председателят Александър Малинов и военния министър ген. Александър Паприков отиват в Петербург, за да водят преговори с Русия за военно решаване на българския национален въпрос. Причините за тази ориентация на България се коренят в противопоставяне Русия-Османска империя, убеждението, че Русия ще защити България в една бъдеща война срещу Високата порта, както и от факта, че Османската империя е обвързана политически и икономически с Германия, Австро-Унгария и Италия, т.е. – с Централните сили.
От края на 1910г. между България и Сърбия започват преговори за разбирателство и съгласуването на тяхната политика спрямо Османската империя. Външнополитическите условия затова стават благоприятни и след започването на Итало-турската война в Триполитания (Либия) през месец септември 1911г.
Двете балкански държави подобряват първо икономическите си отношения. Още през месец април 1911г. сръбският премиер Милован Милованович и българският пълномощени министър в Белград Андрей То-шев сключват тайна спогодба между правителствата за “приятелско поделяне на сферите на влияние в Македо-ния”. От начало българското правителство отхвърля сръбския проект, но постепенно отстъпва от своята пози-ция. На 28 септември 1911г. между министър-председателите Иван Евстратиев Гешов и М.Милованович се сре-щат. Съставена е една премемория като основа на по-натататъшните преговори. Постига се предварително спо-разумение по основните териториални и военни въпроси.
На 29 февруари 1912г. между Царство България и Кралство Сърбия се подписва официално Договор за приятелсво и съюз. Той съдържа увод и 7 члена, а към него се прилага и Таен анекс и Военна конвенция.
Пресата в България се обявява в подкрепа на договора и подкрепя българското правителство.
Според договора двете страни се задължават да си оказват помощ срещу трета страна, или група стра-ни, които биха нападнали някоя от договарящите се държави. Договорът има отбранителен характер и цели премахването на османската власт на Балканите. В член 1 от Тайния анекс се казва, че ако Османската империя нападне някоя от договарящите се страни, то другата страна ще трябва да се намеси на страната на своята съюз-ница, при условие, че и Русия одобри това. България и Сърбия се договарят всички освободини земи да “оста-нат в кондоминиума на двете съюзени сили” и след това да се поделят между тях. Кралството признава за бъл-гарски земите на изток от Родопите и р.Струма, а Царството за сръбски – тези на северозапад от Шар планина. За зоната между Родопите и Шар планина, т.е. – Македония, се казва, че ако договарящите се страни не успеят да се споразумеят помежду си, то съдбата й ще се реши от арбитража на руския император. На 29 април 1912г. се подписва и Военна конвенция между началник-щабовете на двете армии – ген.-майор Иван Фичев и ген. Ра-домир Путник. В нея се казва, че “има същата сила и стойност”, както договора и анексът към него. Предвижда се ако една от договарящите се страни бъде нападната от трета страна или група страни, то другата съюзни-ческа държава да й помогне с военна сила. Според конвенцията двете страни се задължават да действат в Македония с по 100000-на войска. Няколко месеца след това се подписва още едно споразумение между начал-ник-щабовете на двете армии, в което се казва, че “цялата сръбска армия ще действа на Македонския операти-вен театър” със съдействието на една българска дивизия. Това споразумение от своя страна се третира като грешка на българските управляващи и военни дейци и ще послужи на властта в Белград в бъдещите действия като основа на сръбските претенции за придобиване на цяла Македония.
Българското правителство на Ив.Гешов предприема и други ходове за дипломатическа подготовка на предстоящата война срещу Османската империя. В София започват преговори с Гърция за съюзен договор. След редица отстъпки от двете страни българо-гръцкият договор се подписва на 16 май 1912г. в българската столица.
В него се отбелязва, че ако една от двете страни бъде нападната от Високата порта или от някоя от Ве-ликите сили, те се споразумяват да окажат една на друга военна помощ. На 22 септември 1912г. между двете държави се подписва и Военна конвенция, в която се регламентира участието на съответните войски във вой-ната срещу Османската империя – България трябва да участва с 300000-на армия, а Гърция – със 120000-на армия и флот. Сключените споразумения обаче не третират никакви териториална въпроси, което по-късно ще се окаже в основата и на гръцките претенции за Македония.
Българското правителство се стреми да привлече на своя страна Черна гора в изграждащия се Балкан-ски съюз. След постигането на споразумение и с нея в средата на месец юни 1912г., в началото на месец септември 1912г. окончателно се оформя Балканския съюз, насочен срещу Османската империя и нейните тери-тории на Балканите.
След като се научават за неговото съществуване Великите сили съветват балканските страни да се въз-държат от военнни действия срещу империята, но това не дава резултат.
Дипломатическата подготовка на предстоящата война завършва с образуването на Балканския съюз. Договорите обаче между договарящите се държави и конвенцииите към тях се сключват без необходимата ос-мисленост и далновидност от страна на българските дипломати и крият у себе си опастности за националните интереси на България, доказателство за което са отстъпките на правителството в София в Македония, неизясня-ването на териториалните въпроси с Гърция и т.н.
В навечерието на войната армиите на държавите в Балканския съюз – България, Сърбия, Черна гора и Гърция се изграждат като модерни за времето си войски. България формира 3 армии, мирновременния състав на които се определя на 44523 души. Българската армия разполага със сравнително добро оръжие, а за подсил-ването на своята мощ се закупуват за нуждите на флота и 6 миноносеца. Сръбската и гръцката армии също раз-полагат с модерно оръжие, а Гърция притежава и значителен боен флот. Въоръжението на черногорската вой-ска, в сравнение с това на другите съюзни страни, е по-слабо.
Османската империя разполага с модерно за времето си оръжие, което закупува от Англия, Франция, Германия, САЩ, както и силен флот. В състояние на война империята трябва да мобилизира около 807000 души.
Генералните щабове на съюзническите страни преприемат самостоятелни планове за воденето на воен-ните действия срещу империяте, като по този начин не се постига необходимия синхрон между тях.
Българският план предвижда от първостепенно значение Тунджанското, Маришкото и Беломорските направления за воденето на боевете. В тези райони се дислоцират и основните османски сили. По Беломорското направление се предвиждат спомагателни акции на 7. Рилска пехотна дивизия, включена в състава на съюзни-ческите сили там.
Планът на сръбската армия предвижда воденето на активни сражения в Македония при взаимодействие с армиите на другите съюзническите държави. Според плана на гръцкото командване главние сили на гръцката армия се насочват към настъпление в посока Солун-Янина. Черногорският план предвижва разбиването на Шкодренския гарнизон на османските сили и овладяването на Новопазарския санджак.
Генералният щаб на въоръжените сили на Османската империя предвижда различни постановки за во-дене на военни действия срещу балканските държави, но не и срещу всички заедно. Предвиждат се настъпател-ни акции на Тракийския оперативен театър и отбранителни на Македонския боен театър.
Малко преди да започне войната между Балканския съюз и Османската империя България извършва военна мобилизация, а в хода на войната числеността на българската армия достига до 607422 души.
Първа армия под командването на ген.-лейт. Васил Кутинчев се съсредоточава в района на Елховско и р.Тунджа с цел настъпление към основните сили на противника, напредвне към Одрин и осигуряване на тила на останалите армии.
Втора армия под командването на ген.-лейт. Никола Иванов се дислоцира в района на Харманли, Симе-оновград и Хасково със задача да настъпи в основните си сили към Одрин.
Трета армия под командването на ген.-лейт. Радко Димитриев се отправя източно от Ямбол с цел да напредне към направлнието Странджа-Еникьой-Лозенград.
Връзката със 7.Рилска пехотна дивизия се поддържа чрез Родопската дивизия на ген. Стилиян Ковачев. Той трябва да прекъсне жп връзката Солун-Дедеагач. На страната на българските съдинения се привличат и около 17000 души от Македоно-одринското опълчение, командвано от ген.-майор Никола Генев.
Сръбската армия разполага със 175000 души, Гърция мобилизира 90000 души, а Черна гора – 30000 души.
Османската империя успява да мобилизира в началото на военните действия 128000 души, които тряб-ва да възпрат българските армии в направлението Одрин-Лозенград.
В началото на месец септември 1912г. съюзническите сили изпращат в Цариград ултиматум за незабав-но прилагане на решенията на Берлинския договор и даване на автономия на Македония. Високата порта го от-хвърля. Русия и Австро-Унгария настояват да не се стигна до война, да се изчакат решенията на една нова бъдещя Цариградска конференция и обявяват, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите. Балкан-ският съюз обаче игнорира нотата и на 26 септември 1912г., подтикната от съюзническите сили, черногорската армия напада Османската империя, с която започва Първата Балканска война.
Изследвания за Балканските войни правят Георги Марков, Любомир Панайотов – “Балканският съюз и войната от 1912-1913г.”, Недьо Недев, Мария Велева, Кръстьо Манчев – “История на балканските народи”, “История на дипломацията” – т.II, “История на българската дипломация 1879-1913”, с автори Елена Стателова, Радослав Попов, Василка Танкова и други.
В отговор на черногорското нападение, на 3 октомври 1912г. Високата порта обявява война на съюзе-ните балканските държави. На 5 октомври 1912г. цар Фердинанд прокламира “Манифест до българския народ”, с който България започва военни действия срещу Османската империя. Гърция обявява война на Високата пор-та на същия ден, а Сърбия – на 7 октомври 1912г.
С настъплението на 1.българската армия в Източна Тракия на 5 октомври 1912г. започва първия етап от Балканската война, който продължава до 20 ноември 1912г. На 6 октомври с.г. започва своето напредване и 2.армия по Маришкото направление. Без да среща сериозна съпротива от противника, тя бързо настъпва, а на 8 октомври с.г. Хасковския отряд овладява Кърджали и навлиза в долината на р.Арда. След ожесточените сра-жения с османските сили, сутринта на 10 октомври с.г. българското настъпление се подновява с решителна ата-ка “на нож”. Българите овладяват Петра, Гечкенли и Ериклер, като заплашват Лозенград, както и с обкръжаване османската армия. Ген.-лейт. Р.Димитриев заповядва да се атакува и овладее Лозенград. На 11 октомри 1912г. започва нападението над града. След масирани артилерийски атаки и атаки “на нож” Лозенград е превзет за 2 часа. Въпреки завладяването му българското Главно командване издава заповед да не се преследва противника, което се оценява като грешка. Остъпващите османски сили се организират в отбрани-телната линия Караагачдере-Люлебургаз-Бунархисар. Овладяването на Лозенград намира широко отражение в европейската преса, в която се възхвалява българския подвиг.
След като организират отбраната си в направлението Люлебургаз-Бунархисар, на 17 октомври с.г. за-почва българското настъпление към укрепената противникова линия. Решителни бойни действия води 6.Бдин-ска пехотна дивизия, която превзема Люлебургаз. Ген.-лейт. Р.Димитриев е назначен за главнокомандващ на 1. и 3.български армии. Настъплението на българските сили продължава и застрашава от обкръжение фланговете на османските войски. На 18 октомври с.г. противника масово отстъпва и се окопава на около 40 км. пред Ца-риград по линията Бунархисар-Биза.
За успешното напредване на 1. и 3.армии в Източна Тракия спомагат и активните действия на добро-волческите чети на Михаил Герджиков, Ст.Петров, Димо Аянов и други.
Паралелно с военните акции на 1. и 3.армии, 2.армия блокира Одрин и го атакува, но не постига успех. Родопският отряд, в чийто състав влизат и четите на Христо Чернопеев, Иван Шишманов и други, настъпва в района на Ракитово-Чепеларе-Батак-Разлог-Неврокоп (днес Гоце Делчев) и в Батак-Смолян-гара Бук. На 12 ок-томври 1912г. след тежки сражения той превзема Смолян, а на 19 октомври с.г. 9.Пловдивски пехотен полк вли-за победоносно в Неврокоп. Продължава и напредването на Хасковския отряд и на Македоно-одринското опъл-чение към прохода Маказа. Успехи постига и 7. Рилска дивизия в Югозападна Македония.
Победите на българската армия в Източна Тракия и напредването й към Цариград принуждава осман-ското Главно командване, чрез посредничеството на Великите сили, да иска спиране на военните действия и подписването на примирие.
Цар Фердинанд отхвърля молбата, забранява на ген.-лейт. Р.Димитриев да преговаря и издава заповед за продължаване на боевете. С това обаче се пропуска изгодна възможност за благоприятен изход от войната в самото й начало.
След поражението при Люлебургаз-Бунархисар османските сили се прегрупират, като към тях идват и подкрепления от Мала Азия и започват оттеглянето си към Чаталджа.
В изпълнение на заповедите от Върховния главнокомандващ от 24 октомври 1912г. 1. и 3.армии се на-сочват към Чаталджанската позиция. Ген.-лейт. Р.Димитриев уведомява Щаба на Действащата армия, че при-бързана атака на Чаталджа няма да има големи шансове за успех. Цар Фердинанд и помощник-главнокомандва-щия ген.-лейт. Михаил Савов обаче заповядва атака. На 4 ноември с.г. започва атаката на 1. и 3.армии срещу Чаталджанска позиция. Въпреки загубите, ген.-лейт. Р.Димитриев заповядва атака и на следващия ден, но пози-цията не е превзета и генералът дава заповед за отстъпване в изходни позиции.
Неуспехът на Чаталджанската операция се коренят в няколко насоки – прибързано решение за атака на силно укрепената позиция, неосведоменост за наличните противникови сили и отбранителни съоръжения, лип-сата на замисъл за атака върху определен пункт от отбраната, недобро взаимодействие между пехота и артиле-рия, което струва живота на около 12000 убити български войници, недостатъчно разузнаване и т.н.
По време на настъпелнието на българската армия на Тракийския оперативен театър съюзническите си-ли напредват в Македония. Включената в състава на сръбската армия 7.Рилска пехотна дивизия превзема Горна Джумая (днес Благоевград), Кочани, Пехчево, Царево село. Успешни сражения се водят в Кресненското и Ру-пелското дефилета и при р.Струмица, а на 28 октомври 1912г. навлиза в Солун едновременно с гръцките вой-ски. В помощ на сръбската армия се включват и четите на ВМОРО, които превземат Щип, Мелник и други се-лища. Съюзническите армии също настъпват – сръбската в Северна и Средна Македония, гръцката – в Солун и Южна Македония, черногорската – в Новопазарския санджак и в Косово поле. Победите на страните от Балкан-ския съюз, както и националноосвободителното движение на албанците, водят до провъзгласяването на незави-симостта на Албания на 28 ноември 1912г.
Във войната се включва и българския боен флот. Под командването на кап. II ранг Димитър Добрев 4 миноносеца провеждат на 7 ноември 1912г. торпедна атака срещу османския крайцер “Хамидие” и го потопяват.
При такава обстановка на силите, на 20 ноември 1912г. воюващите страни подписват временно прими-рие. Османската империя се задължава да отстъпи Одрин, Янина, Шкодра, Дебър и Драч, както и да вдигне блокадата на пристанищата си.
Тези искания на съюзниците се разискват на проведената в Лондон на 16 декември 1912г. от една стра-на конференция между страните от Балканския съюз и Османската империя, а, от друга, от представителите на Великите сили. Съюзниците настояват да получат всички османски владения на запад от линията Мидия-Ро-досто, Егейските острови, о.Крит, както и участие в определянето на границите на Албания. България настоява за границите от договора от Сан Стефано от 3 март 1878г, без Скопие, но в замяна на него – Солун и Одрин. Искането обаче е отхвърлено. Към исканията на Балкански съюз се прибавя и настояването Портата да изплати контрибуция на съюзническите страни. Високата порта предлага да изпълни ултиматума от началото на военните действия и да даде автономия на Македония, но да не отстъпва своите територии. Междувремнно избухват конфликти сред представителите на Великите сили. Австро-Унгария настоява за сръбски излаз на Адриатическо море, Русия и Австро-Унгария подкрепят Румъния за експанзия в Южна Добруджа, но Великите сили са категорично против български излаз на Мраморно море. На 1 януари 1913г. те поставят условия на Ос-манската империя – Одрин да се предаде на България, а Егейските острови под контрола на Великите сили.
На 9 януари 1913г. Високата порта решава да приеме условията, но на 10 януари с.г. се извършва прев-рат в Цариградската столица и преговорите се прекратяват. Новото правителство отхвърля всички условия и на 21 януари с.г. подновява военните действия.
Настъплението на османските сили срещу новосформираната междувременно от части на 7.Рилска ди-визия, 2.Тракийска дивизия, Македоно-одринското опълчение и други. 4.българска армия започва на 26 януари 1913г. Това обаче отслабва българските позиции на Македонския оперативен театър и е основата на сръбските и гръцките претенции в Македония. Противникът не успява да пробие българските позиции и е принуден да се оттегли към Булаир. Поради неуспеха на бойните действия при Булаир и решителните контраатаки на Македо-но-одринското опълчение при завладяването на Шаркьой на 28 януари с.г., османското Главно командване за-повядва отстъпление. Българите напредват към отбранявания от 50000-ен османски гарнизон под командването на Мехмед Шукри паша Одрин и от 11-13 март 1913г. трае прочутата Одринска операция.
Атаката на Одрин е подготвяна от българското Главно командване в продължение на 3 месеца. Органи-зира се системно разузнаване за проучване на противниковите сили и съоръжения. В помощ на българските сили се привличат и 2 сръбски дивизии. Командващият 2.армия ген.-лейт. Н.Иванов предлага пряк щурм, а ата-ката да се проведе от Източния сектор. На Източния сектор, командван от ген.-майор Георги Вазов, се съсредо-точават 82000 български войници, 328 оръдия и 70 картечници.
На 11 март 1913г. започва тотална артилерийска атака над Одрин. Тежки боеве се водят на хребетите Куштепе, Карабаир и форта Маслак. Съпротивата на противника е сломена и първите български дружини прев-земат предната позиция на Източния сектор, като пленяват противникови части и вземат трофеи. През нощта на 12 срещу 13 март 1913г. настъплението продължава. Българите превземат с атака “на нож” източните фортове. Особен героизъм проявяват 23.Шипченски, 11.Сливенски, 30 Шейновски и други полкове. На 13 март 1913г. противниковата отбрана е разгромена и Мехмед Шукри паша предава Одринската крепост. Загубите на бълга-рите при овладяването на Одринската крепост възлизат на 7000 убити и ранени.
Превземането на Одрин се съпътства с редица нововъведения, въведени във военно изкуство. За пръв път се използва авиация за бойни цели – поручик Радул Милков и подпоручик Продан Таракчиев извършват първия боен полет в световната история, за пръв път се използват щурмови групи – телорезачи, бомбиери, как-то и щитове за прикритие на оръдията, за пръв път се използва двойноотражателната броня, за пръв път се из-ползват бомбохвъргачки, за пръв път се създава армейска артилерийска група, за пръв път се прилага т.нар. “ог-неви валяк” и преградният огън, за пръв път се използва правото мерене и т.н.
Успехът на българската армия при Одрин се дължи на правилния замисъл на операцията, предварител-ното разузнаване на противниковите сили, точното избиране на секторите за атака, високият боен дух на бъл-гарските войници, добрата военно-тактическа подготовка на генералите и офицерите и т.н.
Разгромът на Одринската крепост е широко отразен в световната преса.
Междувремнно гръцката армия превзема Янина, а на 10 април 1913г. пада и Шкодренската крепост.
С овладяването на Одрин българската армия практически спира военните си действия през Балканската война, в която общо загиват, ранини и изчезнали са около 61000 души.
Скоро след падането на Одрин османското Главно командване изпраща телеграма до Щаба на българ-ската Действаща армия, с която моли за прекратяване военните действия и започване на мирни преговори.
Преговорите в английската столица обаче се изострят. Между български и гръцки войскови части въз-никват стълкновения. Сърбия и Гърция започват да концентрират войски срещу България. Правителството в Белград настоява за присъединяване на окупираните от сръбската армия територии в Македония, за такова ис-кане претендира и Атина.
Според И.С.Галкин още на подновените през месец май 1913г. преговори Балканският съюз проявява признаци на сестабилност.
Паралелно на това се изострят българо-румънските отношения. Правителството в Букурещ, подкрепре-но от Австро-Унгария, настоява да получи “териториална компенсация” от България заради нейното разширя-ване в османските владения и поради факта, че в Македония живее значителна част т.нар. “куцовлашко насе-ление”. На 26 април 1913г. в Петербург между България и Румъния се подписва протокол, чрез който Силистра е предаден на румънската държава. Властта в Букурещ не се задоволява с това и иска цяла Южна Добруджа до линията Тутракан-Балчик, мотивирайки желанието си с неутралитета, който заема през войната.
На 17 май 1913г. се подписва Лондонския мирен договор. Според него съюзниците получават като компенсация в резултат на победата от войната всички османски земи на запад от линията Мидия-Енос, както и о.Крит, въпросът за владеенето на Егейските острови и статута на Албания да се реши от Великите сили, Пор-тата няма да изплаща военни обезщетения на балканските държави, а последните ще поемат дълговете на Ос-манската империя към европейските страни. Последните две решения не са приемливи за държавите от Балкан-ския съюз и те отказват да ги изпълнят.
С подписването на Лондонския мирен договор се утвърждават победите на държавите, участващи в Балканския съюз – България, Сърбия, Черна гора и Гърция, от една страна, срещу Османската империя, от дру-га страна. След почти 5-вековна чужда власт Балканския полуостров е освободен от османските власти. За Бъл-гария Балканската война и подписания след това Лондонски мирен договор имат важно значение, защото водят до освобождаването на значителни територии от чуждата власт, населени с българско население и представлява крачка към националното обедениние на българския народ от Мизия, Тракия и Македония.
Лондонският мирен договор води не до омиротворянето на Балканите, а до изострянето на кризата на полуострова. Между сръбски и български военни части изухват сблъсъци. Сърбия не признава спорна и без-спорна зона, а иска да присъедини всички земи, които окупира.
Белград и Атина смятат, че международната обстановка е подходяща и им дава поле за действие. На 19 май 1913г. между Сърбия и Гърция се сключват Съюзен договор, Военна конвендия и Протокол за общи дей-ствия срещу българската армия. С договорите Сърбия и Гърция си осигуряват обща граница и си поделят Маке-дония.
На 1 юни 1913г. министър-председателят Иван Ев.Гешов подава оставка. На негово място е назначен д-р Стоян Данев. Новото българско правителство иска от руския цар Николай II като върховен арбитър в бълга-ро-сръбския спор да се произнесе по въпроса за спорната и без-спорната зона. Паралелно с това Великобрита-ния и Франция съдействат за избухването на военен конфликт, който да дестабилизира целия Балкански полу-остров и по този начин да се доведе до намаляването на влиянието на Русия върху него.
На 15 юни 1913г. избухва т.нар. “Тиквешко въстание”. В Тиквеш, Неготин, Кавадарци и Баташ бълга-рите вдигат оръжие в тила на сръбската армия.
На 16 (29 юни 1913г. н.с.) цар Фердинанд заповядва чрез помощник-главнокомандващия си ген.-лейт. Михаил Савов настъпление на българската армии срещу Сърбия и Гърция, с което започва Втората Балканска война, известна и под името “Междусъюзническа война”.
На страната на Сърбия и Гърция се включва и черногорската армия. Румъния също извършва мобили-зация с цел нахлуване в българските земи и завладяването на Южна Добруджа. Подобни действия предприема и Османската империя, готвеща се да настъпи в Източна Тракия.
Според българското Главно комадване се възпирема план за действие – 1. и 3.армии да настъпят в на-правлението Пирот-Ниш, 2.армия да организира отбраната на Беломорието, 4. и 5.армии да напреднат към Кри-ва Паланка и р.Брегалница-Струмица.
При започването на бойните действия българската армия има численост от 500490д., а противниците й – общо 1250000 млн.д., т.е. – тя трябва да се справи с 2,5 пъти по-многочислена армия.
На 17 юни 1913г. 2.армия, под командването на ген. Н.Иванов започва настъпление по широк фронт срещу гръцките войски в направлението Дойран-устието на р.Места. След редица сражения гръцките дивизии са изтласкани.
На 19 юни с.г. се организира настъпеление на цялата гръцка войска. Тя овладява Кукуш, а 2.армия се оттегля към Беломорска Тракия.
4.армия под командването на ген.-майор Ст.Ковачев заема определената си позиция на Македонския военен театър, като на 17 юни започва своето настъпление. Поради упоритата съпротива от страна на по-много-бройния противник тя спира настъпелението си и минава в отбрана. За тези действия ген. Ст.Ковачев е отстра-нен от цар Фердинанд от заемания пост, а на неговото място е назначен ген.-майор Вичо Диков.
5.армия под командването на ген.-майор Стефан Тошев получава задача на 17 юни да напредне към Кюстендил и Куманово срещу 1.сръбска армия, но още същият ден се получава нова заповед от Главното ко-мандване настъплението да се отложи.
Противоречивите заповеди на българското командване поради неизяснената обстановка по целия фронт на бойните действия, както и неедновременното настъпеление на българската войска парализират и дей-ствията на 1. и 3. армии, което се отразява неблагоприятно върху бойния дух на войниците.
Настъплението на 1.армия към 2.сръбска армия започва едва на 23 юни, а на 3.армия към Пирот – на 24 юни с.г.
Според Георги Марков цар Фердинанд и ген.Савов не смятат, че атаката на 2. и 4.армии от 16-17 юни е начало на войната. Не са включени и другите армии.
Пропуска се изгодна възможност да се атакуват още в началото с всички налични сили противниковите армии и съединения, с което да се реши за няколко дни целия изход от войната.
На 18 (31 юни с.г. н.с.) д-р Ст.Данев дава заповед на ген.М.Савов за спиране на военните действия, но въпреки това цар Фердинанд издава нова заповед за продължаване на военните действия. Сърбия и Гърция из-ползват разногласията между владетеля и правителството, за да предприемат настъпление. Гръцката армия нап-редва и навлиза в Горноджумайското поле, където българските полкове отблъскват техните атаки и заемат от-бранителна позиция, която им дава възможност за контранастъпление. Във Велешкото направление български-те войски и при Кочани те извършват пробив, но в околностите на Криволак са спряни след тежки боеве с про-тивника. Ген.Р.Димитриев замисля нов план: срещу сръбските армии да се действа нападателно, а против обе-динението сили на противника в Македония българските сили да предпочетат отбраната. От военна гледна точ-ка този план е по-успешен, тъй като предвижда разумно използване на позициите, заети от наличните българ-ски съдинения. На Македонския военен театър, на страната на българската армия се привличат и 15 добровол-чески дружини от Македония и Одринско.
Поради новосъздаващото се положение и нахлуването на румънската армия в Северна България 1.ар-мия се принуждава да се оттегли към границата със северния съсед. Настъплението на румънската армия на 2 юли 1913г. започва с форсиране на р.Дунав едновременно на няколко места. Без да срещнат съпротива румън-ските дивизии напредват и достигат до Софийското поле. В Добруджа навлиза един корпус и на 4 юли превзе-ма Добрич, а на 5 юли с.г. Балчик и Варна.
Наред с Гърция, Сърбия и Румъния, на 30 юни 1913г. във войната се включва и Османската империя, която минава в настъпление в Източна Тракия. На 10 юли е завзет Одрин, а башибозукът извършва масови клането над мирното българско население.
В така оформящата се обстановка ген.-лейт. Р.Димитриев прави оценка на оперативно-стретегическата обстановка и доказал пред цар Фердинанд, че е невъзможност българската армия да удържи противниковите сили по целия фронт на сраженията. Той предлага правителството да започне преговори за подписване на примирие. Владетелят моли Великите сили за застъпничество в столиците на съседните държави. На неговата молба се отзовава само Русия, която изпраща предупредителни ноти в Букурещ и Цариград за спиране на на-стъпленията на румънската и османската армия, заплашвайки ги, че ако не го направят Русия ще им обяви вой-на. Цар Фердинанд освобождава от премиерския пост д-р Ст.Данев и на негово място назначава на 4 юли 1913г. за министър-председател д-р Васил Радославов, виден германофил.
Въпреки тежката обстановка на българската армия, Главното командване замисля нов план, с който да се облекчи положението на българската делегация при бъдещите преговори. След поредица от успешни манев-ри в Кресненското дефиле 2.армия на ген.-майор Н.Иванов започва и контранастъплението на българските части през Предела и Симитли на 15 юли 1913г. На 17 юли с.г. се прекъсват пътищата за оттеглянето на гръц-ките дивизии през Пехчево-Струмица и Предела-р.Струма. Българските армии се готвят да обкръжат и унищо-жат гръцката армия при Благоевград в Кресненската клисура, когато се получава съобщението за подписването на примирието. От 14 (27 юли с.г. н.с.) 2., 4. и 5.армии, Самоковския и Родопския отряди са в настъпление.
За характера на войните Г.Марков изказва мнението, че “те са с цел освобождение на Македония и Од-ринска Тракия. Делението на “любими” герои – Ив.Евст.Гешов, ген.Н.Фичев и ген.Р.Димитриев, и на отрица-телни – Фердинанд, ген.Савов и д-р Ст.Данев, е опростеническо”.
Румъния предлага в Букурещ да се проведе мирна конференция. Тя се открива на 17 юли 1913г. Прего-ворите се воюващите сили се водят в изострена обстановка. Румъния превзема Южна Добруджа. Сърбия завзе-ма както спорната, така и безспорната зона в Македония, без окръзите Струмица и Горна Джумая. Двете дър-жави смятат, че за да се “узакони” анексирането на превзетите от тях области на България трябва да се даде излаз на Бяло море.
На 28 юли 1913г. в Букурещ се подписва Договор за мир между България, от една страна, и Гърция, Сърбия, Черна гора, от друга страна. Той съдържа преамбюл и 9 члена.
Договорът узаноконява отнетите от съзюниците български територии. Според чл.2 от него Румъния за-взема земите в Добруджа до линията Екрене-Тутракан. В чл.3 се определя границата между България и Сърбия: от вр.Патарица до планината Беласица, като Пирин и Струмишкия окръг остават в българските предели. По то-зи начин Сърбия увеличава площта си с 39000км2, като взема голяма част от Македония. Чл.4 постановява, че промените по българо-сръбската граница се уреждат със специален протокол между двете страни. Чл.5 опреде-ля границата на България с Гърция, която започва от Беласица планина и излиза на устието на р.Места и Бяло море. Гърция увеличава територията си с 55000км2 . Според Букурещкият мирен договор Черна гора също полу-чава териториални придобивки идостига до 15491км2. За българския излаз на Егейско море не се предвижда от-делен член. Членове 6,7,8 и 9 третират въпросите за временната демаркационна линия, за пленниците, за финан-совите задължения от реквизициите, издръжката на пленниците и т.н. Важно значение има чл.6, който постано-вява България да извърши демобилизация на армията си “към състава й в мирно време”. България получава само малка част от Беломорска Тракия – територии между р.Места и Марица, но без пристанището Кавала.
Българското правителство се опитва да предизвика намесата на Великите сили, за да се задължи Висо-ката порта да спазва Лондонския договор, но това не дава резултат.
По съвет на Русия между България и Османската империя започват да се водят мирни преговори. Те за-вършват с подписването на Цариградския мирен договор от 16 септември 1913г.
По силата на него България придобива само Свиленградско, Малкотърновско с околията и няколко се-лища в Странджа и по черноморското крайбрежие до Резовска река. Османската империя си връща Одринско (Източна Тракия), гр.Димотика. С това границата между двете държави върви по р.Марица до вливането й в Бя-ло море. Договорът съдържа 20 члена, повечето от които се отнасят до стопански, религиозно-национални, военнопленнически, митнически и други въпроси.
Букурещкият и Цариградският мирни договори предизвикват първата национална катастрофа на България. Въпреки че получава около 23000км2 в Странджа, Родопите, Беломорието и Източна Македония и до-стига 120000км2, България губи приблизително 2/3 от териториите, които са населени предимно с българско на-селение. Договорите не зачитат националните интереси и етническата принадлежност на българското насление в заграбените земи. Общо жертвите и ранените се изчисляват на около 100 хил.д., а понесените стопански и ма-териални щети са над 2 млрд.лв., с нарастналия на 700 млн.лв. държавен дълг.
От друга страна обаче Междусъюзническата война има националноосвободителен характер за всички българи, останали след Балканската война под сръбска или гръцка окупация. През месец септември 1913г. из-бухва и т.нар. “Охридско-Дебърско въстание”, но въпреки това обаче те не успяват. В окупираните от Сърбия, Гърция и Османската империя български земи възобновяват действието си четите на Вътрешната македоно-од-ринска революционна организация (ВМОРО).
Тежките политически грешки на българските управляващи среди превръщат военните успехи в спра-ведливата Балканска война във фактическо поражение и национална катастрофа през Междусъюзническата война. Българските дипломати допускат редица грешки – недалновидност при оформянето на договорните от-ношения с Гърция и Сърбия, не се осигурява неутралитетът на Румъния при изостряне на отношенията с бив-шите съюзници, проявява се “политически авантюризъм” на 16 юни 1913г. и т.н. Неразумните действия и мак-симализмът на политиците в София изправят България срещу всички свои съседи и не позволяват реализиране-то на националното обединение в най-подходящия за това момент – успешната война срещу Османската импе-рия. Несправедливата формулa за решаването на българския национален въпрос, която се приемa през лятото на 1913г. в Букурещ и Цариград, предопределя в и последвалата външнополитическа ориентация на държавите от полуострова през Първата световна война.

[Rechtswissenschaft]

БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1886-1899г.

Съединението на Източна Румелия и Княжество България през 1885г. е велико национално дело, резултат от политическата зрялост и воЕнната доблест на българския народ. То създава благоприятни усло-вия за социално-икономически и културен напредък, за политическа активност в подкрепа на българите, ос-танали под чужда власт. Ролята на България нараства в европейския политически живот. Това повдига наци-оналното самочувствие на българите и укрепва убеждението им, че те вече могат да бъдат творци на нацио-нална си съдба. Съединението оказва положително влияние върху икономическото развитие на страната. България уголемява почти два пъти територията си, премахват се някои от създадените от Берлинския дого-вор икономически затруднения и ограничения и създава простор и условия за развитието на стопански отно-шения във всички сфери на обществения живот. Селското стопанство остава основния отрасъл в икономика-та на страната, но в него настъпват съществени промени – масово разоряване на бедните и средни земедел-ски стопани от една страна и от друга – бърза концентрация на поземлената собственост. В развитието на промишлеността след 1885г. се забелязават някои съществени тенденции – упадък на традиционното занаят-чийство и възникаване на индустриално производство.
Въпреки това настъпват положителни изменения в транспорта, търговията и кредитното дело. Ин-дустриалната политика на младата българска буржоазия след 1885г. преследва някои важни задачи: да се по-кровителства българската промишленост, да се модернизира занаятчийството чрез техническо усъвършен-стване и да се търси съчетание между протекционизма и принципите на свободната търговия.
Съединението е първия осъществен акт на българската обединителна програма. Това обаче не успо-коява политическите борби в България, тъй като осъществяването на съединистката акция разпалва още по-силна дискусия сред политическите сили за бъдещето на Княжеството на фона на изострянето на отношени-ята с Русия.
След 1885г. отношенията между император Александър III (1881-1894) и бългaрския княз Алексан-дър I Батенберг (1879-1886) се обтягат. Руската дипломация дава да се разбере, че ще продължи да настоява за отстраняването на Батенберг. Тази нейна позиция се отразява и върху вътрешнополитическия живот в България. В обстановката на вътрешни борби през 1886г. политически ангажираната общественост се групи-ра около двата полюса – “За княз Батенберг срещу Русия” или “С Русия без княз Батенберг”. Първата групи-ровка се оглавява от Захари Стоянов, Димитър Ризов, Димитър Петков и други, а втората от партията на Драган Цанков и южнобългарските съединисти начело с Константин Величков. Те заявяват, че “България без Русия не може”, и че князът е “ябълката на раздора” между двете славянски държави. Партията на Петко Каравелов предлага и трета идея като изход от очерталата се криза: “С княз Батенберг и с Русия”. В диску-сията около спора “Батенберг или Русия” през 1885-1886г. за пръв път външнополитическата ориентация се откроява като разграничителен белег на партиите в страната. В последна сметка на българската политическа сцена, широка и трайна популярност добиват противоречията между “-фили” и “-фоби”.
Основната причина за възникването на противоруски настроения сред по-голямата част от деловите среди и интелигенцията е обезсърчението от руската позиция по важния национален въпрос. Успехът на Съ-единението допълнително укрепва прозападната ориентация на България, така че тук става въпрос за две доктрини по въпроса за осъществяването на българския национален стремеж с помощта на Русия или с под-крепата на някоя от Великите сили.
През лятото на 1886г. възелът на противоречията се затяга и политическата борба се изостря. Група офицери стават изпълнители на русофилските планове около “княжеския въпрос” и подготвят заговор за свалянето на княз Батенберг от престола. През нощта на 8 срещу 9 август 1886г. юнкерите от Военното учи-лище, подпомогнати от Струмския полк под ръководството на капитан Анастас Бендерев, завземат София. Дворецът е обкръжен и княз Александър I Батемберг е принуден да подпише прокламация към българския народ, с която се отказва от престола. След този акт той е съпроводен под конвой до Оряхово и оттам с пара-ход към Русия. Събитията, които се разиграват в България след 9 август, показват пълната неспособност на детронаторите да се задържат на власт. Без предварителни консултации и без съгласието на министрите е формирано правителство, в което влизат П.Каравелов – премиер, д-р В.Радославов, Д.Греков, К.Стоилов и други, т.е. – враждуващи помежду си политически дейци. Детронаторите вярват, че така ще примирят про-тиворечията и ще обединят политиците за провеждане на една политика, която те не одобряват.
Повечето от предложените в кабинета лица отказват да приемат министер-ските кресла. На много места военни гарнизони, командвани от верни на Алексан-дър I Батенберг офицери отказват да подкрепят преврата. В тази ситуация като председател на Народното събрание Стефан Стамболов остава законен представи-тел на държавната власт. Образува се наместничество в състав Ст.Стамболов, Ге-орги Странски и Петко Рачов Славейков. На 11 август с.г. Стамболов излиза с обръ-щение, в което призовава народа на борба срещу самозваните управници на Бъл-гария. На негова страна преминават силните гарнизони в Пловдив, Видин, Слив-ница и други градове, които се придвижват към София. Сформира се ново правителство начело с П.Каравелов, което просъществува 4 дни и е сменено от това на д-р В.Радославов. При тази ситуация една част от детронаторите са арестувани, други емигрират в Турция и Русия. Стамболов изпраща телеграма до Батенберг с молба да се завърне на престола. Князът обаче разбира, че без съгласието на Русия неговото оставане в България е несигурно. Той изпраща телеграма до император Александър III, като го моли да даде съгласието си, но получава отрицателен отговор. При тази ситуация на 25 август 1886г. княз Александър I Батенберг по-вторно абдикира. Сформира се Регентство в състав Стефан Стамболов, Петко Ка-равелов и Сава Мут-куров. С принудителното оттегляне на Александър Батенберг от българския престол започва нов етап от т.нар. “българска криза” от 1886-1887г.
Симеон Радев, Н.Станев, Д.Маринов, Александър Кох и други обясняват пов-торната абдикация с на княза с монархическата жертвоготовност, мотивирана от невъзможност да управлява, продиктувана от неодобрението на Александър III и личната му ненавист към българския владетел. Според Трендафил Митев, Андрей Пантев и други основната роля играе прозападно ориентиратаната българска бур-жоазия. Според тях детронирането на Александър I Батемберг ознаменува скъсва-нето и преминаването му към русофобската буржоазия. Стойчо Грънчаров обръща внимание и на съперничеството между Великобритания и Австро-Унгария, от една страна, срещу Русия, от друга, в този период, което прави акта от 25 август 1886г. част от международните конфликти. Димитър Косев приема абдикацията като ре-зултат от влошените отношения с Русия, които не могат да се обяснят само с греш-ка на дипломатите в Петербург. Милен Куманов изказва мнението: “Русия, възпол-звайки се от Берлинския договор, принуждава Батемберг да абдикира”.
Изследване за Регенството прави Радослав Попов – “България на кръстопът. Регентството 1886-1887”
В периода на Регентството условно могат да се откроят три етапа.
Първият етап обхваща времето от окончателната абдикация на княза до скъсването на политическите отношения с Русия – 25 август – 6 ноември 1886г. Вторият етап е от месец ноември 1886г. до русофилските бунтове в Силистра и Русе през месец февруари 1887г., а третият – от месец февруари 1887г. до избора на принц Фердинанд Сакс-Кобург-Гота за княз на България и идването му в стра-ната през месец август 1887г.
През месец септември 1886г. Регентският съвет свиква IV Обикновено Народното събрание (ОНС). Решава се да се проведат избори за Велико Народно събрание (ВНС), което да избере нов княз. В същото време Русия активизира наме-сата си в политическия живот на страната. По нареж-дане на императора в Бълга-рия пристига генерал Николай Каулбарс. Неговите неумели и груби действия вло-шават още повече руско-българските отношения. Веднага след идването си в Кня-жеството той поставя пред регентите три условия: отлагане на изборите за ВНС, ос-вобождаването на детронаторите от затвора, вдигането на военното положение. Правителството приема последните две условия, но отказва да отложи изборите.
Изборите за ВНС се провеждат в условията на остра политическата борба. Ген. Н.Каулбарс оспорва законността на изборите. Независимо от неговото мнение на 15 октомври 1886 г. в Търново се свиква III ВНС. То избира за български княз Валдемар Датски, роднина на руския император, но по внушение на Петербург той се отказва от престола. Предложената от руското правителство кандидатура на гру-зинския княз Мингрели е отклонена като несериозна. Българо-руските отношения се изострят още повече. На 6 ноември 1886г. ген. Н.Каулбарс съобщава, че Русия скъсва дипломатическите си отношения с България. Така завършва първият етап от отношенията между двете славянски държави и започва нов, изпълнен с много неизвестности и за двете страни. Руската империя губи влиянието си в Княжество-то. За България последствията са по-сериозни. Все още неукрепнала като държава, изправена пред своите нерешени национални проблеми, тя попада в бурните води на европейската политика без сериозна подкрепа на някоя от Великите сили.
След като Валдемар Датски не приема българския престол, НС започва да търси изход от положението. Той избира тричленна делегация в състав Димитър Греков, Константин Стоилов, Кочо Хаджикалчов, на която възлага да търси княз. Докато тя обикаля европейските дворове и търси княз, политическата обстановка в страната остава крайно напрегната и нестабилна. През месец февруари 1887г. избухват военни бунтове в Силистра и Русе, начело с Атанас Узунов, майор Олимпи Панов и капитан Кръстев – герой от сръбско-българската война. Бунтовете са поту-шени, ръководителите получават смъртна присъда.
Междувременно във Виена българското пратеничество се спира на кандида-турата на австрийския офицер Фердинанд Сакс-Кобург-Готски за княз. На 25 юни 1887 г. III ВНС избира Фердинанд за княз на България. Изборът му се приема по различен начин от политическите партии и групи в страната. Докато за управлява-щите кръгове този избор означава запазване на ръководните им позиции в управ-лението на държавата, за част от русофилската опозиция краят на регентското уп-равление се преценява като възможност за завръщане в България. Друга част от опозицията, обаче остава непремирима по отношение на княза и отказва да сът-рудничи с него.
С избора на принц Фердинанд за владетел завършва периода на управ-лението на Регентството, на политическата криза и на един от най-острите етапи от кризата на монархическата институция в държавата. Надмощие получават ру-софобите. Кризата на монархическата институция обаче продължава във външно-политически план и се изразява в стремежите на новоизбрания княз да бъде приз-нат от Великите сили. След полагането на клетва на 2 август 1887г. той възлага на Ст.Стамолов да сформира правителство. На 20 август 1887г. е обявен състава на новия кабинет начело със Стефан Стамболов, в който влизат К.Стоилов, С.Мутку-ров, Григор Начо-вич, Георги Живков и д-р Г.Странски. Този състав осигурява пълно господство на Стамболов в държавните дела.
Стефан Стамболов е роден през 1854г. в Търново, учи в родния си град, а по-късно в Духовната семинария в Одеса. След това живее в Румъния, където се свързва с дейността на БРЦК. Той участва в Старозагорското въстание (1875г.), в Гюргев-ския комитет (декември 1875г.) и Априлското въстание – 1876г., както и в Руско-турската война (1876-1878г.) След Освобождението развива енергична дей-ност в комитетите “Единсто”, участва в Кресненско-Разложкото въстание 1878г., депутат е в Учредителното събрание от 1879г., в Сръбско-българската война (1885) и в Контрапреврата (1886).
Управлението на видния държавник е широко изследвано в българската ис-ториопис. Проучвания за него правят Андрей Пантев – “Англия срещу Русия на Балканите (1879-1894), Стойчо Грънчаров – “Политическите сили и монархически-ят институт в България (1886-1894), Рихард фон Мах – “Из българските бурни вре-мена”, Елена Стателова, Радослав Попов, Симеон Дамянов, Иван Панайотов, Ра-дослав Мишев, Димитър Маринов – “Стефан Стамболов и новейшата ни история”
и други. Ценен източник са “Дневник”-а на Стамболов, Иван Салабашев – “Споме-ни”, материали от VIII НС; документи от Централния държавен архив и т.н.
Стефан Стамболов поема властта в сложна политическа обстановка. В ико-номическо отношение, след Съединението и последващата Сръбско-българска вой-на от 1885г. българското стопанство изпада в криза. На политическата сцена се оформят два полюса, а утежняващ фактор за нестабилността на Княжеството е липсата на законен княз. Във външнополитически план Русия не признава Ферди-нанд като български монарх и скъсва дипломатическите си връзки със София. Според Ст.Грънчаров причините са задържането на Стамболов на власт се коренят в няколко насоки – той продължава да следва и развива основните тенденции на развитие на страната, спомагащ елемент за което и разединената опозиция. Нови-ят премиер има подкрепата на Западните сили, както и притежава политическа “сръчност”.
В кабинета на Стамболов не участват всички политически сили в страната. Извън правителството остава д-р В.Радославов и привържениците му както и всич-ки русофилски политически формации. Кабинетът на Стамболов се стреми да оси-гури стабилност на управле-нието си. Два фактора влияят върху формирането и провеждането на вътрешната политика – стремеж за създаване на условия за сто-панско развитие и запазване на обществения ред и потушаване на недоволството от курса на правителството. Втората задача предопределя постоянен натиск върху противниците на управлението, ограничаване дейността на партиите. Мерките на кабинета в това направление достигат до диктаторски режим на управление, до премахване на демокрацията и функционирането на гражданкото общество.
Програмата на правителството е формулирана и отпечатана от официалния орган, вестник “Свобода”, като защита на България, на короната и на Конститу-цията. С това се цели спечелване на мнозинството от населението. Тя е насочена и към дискредитиране на руската политика.
При съставянето на правителството то няма собствена партия, а се поддър-жа от част от управляващата до преврата от 1886 г. Либерална партия. Ето защо през 1890-92 г. се пристъпва към създаването на Народнолиберална партия, из-вестна и под името “Стамболовистка”.
Вътре в страната опозицията не съществува като организирана политическа сила. П.Каравелов и привържениицте му се обявяват за търсене на пътища за спо-разумение с Русия, което означава противопоставяне на Фердинанд в страната. Привържениците на Драган Цанков са също против оставането на княза и са “за” неговото изгонване, както и за установяване на пълно руско влияние в Кня-жеството. Д-р В.Радославов и привържениците му са единствената “легална” опози-ция. Те приемат избора на княза и се обявяват против правителството на самия Стамболов. Против княза и правителството е и духовенството поради русофилските си позиции. Българската войска също не е категорично предана на управляващите, тъй като част от офицерството са привърженици на княз Батенберг и не одобряват русофобската политика. Политиката на Ст.Стамболов среща недоволството и от страна на ръководителите на революционното движение в Македония и Одринско, тъй като е загубена руската подкрепа за решаване на националното обединение.
Независимо от липсата на добре организирана опозиция, правителството взема строги мерки против проявата на всяко недоволство и неподчинение на следваната политика. Предизборната кампания за V ОНС се съпровожда със сери-озни мерки против опозицията, а самите избори на 28 септември 1887г. премина-ват при военно пооложение и се съпътстват с насилие. В резултат на взетите от властите предварителни мерки състава на V ОНС е преди всичко от привърженици на правителството. Още на първата си сесия то приема Закон за изтребление на разбойничеството, който е насочен както срещу разбойничеството, така и против политическите противници на режима. Това означава практически запазване на военното положение в страната. На 13 декмври 1887г. V ОНС приема, а на 16 де-кември княз Фердинанд утвърждава Закон за печата, с който фактически се на-лага цензура и се ликвидира нормалния политически живот в страната. Двата за-кона са ограничителни и имат антиконституционен характер. Въпреки ограниче-нията, на 22 февруари 1888г. отново започва да излиза вестник “Търновска кон-ституция”, орган на каравелистите, който е спрян още през месец август с.г. От началото на месец февруари с.г. излиза и вестникът на радославистите “Народни права”, спрян от властта през 1891г
Успоредно с разправата с опозицията Стамболов се стреми да отстрани авто-ритетни и популярни личности в страната, в лицето на които вижда потенциални конкуренти. Жертва на тази политика е майор Христо Попов. Войската представ-лява от една страна най-сигурната на правителството упора, но същевременно и най-голямата опасност. Постоянните подозрения за заговори сред офицерите про-тив княз Фердинанд и управлението на Стамболов се оправдават със заговора на майор Коста Паница. Заговорът е разкрит през месец януари 1890 г. Майор Пани-ца е осъден и разстрелян през лятото на същата година, а процесът се използва, за да се компрометира руската политика към България.
Със смъртта на майор Паница терора се засилва и се стига до политически убийства. През месец февруари 1892г. е убит българският дипломатически агент в Цариград д-р Георги Вълкович – един от най-верните привърженици на Стамболов. На 15 март 1892г. е убит министъра на финасите Христо Белчев. Това убийство се използва от правителството за окончателна разправа с противниците си. То прив-лича под съдебна отговорност П.Каравелов, Трайко Китанчев, К.Арсениев, Т.Геор-гиев, Ил.Георгиев и други политици, като ги изпраща в затвора. Жертва на съдебните решения става и поетът Светослав Миларов. Тежките наказания не ста-билизират положението, а напротив, водят до нови терористични действия.
Мерките на правителството против опозицията и взаимната подозрителност в управленския екип водят до напускането му от д-р К.Стоилов, Г.Начович, д-р Странски, Д.Тончев, Г.Живков и други, които са заменени с предани на Стамболов хора. Правителството печели парламентарните избори през 1890г. и 1893г., но това става с цената на фалишификации, упражнен силен натиск върху избирателите и репресивен курс спрямо опозицията.
През есента на 1892г. в страната възниква политическо напрежение по по-вод на усилията на премиера Стамболов да създаде династия чрез женитба на княз Фердинанд. За тази цел е необходимо да бъде променен чл.38 от Търновската Кон-ституция, отнасящ се до вероизповеданието на бъдещия наследник. През ноември 1892г. Стамболов внася проект за изменение на някои членове на Конституцията, мeжду които и чл.38, който се променя така, че не задължава престолонаследника да изповядва източноправославната вяра. През пролетта на 1893г. се провеждат избори за IV ВНС, което приема измененията в основния закон, въпреки неодобре-нието на Светия синод. Още преди това през месец април 1893 г. княз Фердинанд се венчава за италианската принцеса Мария Луиза, дъщеря на Пармския дук.
Във вътрешнополитическото състояние при правителството на Стамболов Княжеството разположението на политическите сили и отношението им към княза и правителството лежат в основата на образуваната “легална” опозиция начело с
д-р В.Радославов и “нелегална” опозиция, включваща П.Каравелов, Др.Цанков и привържениците им, а също и българската емиграция в Русия. През 1891 г. се поя-вява и нова опозицинна сила – Социалдемократическата партия на Димитър Бла-гоев.
М.Куманов изказва мнението, че “железният” министър-председател въвеж-да в името на държавната стабилност и спасение истинска полицейска машина, цензура, репресивен апарат, като тенденцията е обезличаване на трона. Георги Марков смята, че властването със “силна ръка” се оправдава от партизанските страсти и борби между “-фили” и “-фоби”. A.Пантев защитава тезата, че след 1886г. насилията му не са оправдани, а обясними с реалността в страната. Според него диктатурата му е предизвикана и постепенно развита като реакция срещу вътрешните и външните
предизвикателства. Тя е селективна, насочена срещу реал-ни опастности, а не срещу всеки обявил се срещу режима.
Кабинетът развива и активна законодателна дейност, която има за цел стабилизирането и укрепването властта на министър-председателя. През 1887-1888г. V OНС приема Закон за устройството, правата и ведомството на окръжните съвети в България, Военнона-казателния закон, Закона за изтребление на разбойничеството, Закона за печата, Наказателния закон и редица други. По съ-държание тези закони са строго ограничителни и целят повишаване авторитета и престижа на изпълнителната власт чрез ограничаване свободата на дейността на отделната личност. В Закона за печата се защитава княжеската особа и негово се-мейство. С приемането на тези закони се осигурява юридическа защита на силната власт.
Още в първите години на управлението си правителството на Стамболов подпомага развитието на българската икономика. Правителството обаче няма из-работена последователна програма, която да насърчава националното производ-ство. Кабинетът отпуска безлихвени заеми и дава концесии на отделни собствени-ци на индустриални предприятия, които се освобождават за определен срок от държавни такси и данъци. За да се проучи икономическото състояние на страната и се набележат мерки за по-нататъшното й развитие, през 1888г. кабине-тът на Стамболов създава към Министерството на народното просвещение специ-ална индустриална комисия. В края на 1880г. V ОНС се внеся “Предложение за повдига-не на местната народна промишленост”, а през 1891г. се гласува специален Закон за снабдяване на армията, като се дава предимство на родното производство.
Постиженията в икономическото развитие на България се доказват на орга-низираното през 1892 г. в Пловдив Първо българско земеделско промишлено изло-жение, на което са предствени всички отрасли на стопанството и чиято цел е да се насърчат местните производители за подобряване на производството и да се под-помогне развитието на търговията в страната. В този смисъл изложението пред-ставлява поредна крачка по пътя на насърчаване на местното производство. По-кроветелствената стопанска политика на държавата ясно е изразена и от свиква-нето на Първия български земеделско-промишлен събор, свикан в Пловдив по вре-ме на изложението с участието на значителен брой индустриалци. Пак със същата цел правителството внася в НС през 1892г. специален Закон за насърчаване на местната промишленост, който е приет през есента на 1894 г. при правителството на д-р Константин Стоилов.
Върху развитието на българската индустрия отрицателна роля играе наложе-ния на Княжеството от Берлинския договор т.нар. “режим на капитулациите”, според който българските правителства не могат да увеличават вносните мита и да защитават родните производители от чуждата конкуренция. Правителството на Стамболов прави опит да защити местното производство при сключването на пър-вите търговски спогодби. На 14 април 1889г. кабинета сключва първата самостоя-телна търговска спогодба с Англия. През 1890-1891г. спогодби се слючват с Герма-ния, Швейцария, Франция, Белгия и Австро-Унгария. Развитието на националната индустрия се затруднява и от липсата на значителни капитали и поради тази причина кабинетът е принуден да търси външни заеми. Първият външен заем е сключен с Лондон на 5 октомври 1888г. и е свързан със споразумението за откупу-ване на ж.п. линията Русе-Варна и е в размер на 46777500 лв. при 6 % годишна лихва за срок от 33г. През 1889г. правителството сключва заем с Виена от за 30 млн.лв. при 6 % лихва, предназначен за ж.п. линията Цариброд-София-Вакарел и за въоръжаване на армията. През 1890г. се сключва трети външен заем в размер на 5 млн.лв. от германската Дойче Банк при 7 % лихва. Най-големият си външен заем в размер на 142 780 000 лв. правителството сключва през 1892г. с Виенската Лендербанк отново с 6 % лихва.
При упрaвлението на Стамболов в страната се строят общо 80 нови фабрики. Приоритет в индустриалното развитие на България има леката промишленост. То-ва се дължи както на стремежа на индустриалците и предприемачите по-бързо да реализират вложените капитали, така и на липсата на солидни налични средства. Активизира се вътрешната и външната търговия. До края на XIXв. външната търговия осигурява от 2/3 до 3/4 от необходимите индустриални произведения, пласира средно около 1/5 от обема на произвежданата селскостопанска продукция в страната. Правителството на Стамболов полага грижи и за развитието на вът-решната търговия. Народното събрание приема Закон за монопола върху солта; За-кон за мерките и теглилките, Закон за ветернитарносанитарната полиция и други.
За нуждата на индустриалното строителство и търговията са необходими също съобщителни средства и подобряване на съществуващите шосета и железни-ци. По предложение на кабинета Народното събрание приема Закон за пътищата, който задължава българските граждани от мъжки пол от 21 до 55 год. да изпълня-ват определена повинност за направата, поправката и поддържането на пътищата. През 1889г. с указ на княз Фердинанд се обнародва Закон за направата на железo-пътна линия Ямбол-Бургас; Каспичан-Шумен; Търново-Севлиево; Ловеч-Плевен; София-Кюстендил и на пристанищата Варна и Бургас. През 1893г. се построява участъка София-Перник. От 1893г. започва да се изгражда ж.п. линията София-Роман, а от 1894г. – отсечката Каспичан-Шумен. Междувременно през 1890г. се от-крива линията Ямбол-Бургас, която насочва част от българския износ към Черно море вместо през Дедеагач. Българското правителство откупува железопътната линия Русе-Варна от английското дружество собственик. Подемът в железопътното строителство предизвиква голям интерес сред българската буржоазия, която актив-но се включва с капиталите си в устройваните търгове.
В началото на 90-те години на XIXв. се основава и “Българско търговско па-раходно дружество” с основен капитал 2 млн.лв. Предвиждат се и средства за по-строяването на Варненското и Бургаското пристанища.
Стопанската политика на Стамболов дава тласък за развитието на национал-ната промишленост, а разширението на пазара след Съединението създават по-бла-гоприятни условия за развитието на индустрията, търговията, банковото и кредит-ното дело. От управле-нието на Стамболов започва подготовката на българската икономика за ускореното си развитие през първото десетилетие на XXв.
Икономическата политика на правителството на Стефан Стамболов отговаря на обективните условия в страната и обуславя последвалия обществен напредък на страната. Модернизацията на икономиката се опира на 3 стълба: политика на про-текционизъм, промишлено и гражданско строителство и стабилизиране на фи-нансовото положение на страната чрез стройна данъчна политика. Тя цели напре-дък и изравняване с Европа, икономическа стабилност, която може да се постигне чрез протекционизма, свободната търговия и законодателството. В резултат на то-ва България се превръща в равностоен икономически партньор и в модерна евро-пейска държава.
Извършват се промени в областта на образованието и културата. През 1888г. се открива Ботаническата градина. През 1891г. се приема Закон за народното просвещение, утвърждаващ основните компоненти на образователната система. На 8 декември 1888г. е приет Закон за висшето училище, който в края на 1891г. се изменя и допълня в новия Закон за народното просвещение. През 1890г. в Народното събрание се гласува Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия. Разширяват се и се благоустрояват много градо-ве. Развитие се отбелязва и в сферата на културата. Възобновяват се читалищата. От 1892г. започ-ва да излиза списание "Мисъл", което обединява голям кръг от на-ши известни инте-лектуалци – Пенчо Славейклов, д-р Кръстьо Кръстев и други. Създава се трупата "Сълза и смях", през 1893 г. се основава Българското инженер-но-архитектурно дружество (БИАД). Възниква и първата организация на българ-ските художници.
Основната задача пред Стамболовото правителство в областта на външната политика е излизането от международната изолация чрез признаване-то на княз Фердинанд. Крайно негативното отношение на Русия към избора на Фердинанд за български княз дава отражение не само върху руско-българските отношения, но и върху насоките на външната ни политика.
На 10 август 1887г. руското правителство обвинява новия български княз в узурпаторство и го обявява вън от законите. Руската политика е насочена и против правителството на премиера, чиято цел е защитата и налагането на монарха на българския трон. Под натиска на Русия, Турция и Великите сили преценява идва-нето на княз Фердинанд в България като незконно и противно на Берлинския договор и нямащо никаква практическа стойност.
Правителството на Стамболов преценява инициативата на Русия по българ-ския въпрос като намеса във вътрешните работи на Княжеството и декларира готовността си да провежда политика за защита на националната независимост и даване отпор на всякакъв род посегателства върху държавния суверенитет.
В политиката си за решаване на българския национален въпрос кабинета на Стамболов търси подкрепата на приятелски настроените Велики сили, на балканските държави и преди всичко на сюзерена Турция. Правителствената политика по отношение на империята има за цел подобряване на положението на българското население в Македония и Одринско. Кабинетът поставя публично проблемите на българското население в Европейска Турция като търси по дипломатически път подкрепата на Италия, Англия и Ав-стро-Унгария за изпълнение на чл.23 и чл.62 на Берлинския договор, но получава повече морална, отколкото реална подкрепа. За кабинета остава вариант за пряк диалог с Турция за подобряване живота на българското население в европейските вилаети. Стамболов формира конкретни искания – Турция да влезе в официални дипломатически отношения с българското правителство и частни отношения с княз Фердинанд да издаде берати екзрхийски митрополити в Скопска и Одринска епар-хии. Тези искания са категорично отхвърлени от Турция и това кара Стамболов да премине към дипломатическо “настъпление”, заявявайки, че България ще спре из-плащанията на източнорумелийския дълг, ще обяви независимостта си и т.н. Като резултат от това и под натиска на Великите сили спрямо Турция, на 5 юли 1890г. султанът издава два митрополитски берата за Скопска и Охридска епархии. Освен това произтича ферман за построяване на Духовна семинария в Цариград, а също и разрешение за издаване на екзархийски вестник на български език – “Новини”. Постигнатите придобивки са голям успех за правителството.
Последователната външна политика на Стамболов показва, че тя е съобразе-на единствено с националните интереси. Стамболов успешно се възползва от про-тиворечията между Великите сили, за да утвърди международния авторитет на България и да отстои самостоятелността й. С подписаните международни договори това правителство прави пробив в режима на капитулациите. Политиката по наци-оналния въпрос се отличава с умелото съчетаване на демострирана лоялност и по-литически натиск, които водят до положителни резултати. Тя стимулира процесите на национална консолидация на българската общност в Македония и Одринска Тракия. Отстояването на църковните и образователните права на поробеното насе-ление се свързва с въпроса за политическите права на българите в тези райони.
Успоредно с постигнатите успехи на правителството на Стамболов се разви-ват и ерозиционните процеси в него, които водят до неговия крах. След 1892г. съ-отношението на политическите сили в страната започва да се променя. Това кара Стамболов все по-често да използва средствата на терора, което от своя страна го лишава от широката опора на масите. Представителите на буржоазията посте-пенно започват да оттеглят поддръжката си за управлението. Опитите на кабинета да смаже русофилската опозиция също не дават трайни резултати. Недоволството от управлението изразява и интелигенцията, свързано с ограничаване възможност-та на свободна изява не идеите. Недоволство има и поради отделянето на големи бюджетни и извънбюджетни средства за поддържане на полицейските и шпионски апарат в страната. Неблагоприятно за Стамболов и управлението му се развиват отношенията между княз Фердинанд и премиера. В съперничеството за осигурява-не на решаваща роля в управлението на страната князът използва всяко недобре осмислено действие на Стамболов и печели все повече по-зиции във войската и нейното командване и в страната като цяло. В тази ситуация се активизира съединената легална опозиция, подкрепяна от монарха.
Най-голям неуспех в областта на външната политика Стамболов регистира по въпроса за признаването на княза в международен план. В антируската си по-литика той се опира на Турция и на западноевропейските Велики сили – Англия, Италия, Австро-Унгария. Докато в началото на управлението подкрепата на тези сили се оказва надеждна, поради остротата на англо-руските противоречия, то през 90-те години тези противоречия загубват остротата си, поради изпъкването на англо-германските противоречия за световно господство, т.е. – промяната в международните отношения дава отражение и върху стабилността на кабинета. В така създаващата се обстановка, а и след скандал между премиера и военния ми-нистър полковник Михаил Савов, както и неодобрението на Стамболов на частната визита на княза в Австро-Унгария през май 1894г., премиерът подава 15-тата си поред оставка, която този път е приета от Фердинанд. Така на 18 май 1894 г. се слага край на близо 7-годишното управление на Стефан Стамболов.
Въпреки всички мерки, които Стамболов предприема по време на своето уп-равление, той остава в българската история като една от най-видните политически фигури. Повече от век Стамболов е възвеличаван и порицаван, превъзнасян като национален спасител или предател на националните интереси. Той поставя осно-вите на зконодателна и изпълнителна дейност, която превръща България в модер-на европейска държава. Правителството му създава условия за икономическа неза-висимост и самостоятелна национална политика. Неговите “диктаторски” методи на управление обаче се оспорват от мнозина. Действително, премиерът често нару-шава някои политически права, но не трябва да се забравя че все пак в страната съществува относително свободен печат и опозиция. Той не допуска монархът да се превърне в основна фигура в политическия живот и предотвратява налагането на личен режим на Фердинанд, което става в началото на XXв.
През 1894 г. пада правителството Стамболов, с което завършва един период в българската история, характерен с трудните процеси на утвърждаване на демо-кратичната парламентарна система – приемане на Търновската конституция <???>, оформяне на монархическия институт, определено мястото и ролята на Парламента, Правителството и съда в системата. Налагането на конституционния ред в страната преминава през трудни моменти: държавни преврати, контрапрев-рати, въоръжени бунтове и т.н.
След като Стамболов подава оставка, владетелят възлага на Д.Греков да със-тави новото правителство, но опозицията не се съгласява, защото в предвиждания Министерски съвет се предвижда да влезнат близки на Стамболовия режим.
Стефан Стамболов е съсечен на улицата на 3 юли 1895г. в София, а три дни след това, на 6 юли, умира от раните си. Смъртта му също е обект на дискусии в историческата наука. Според Милен Куманов: “Стефан Стамболов фалшифицира писаното срещу Фердинанд срещу заговора срещу самия него”. Тази идея се под-крепя от русофилите. Георги Марков смята, че “Стефан
Стамболов е предаден от княза, продаден от правителството и умъртвен от харамиите (македонски револю-ционери, които вярват, че отмъщават за разстрела на майор Коста Паница и в име-то на по-скорошно освобождение на Македония). Андрей Пантев изказва мнението, че “убит е голям държавник, като убийството му се отразява в европейската и се-верноамериканската преса”. Френският изследовател Жорж Буске го нарича “ге-ний, разбрал значението на позицията на България”.
На 19 май 1894 г. княз Фердинанд предлага на д-р К.Стоилов сформира ново правителство. Новият министър-председател е високообразован, завършил извест-ния “Робърт колеж” в Цариград, право в Хайделберг (Германия) и защитил докто-рат, специализирал по-късно в Париж и Прага. Той е един от водачите на Консер-вативната партия в Княжество България и участва в изработването и приемането на Търновската конституция. Няколко пъти е министър в различни кабинети. Той е един от създателите на “Обединената опозиция” срещу режима на Стамболов.
Изследвания за кабинета и политиката на д-р К.Стоилов правят Радослав Попов – “България и Русия (1894-1898). Политически отношения”, Веска Николова – “Народната партия и буржоазната демокрация. Кабинетът на Константин Стоилов 1894-1899”, Стойчо Грънчаров – “България на прага на двадесетото столе-тие”, Димитър Минчович, Иван Панайотов,Симеон Дамянов, Андрей Пантев и дру-ги. Извори от неговото управление са дневниците на VIII ОНС, спомените на Иван Евстатиев Гешов, Александър Малинов, д-р Стоян Данев, Васил Радославов, Гр. Начович, произведението на Симеон Радев – “Строители на съвременна България” т.II и т.н.
Новото правителство трябва да се справи с няколко важни задачи – да от-страни привържениците на политиката на Стамболов, да създаде собствена поли-тическа партия, която да бъде опора на кабинета, да се уредят отношенията с Ру-сия и да се признае законността на българския княз, да се продължи политиката на стопанско развитие и да се постигнат успехи по националния въпрос.
Кабинетът на д-р Константин Стоилов има коалиционен характер, тъй като неговите членове принадлежат към различни партии. Срещу себе си обаче има сре-щу силен противник – преминалия в опозиция Стамболов се подкрепя не само от своята партия, но и от много уволнени чиновници. Той разчита на сигурни привър-женици и в изградения от него силен полицейски апарат. При такава ситуация но-восформира 14-ия Министерски съвет, който обаче лесно може да бъде свален от власт поради факта, че зад него реално няма обособена политическа сила. В резул-тат на това на 3 юни 1894 г. се учредява Народната партия (НП), чийто председа-тел е до смъртта си през 1901г. остава д-р К.Стоилов. В нея се включва част от ста-рата Консервативна партия, съединистите от Източна Румелия – в състава на каби-нета си министър-председателя включва К.Величков, част от цанковистите, някои радослависти и каравелисти. На 5 ноември 1894г. 72 народни представители се обявяват за членове на НП. Основната й цел е да поддържа правителството. В нея влизат предимно представители на едрата българска буржоазия – фамилиите Гешо-ви, Бурови, Губиделникови и т.н., предприемачи, лихвари, богати адвокати, видни интелектуалци, като Иван Вазов и други. Важна роля при формирането и израства-нето на новата партия играе нейния вестник “Мир” (1894-1944). В политическта й платформа се декларира “вярност и преданост” към “царуващия княжески дом и династията му”. Особено внимание се отделя на стопанското развитие на България. НП заявява, че ще работи за “икономии” повдигане на страната, чрез покровител-ството на местната търговия, промишлеността и земеделието. По отношение на външната политика в програмата на партията е записано, че тя ще ратува за “ис-крена признателност към нашата освободителка и заякчаване на връзките и инте-ресите, които ни свързват с нея.” НП се оформя като едно от най-авторитетните и последователни политически сили в българския политически и обществен живот.
При управлението на НП политическия живот в страната започва да се нор-мализира. През месец ноември 1894г.VIII ОНС приема Закон против престъпните деяния против особата на княза и членовете на неговото семейство, а през месец февруари 1895г. Законът за печата е допълнен с нови
ограничителни членове, изразяващи се в поставяне на условия пред редактори и издатели на вестници и списания, а също и в разширяване на наказанията. Към края на 1894г. е гласуван Закон за амнистия. Завръща се Д.Цанков и други политически емигранти. От затвора е освободен П. Каравелов. През този период възстановяват и активизират своята дейност различните партии и течения. През 1896 г. групата около П.Караве-лов създава Демократическата партия. Към края на 1899г. цанковистите форми-рат Прогресивнолибералната партия начело с д-р Стоян Данев. В истински партии се превръщат Либералната партия на д-р В.Радославов и Народ-нолибералната на Д.Петков. Опозицията има възможност за легална изява в НС и печата. Анкетни комисии разследват нарушенията на законите при управлението на Стамболов. Ка-бинетът на К.Стоилов съдейства за утвърждаване на либералната демокрация в България с приетите закони и с това, че дава възможност за възстановяване на старите и създаването на нови партии.
Наред с тези положителни тенденции е необходимо да се посочат и редица отрицателни страни в политическия живот на България по това време. Продължава преследването и убийствата над политически дейци. На 11 май 1896г. е убит талантливия писател Алеко Константинов. По време на парламентарните из-бори от 1894г. и 1896 г. се допускат репресии от страна на властите, прави се опит за ограничаване на журналистическата свобода. С тези си действия правителство-то опорочава избирателната система в страната.
В стопанската област продължава и се разширява заложената още по време на Стамболовото управление политика за насърчаване на местната индустрия чрез т.нар. “протекционизъм” и стимулирането на стопанското развитие на държавата. През есента на 1894г. VIII ОНС гласува Закон за насърчаване на местната про-мишленост, който се отнася предимно за малките предприятия – освобождават се от данък сгради за 15г., дава им се право на безмитен внос на суровини, намаля-ват се превозните такси. Приемат се Закона за насърчаване на местната индус-трия и Закона за създаването на търговско-индустриални камари. На втората ре-довна сесия на IX ОНС от месец февруари 1895г. се гласува Закон за уредба на ес-нафските сдружения, а по-късно – и Закон за занаятчийските конкурси. Целта е да се подпомогнат занаятите, но мерките на правителството в това направление се оказват недостатъчно ефективни, тъй като в началото на XXв. настъпва спадане на цените в занаятчийското производство. Чрез политиката на протекционизъм кабинетът се опитва да увеличи вносните мита. Известни успехи за отхвърлянето на режима на капитулациите, наложен на Княжество България по силата на Бер-линския договор, постига правителството на К.Стоилов с подписването на търгов-ска спогодба с Англия без участието на Турция при размер на вносното мито 8 % върху стойността. Подобни спогодби се сключват с Австро-Унгария, Германия, Ру-сия, Франция, Италия, Сърбия, Гърция и други. Кабинетът преговаря с Великите сили за увеличаването на вносното мито на 12-15 % върху стойността на дадената стока или услуга. Стоките, необходими за развитието на промишлеността в Бълга-рия, както и тези, които не се произвеждат в страната, се облагат с мито от 10,5 до 14 %, а онези, които се произвеждат в държавата и които трябва да се защитават от чуждата конкуренция, се облагат с повече от 14 % върху стойността. Българско-то правителство за пръв път прокарва специфични мита на тютюна, обувките, солта, цигарите, готовите дрехи и т.н.
По този начин се цели стимулиране развитието на българското производство. През 1897г. е приет Закон за задължително носене на местни дрехи и обуща от чи-новниците в работно време. През 1895 г. е приет Закон за проектиране и построя-ване на железопътната мрежа в България. За пръв път в историята на страната след Освобождението проектирането и построяването на една ж.п. линия се обвър-зва с бъдещото й положение в цялостната система на държавата. През периода 1894-1899г. се изучават, проектират и отдават за построяване участъци от линията София-Варна, ж.п. участъците Русе-Търново, Девня-Добрич, Радомир-Кюстендил-турска граница, Пловдив-Стара Загора-Нора Загора, всичко 798 км. Проектира се и свързвне на дунавското пристанище Тутракан с линията Русе-Варна. Много от тези отсечки, които започват да се изграждат при Стамболов, се завършват преди края на XIXв. Строителната дейност на правителството засяга и проектирането на редица пристанища – Свищов, Лом, Оряхово и други, както и отделя средства за доизграждането на пристанищата Варна и Бургас. Това спомага за ускореното сто-панско развитие на България в началото на XXв. Построяват се и около 40 нови предприятия. С цел да се подпомогне селското стопанство е приет Закон за реорга-низиране на селските каси. Кабинетът полага и грижи за развитието на селското стопанство. То заменя десятъка с поземлен данък, премахват се някои преки нало-зи, като на тяхно място се налагат косвени, които отговарят на данъчната система на напредналите страни. Прави се опит да се премахне лихварството и да се насър-чи селскостопанското производство чрез доставяне на сравнително нисколихвени кредити. В VIII и IX ОНС се внасят и се приемат редица закони, чиято цел е подпо-магане на развитието на земеделието и животновъдството – Закона за подпомагане на предприятията, Закона за земеделското учение, Закона за взаимното задължи-телно застраховане, Закона за ветеринарносанитарната полици, едно Решение на Министерския съвет за внос на едър рогат добитък от чужбина без мито за подоб-ряване на местните породи и т.н. Правителството налага режим на икономии на държавни средства, променя някои елементи на данъчната система, стреми се да ограничи нарастването на бюджета, осигурявайки по този начин финансово сто-панските си начинания. Приет е специален Закон за благоустройството на населе-ните места, което говори за стремежа да се действа положително и в социалната сфера. Стопанската дейност се насочва към активно стимулиране на икономи-ческото развитие на страната. Продължава и линията на модернизиране на данъч-ната система. С премахването на някои преки данъци и налагането на косвени такива се провежда реформа в областта на данъчната система. Стига се до увели-чаване на приходите в държавната хазна, а паралелно с това се цели да се намали и бюджетния дефицит.
По отношение на княза това правителство стои на позицията, че Фердинанд трябва да взема “разумно участие” в управление на страната. От привърженик на силната власт на монарха през 80-те години на XIXв. постепенно д-р К.Стоилов достига до разбирането, че най-подходящото управление за страна като България е парламентарната монархия с разумна намеса на княза във властта. Бившият кон-серватор разглежда икономическия просперитет на Княжество България като ос-новна задача на законодателната и изпълнителната власт.
Външната политика на кабинета се насочва към излизане от международна-та изолация, в която се намира България и признаване на българския княз. Серио-зен проблем в отношенията между България и Русия е т.нар. “офицерско-емигрант-ски въпрос”, свързан с уточняване на възможността българи офицери-емигранти да се завърнат в България. За лидерът на Народната партия външната политика на България не трябва да служи като “различително знаме” на политическите партии в Княжеството и те трябва да спрат да се делят на русофили и русофоби, тъй като едно такова деление е в разрез с държавните интереси на България. Важна стъпка в тази насока са действията, целящи сближаване с Русия. На 1 ноември 1894г. умира руският император Александър III. Фердинанд изпраща съболезнователна те-леграма до заелия престола Николай II. През месец юни 1895г. българска делегация посещава Петербург, което дава нов тласък в преговорите двете страни. Диплома-тическите отношения са възстановени след миропомазването в източното право-славие на престолонаследника Борис, което се извършва на 2 февруари 1896г. В резултат на това Русия и останалите Велики сили признават официално Фердинанд за княз на България. С това се слага край на кризата в държавата, която започва още след абдикацията на княз Александър I Батемберг през 1886г. Актът се оценя-ва като успех на българската дипломация.
През 1897г. правителството на К.Стоилов активизира и своята балканска по-литика. Определена роля за това играят въстанието на остров Крит и избухналата Гръцко-турска война. През месец февруари 1897 г. пристига на посещение в Бъл-гария сръбския крал Александър. На 19 февруари се подписва Сръбско-българско-то съглашение за общи договаряния и действия по отношение на Турция. Между двете съседни държави е сключен и търговски договор, който предвижда улесне-ние на възките в пограничните райони. Българското правителство се възползва от Гръцко-турската война и успява да издейства от Високата порта откриването на български търгов-ски агентства в Битоля, Скопие и Солун. В своята външна полити-ка кабинетът постига значителни успехи по посока на излизане от международна изолация, поддържане на приятелски отношения с Турция и сключване на спора-зумение с балканските държави. Влошават се обаче отношенията с Австро-Унга-рия.
Политиката на правителството по националния въпрос се свързва с борба за гарантиране на вота, правата и имуществото на българското население в Европей-ска Турция. Министър-председателят не е привърженик на революционните дей-ствия в националноосвободителното движение. Той подкрепя изработения от Вър-ховния македонски комитет (ВМК) и одобрен от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) проект за реформи в Македония, чиято край-на цел е постигането на автономия на македонските вилаети като необходим еле-мент по пътя за общонационално обединение. Дейността на правителството на д-р К.Стоилов в тази насока личи в две линии – преки договори с Турция за осъществя-ването на реформи в духа на Берлинския договор и опити за споразумяване с дру-гите балкански държави и упражняване на натиск върху султана и Високата пор-та. В преговорите със Сърбия, както и подписаното в Белград споразумение, ми-нистър-председателят отхвърля исканията за подялба на Македония на сфери на влияние и отстоява целостта й. На 18 юни 1895г. се изпраща нота до Високата порта с искане за реформи по чл.23 от Берлинският договор. Правителството под-крепя дей-ността на Екзархията, в резултат на което след дълги и тежки преговори с управляващите кръгове в Цариград през 1897г. султанът издава берати за бъл-гарските владици в Битоля, Дебър и Струмица, както и дава съгласието си за от-криване на търговски агентства (консулства) в Солун, Битоля, Скопие, Сяр, Одрин и други градове, а така също и някои отстъпки, свързани с местното самоуп-равление. Успех представлява и приемането на Правилник за екзархийското учеб-но дело в Македония и Одринска Тракия.
Турция официално признава, че българското население е преобладаващо в по-голямата част от Македония. По отношение на националния въпрос, Министер-ският съвет продължава полити-ката на Стамболов, целяща съхраняване на живота, правата и самосъзнанието на българите, останали извън пределите на Княжест-вото.
Независимо от успехите, постигнати във вътрешната и външната политика, в правител-ството на д-р К.Стоилов съществуват сериозни вътрешни противоречия. Те се дължат на неговия разнороден политически състав. То изживява непрекъснати министерски кризи. Прежде-временно подават оставки Гр.Начович, Д.Тончев и други. В опозиция преминава Либералната партия на д-р В.Радославов. Недоволството от правителствената политика проявява и князът, който желае да на-ложи в България еднолично управление. След признаването на страна на руския император на вла-детелската титла на Фердинанд през 1896г., българския монарх не се нуждае от силна политическа фигура, каквато е д-р К.Стоилов. Монархът е недоволен и от обтегнатите отношения между България и Австро-Унгария. Към посочени-те проблеми се прибавя и слабата реколта от 1897-1898г. Затрудненията се изострят от конфликта с Източните железници, поради започнатото си от България строителство на ж.п.линията Саранбей-Пловдив-Нова Загора. При тази обстановка на 13 януари 1899г. д-р К.Стоилов подава оставката на кабинета. Невъзможността на правителството да намери сполучлив изход от кризисната ситуация е основната причина за падането му от власт, като след отстраняването на К.Стоилов в България започва период на политическа нестабилност.
Последните 15 години на XIXв. са важен период в новата българската история. България постига бърз икономически растеж и постепенно се превръща в най-динамично развиващата се страна на Балканите. Страната утвърждава и своя международен авторитет, полага грижи за съхра-няването на българите в останали-те извън държавата български територии, което се оценява като дългосрочна стра-тегия за решаването на националния въпрос. Постепенно се оформя и полити-ческата система на страната, включваща редица партии, които се вплитат в политическите борби за власт. Княз Фердинанд също укрепва своите позиции и от края на XIXв. започва да налага т.нар. “личен режим”.

[Rechtswissenschaft]

НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО (1878 – 1912)

В историята на българския народ епохата на Възраждането се характеризира с преход от Средновеко-вието към Новото време. В резултат на възникващите нови форми на стопански живот се изменя структурата на българското общество. Успехите в просветно-културното и победата в църковното движение с издаването на фермана от 1870г. води до легитимиране на българската нация пред света. В своята “История славянобъл-гарска” Паисий Хилендарски издига идеята за политическо освобождение на българските земи. Натрупаният боен опит от въстанията през XIXв. се оказват необходими условия за осъществяването на националноосвобо-дителната революция, чиито връх представлява Априлското въстание от 1876г. След неговото потушаване и последващата Руско-турска война от 1877-1878г. България отново се появява на политическата карта на Европа. Прелиминарният (предварителен) мирен договор, подписан на 19 февруари (ст.ст.) 3 март (н.с.) 1878г. в Сан Стефано между Русия и Турция, с което се слага край на войната, решава по удовлетворителен начин българ-ския национален въпрос. След почти петвековно робство, на картата на Европа се появява България. Граници-те на новата държава, чиято площ е около 172000кв.км., повтарят почти напълно етническите граници на бъл-гарската нация, дадени според султанския ферман: Мизия, без Северна Добруджа, която Русия предава на Ру-мъния като компенсация за Южна Бесарабия; цяла Тракия, без Гюмюрджинско (днес Комотини, Гърция) и Од-ринско; цяла Македония, без Солунско и полуостров Халкидики, а Нишкия санджак (без Пирот и Враня) пре-минава към Сърбия. Без да се съобразяват с протестите на населението, Великите сили свикват нов конгрес, на който de facto се решава съдбата на българските земи. Според него Санстефанска България е разделена на ня-колко части – васалното Княжество България, провинция Източна Румелия, която има административна автономия, но е под пряка политическа и военна власт от султана, Македония и голяма част от Тракия са вър-нати на Турция, Западните покрайнини са дадени на Сърбия, а Северна Добруджа – на Румъния съответно като компенсация за участието им в Руско-турската война. Спо-ред решенията от Берлинския конгрес, проведен между 1 (13) юни – 1 (13) юли 1878г., извън пределите на България остават около 2,5 милиона българи. Със своите постановления Берлинският конгрес не само създава база за бъдещи междунационални противоречия, но и запазва по-голямата част от европейските владения на Османската империя от действителните им наследници – балканските народи. С цел да остави открит въпроса за евентуална последваща намеса на Великите сили, съ-образно техните по-конкретни планове, конгресът “замразява” установеното чрез решенията статукво на Бал-канския полуостров. В останалите под чужда власт български земи продължават възрожденските процеси.
Във връзка с Берлинския договор полския историк А.Пиотровски констатира: “Берлинският конгрес като прокара граница между страните, се беше подиграл с етнографията”. След публикуването на текста на Бер-линския договор в лондонският весник “Таймс”, българите научават за съдбата си. Недоволни от несправедли-вите решения, по инициатива на проф.Марин Дринов и със съгласието на руския княз Александър Дондуков-Корсаков, се изготвя проект за корекция на отделни членове на договора, но въпреки положените усилия той не дава очаквания резултат. Сред българското население започва движение за осъществяване на националното единство в рамките на единна България. Широк размах взема петиционната кампания – събиране на подписи, подаване на изложения и молби до представители на руското правителство и западните държави. Като ръково-дител на подетата кампания се изявяват архимандрит Методий Кусев и Кузман Шапкарев. Основна движеща сила на кампанията са дребната и средната градска и селска буржоазия. По същество борбата против постанов-ленията от Берлин е израз на стремежа за ликвидиране на османския феодален гнет, за решаване на аграрния въпрос, за национално освобождение на всички българи и за борба против ревизията на този договор. След като петициите не успяват, сред българското население се засилват и вълненията на неуспелите да избягат от Се-верна България турци. В района на Родопите се организират черкезки банди, които системно нападат българ-ските села. Начело на инсценираните прояви застава бившият английски консул във Варна Сенклер. Т.нар. “Ро-допско въстание” има за цел да присъедини районите между Харманли и Хасково към пределите на Османската империя, които според Санстефанскитя договор остават в границите на България. Активна борба против Сенк-лер води българският войвода Капитан Петко Киряков. Неговата чета спасява от разорение много български селища в района на Родопите и Беломорието. Паралелно на него, въоръжена борба започва и в Преспанско, Би-толско, Охридско.
Още преди оповестяването на Берлинския договор, в Македония положението на християните се вло-шава вследствие на разоренията на войната, силно увеличените данъци и големият приток на мюсюлмани – бе-жанци от окупираните от сърби и руси области. В същото време редица български общини – Банско, Разлог, Горна Джумая, Пиянец, Одрин, Лозенград и други молят руското командване да бъдат освободени.
Обществена дейност развиват и други македонски дейци като Натанаил Охридски и Наум Спростра-нов. Наред с легалните действия българите в неосвободените области, подложени на тежък гнет, започват и въ-оръжени действия. Още през месец март-април 1878г. в района на Пиянец, водени от войводите Ильо Марков и Димитър Попгеоргиев-Беровски, те установяват самостоятелно българска власт, неутрализирайки местните по-маци. Подобни действия в Джумайско заставят руското командване да окупира района през месец март. В Пи-ринско и Серско действат няколко чети, като тези на Стоян Карастоянов, Тодор Паласкаря и други. Във вът-решността на Македония също има чети: на Стоян войвода в Ресенско, на поп Костадин Буфски във Велешко, на Васил войвода и Алекси Влаха в Леринско и т.н.
Под формата на благотворителен комитет за подпомагане на бежанците от Македония, Васил Диаман-диев, Методи Кусев, Димитър Карамфилович, Коста Шулев, Димитър Македонски и други започват да органи-зират въстание. През месец август 1878г. към тях се присъединява и епископ Натанаил Охридски. На 8 септем-ври 1878 г. в Рилския манастир се състои съвещание на ръководителите, войводите и на представителите на Временното руско управление в Дупница и Горна Джумая. На това съвещание пристига и пратеникът на тър-новския комитет "Единство" Михаил Сарафов. Обсъждат се редица въпроси относно подготовката на бунта. На 5 октомври 1878 г. избухва въстанието в Кресненското дефиле. Създава се първото въстаническо ръководство – Адам Калмиков, наречен “атаман на въстаниците”, Димитър Попгеоргиев-Беровски – началник-щаб, и Стоян Карастоянов, определен за “първи войвода”. Към средата на октомври с.г. от Македония, Тракия и Княжеството започват да пристигат нови чети – на Баньо Маринов и на Луис Войткиевич. Въстанието се разраства – вдигат се отделни селища в Малешево, Петричко, Мелнишко, Сярско, Неврокопско и Демирхисарско. От България пристигат още чети. Месец след избухването на въстанието въстават и българите в Разложко. На 8 ноември с.г. османците са победени, а Банско е освободено. На 14 ноември се подготвя превземането на Разлог, но прис-тигат турски части от Неврокоп (днес Гоце Делчев). На 21 ноември с.г. многоброен османски башибозук си връща Банско. Редовна войска овладява опожарява Кресна на 11 ноември 1878г. Боевете в Каршияка продължа-ват и през декември 1878г. Въстаниците са победени и тя е превзета от османците. През зимата на 1878-1879г. в Македония преминават и няколко малки чети, но те не произвеждат никакъв ефект. Българите не се вдигат на въстание, уплешени от действията на османската власт.
Кресненско-Разложкото въстание е продължение на национално-освободителните борби на нашия на-род. То избухва в изключително неблагоприятна за българите обстановка, когато Великите сили се противопос-тавят на руската експанзия. Това предрешава изхода на въстанието. Боеприпасите и оръжието се оказват недос-татъчни. По настояване на правителството в Петербург Временното руско управление (ВРУ) не се притичва на помощ на българите. Въстанниците допускат редица грешки – въстанието не се обявява едновременно във въс-таналите райони, между неговите ръководители избухват спорове, които водят до смъртта на Стоян вой-вода, няма единство в тактиката.
След неуспеха на въстанието се променят средствата на съпротива и се измества центъра на съпроти-вата. Успоредно на това, за Учредителното събрание в Търново пристигат представители от Македония, Източ-на Румелия, Добруджа, Бесарабия, както и от Западните покрайнини. На събранието в старопрестолния град се обсъжда т.нар. “общонароден въпрос”, който по същество представлява движение за пълно освобождаване и обединение на всички българи. Една част от народните представители, смятащи, че тази задача е лесно пости-жима, предлагат в знак на протест срещу несправедливите решения в Берлин събранието да се саморазпусне. Други настояват заседанията на Учредителното събрание да се отложат. Трети правят предложението да се из-прати Меморандум до Великите сили, без обаче събранието да прекрати дейността си.
След 1878г. пред българската нация се обособяват приоритетните въпроси за Източна Румелия и за ос-таналите под османска власт територии. За Северна Добруджа и Поморавието, дадени съответно на Румъния и Сърбия, се приема, че те са справедлива компенсация за участието на тези страни в Освободителната война. В тези земи се реализират икономически промени, водещи до ликвидирането на феодалния гнет. Въпреки това обаче, в тези територии румънската и сръбската власти водят целенасочена политика за асимилиране и дебълга-ризиране на населението. Това води и до въоръжени сблъсъци, пример за което е т.нар. “Зайчарска буна” от 1883г. Целта на политиката на съседните на България Румъния и Сърбия е налагането на властта в новоприсъе-динените области.
За възникването на националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско вли-яние оказва и общото влошаване на стопанското и политическото положение на Османската империя след 1878г. Турското стопанство е най-изостанало в сравнение с останалите западни държави. Главната причина за това се крие в съществуването на полуфеодалните форми на експлоатация. Новите производства се внедряват трудно поради тромавостта и корупцията сред административната власт. Важен фактор за влошаването на ста-туса на селяните след 1878г. е извънредното данъчно облагане. Тежки последици има десятъкът, данъкът върху прихода – теметтю, данъкът върху добитъка – беглик, военния данък върху мъжкото население – бедел и други. Произволията на откупчиците на данъците създава допълнителни трудности. Вследствие на това запада и град-ската търговия. Панаири в Преспа, Прилеп, Велес, Лерин и други губят стопанското си значение. Същевремен-но не се създават достатъчно промишлени предприятия, които да поемат свободната работна ръка.
Съществуващият феодално-абсолютистки режим, от своя страна, подлага на преследвания потиснатото население, което засяга предимно българите. Към това се добавя и притока на изселените от войната турци от освободените български земи. Това води практически до продължаването на възрожденските процеси българи-те, но при утежнени обстоятелства – наличие на враждебно настроено гръцко и сръбско население, тромава ад-министрация и т.н. Фактор за възникването на организирана борба е и политическото безправие на християн-ското население в границите на империята. Турската полиция и съд продължава дискриминацията. Насилията и безнаказаността от страна от властта добива значителни мащаби.
Предвидените в чл.23 и чл.62 от Берлинския договор реформи – Органически устав, по подобие на този за о.Крит, допускане на християнското население в управлението, изравняването на гражданските и полити-ческите права на различните религиозни общности на практика не се изпълняват. Високата порта приема само Закон за вилаетите, според който териториите се конституират така, че българите са административно разделе-ни в земи, със сръбско, албанско или гръцко население. В Солунски вилает южните части са с подчертано гръц-ко население, Битолски вилает, включва някои гръцки и албански области, в Скопски вилает се намира значи-телна част сръбско и албанско население. Тази промяна на административното деление на Македония води до умишлено смесването на българското население с другите народности, с което се цели нарушаването на негова-та хомогенност. Според различни статистически данни в Македония процентът на българското население е между 51 и 62%.
С победата на Съединението между Княжество България и Източна Румелия от 6 септември 1885г. и последващата го Сръбско-българска война (2 ноември 1885 – 19 февруари 1886) е налице уголемяването на бъл-гарските граници. Това дава надежда на останалите под робство българи за освобождение от чуждата власт и присъединяване към територията на България. Правителството в София взема решение да не се вдига въстание в Македония поради външнополитически съображения. След Съединението започват да се формират револю-ционни кръжоци, подготвящи обстановката за предстоящи действия. Доказателства затова е революционния кръжок в Солунската мъжка гимназия, в който участие взема Георги (Гоце) Делчев, дружеството “Студентска дружба”, в което влизат Дамян (Даме) Груев, Петър Попарсов и други.
Разпокъсването на Санстефанска България след Берлинския конгрес поставя единствената общобългар-ска институция в пределите на Османската империя – Екзархията, създадена със султанския фермат от 28 фев-руари 1870г., в сложно положение. Нейният диоцез, със седалище в Цариград, е разпокъсан на 5 части, българ-ските владици са отзовани от местопребиваването си и нито една от разпоредбите на Високата порта не се спаз-ват. В столицата на империята остава българският екзарх Йосиф I. Причината затова са останалите повече от 2млн. българи под чужда власт. Фактът, че все още ръководният център на Българската православна църква е в Цариград, е доказателство за намеренията на църковните дейци да защитават своите сънародници и да се борят за отстояването на българския национален идеал. Екзарх Йосиф I започва 12-годишна борба с османската власт за установяването прерогативите на Екзархията над цялото българско население в Мизия, Тракия и Македония, а след това – и за развиването на екзархийски институции. В своята дейност той получава помощ от български-те правителства под формата на парични средства. Сумите се използват за развитието на църковното и просвет-ното дело. Кабинетът на Стефан Стамболов издейства берати за българските митрополити в Скопие, Охрид, Неврокоп и Велес, а правителството на Константин Стоилов – за Битоля, Дебър и Струмица. Назначават се и 9 епархийски наместници, а така също и се създават 3 търговски представителства – в Скопие, Битоля и Солун.
Под върховенството на Екзархията се укрепват българския национален дух и самосъзнание. В Македо-ния и Одринско тя разполага с около 1600 черкви, 89 параклиса, 43 манастира, над 1300 свещеници, повече от 2000 учители. Освен с въстановяването и укрепването на църковните структури, екзарх Йосиф I полага грижи и за развитието на просветното дело.
Под натиска на Ст.Стамболов, през 1892г. се извоюва от султан Абдул Хамид II автономният статут на българските училища и изравняването им този на гръцките. Oще през 1880г. в Солун отваря врати мъжка гим-назия, която приема името на Св.Св.Кирил и Методий. Преподаването в нея се извършва от изтъкнати учени и педагози, като Кузман Шапкарев, Васил Кънчов, Иван Гарванов и други. Няколко години по-късно, през 1884г. се открива и българската девическа гимназия “Св.Благовещение”. В Одринско главен просветен и културен център на българите става откритата през 1891г. Одринската мъжка гимназия “Д-р Петър Берон”, създадена със средствата от завещанието на своя патрон. По-късно там се открива и девическа гимназия. Същевременно на това се откриват и специализирани училища – педагогически в Сяр и Скопие, духовно училище – в Прилеп и Одрин, което впоследствие се трансформира в семинария и се премества в Цариград. В екзархийските гимназии и класни училища се подготвя българската интелигенция в Македония и Одринско. Тя сформира интелектуал-ния елит на националноосвободителната организация. Чрез просветното дело Екзархията използва легалниет форми за изява на своето национално самочувствие и съзнание. До Балканските войни – 1912-1913г. броят на българските гимназии в споменатите земи достига 12.
През 90-те години на XIXв. сред българската интелигенция в Македония възникват две течения. Бур-жоазнолибералното, начело с Екзарх Йосиф I, висшето духовенство, учителите и някои по-богати българи, опредлят като главна цел да се укрепят просветното дело и позицията на интелигенцията, а след това да се тър-сят начини за освобождение на поробените българи. Второто течение, олицетворявано от революционерите, настоява първо за присъединяване към България.
За обединителната роля на Българскат Екзархия свидетелстват периодичния печат, архивите на Маке-донската и Тракийската организации, на България, Сърбия, Гърция, Османската империя.
Делото и дейността на църковната институция се изследва от Христо Христов, Радослав Попов, Стойчо Трифонов, Иван Панайотов, Владимир Георгиев, патриарх Кирил, който събира обемен изворов материал, и други.
Съзирайки нарастващата роля на тази институция, Високата порта се страхува, че с дейността си Екзар-хията застрашава целостта на империята и подема целенасочена антибългарска пропаганда. Подобна позиция защитава и Гръцката Патриаршия. Тя смята, че по канонически съображения в една държава не могат да съ-ществуват две църкви от едно вероизповедание. Патриаршията се опитва с всички средства да възпрепятства развитието на църковното и учебното дело в Македония и Одринско. Разгръща се широка мрежа от гръцки учи-лища, които се подпомагат от елинската буржоазия. Пропагандата се базира на т.нар. “мегали идея”, чиято ос-новна цел е възстановяването на Византийската империя.
Турското правителство подкрепя и активизиращата се след 1885г. сръбска пропаганда. Притисната от две империи – Османската и Авство-Унгарската, Сърбия насочва своята инвазив към Македония. Провеждана-та от Белград политика се насочва в няколко посоки. В Сърбия се привличат български младежи, на които се обучават в гимназии, университети и военни училища. Идеята на тази политика на открит “сърбизъм” е да се създаде просръбско настроена българска интелигенция. Дипломацията на Белград се ориентира и към теорията за измисления от нея самата “македонизъм”. С това се цели да се “насади” убеждението, че българското насе-ление в Македония не е фактически българско и че българите не са славяни, а македониците са. Един от “авто-рите” на македонизма – Стоян Новакович, дори разработва теория за произхода на прабългарите, в която твър-ди, че те, както и турците, имат един общ корен, с което се доказва “несъстоятелността” на българското само-съзнание в Македония. Същият автор пише и учебници на “македонски” диалект, като се внасят сръбски, гръц-ки и други чужди думи с цел задълбочаване разликата с българския език. Този национален сепаратизъм се про-карва по-лесно, в сравнение с политиката на пряк сърбизъм над местното население.
Център на сръбската пропаганда става откритото през 1886г. в Белград дружество “Св.Сава”. Предста-вители на сръбската власт се опитват да наложат техни свещеници и учители в българските села в Македония. Усилията им пропадат, поради активната намеса на Българската Екзархия. В резултат на това те стигат до из-ползването на оръжието.
Освен сръбската и гръцката, българските земи са обект на пропаганда и от албанци, власи. В западните части на Македония албанците се опитват да асимилират местното население. Към края на XIX – началото на XXв. започва да действа и румънската пропаганда. В столицата Букурещ се разработва теорията, че румънската държава е наследник и закрилник на населението, което е заварено от римските легиони и впоследствие – лати-низирано. Високата порта признава правото на Букурещ да закриля куцовласите в Македония
Подкрепяна от западните държави, в Македония и Одринска Тракия продължава своята дейност и уни-атската пропаганда. Католическите мисионери не засягат националното чувство на българското население, но те разпокъсват духовно българите, като по този начин отслабват техните съпротивителни сили за защита на на-ционалната им кауза.
За наличието на българско национално самосъзнание, Хр.Христов привежда доказателството, че в до-кументите на ВМОРО и турските документи навсякъде се говори за “българи”, “българско население”, “българ-ска организация”, “български владика” и пр., а не за македонски. Сръбската и гръцката историографии се опит-ват да унищожат или фалшифицират материалите от този период.
Тежкото положение на българите в Османската империя, дейността на Екзархията и чуждите пропаган-ди се оказват необходимите предпоставки за възникването на националноосвободително движение в Македо-ния и Одринско. За неговото ускоряване роля играят и Великите сили, всяка от които търси да извлече дивиден-ти от проблемите в Османската империя. При така създащата се обстановка потиснатите българи в Европейска Турция разбират, че трябва да се уповават единство на собствените си сили, създавайки нелегална революцион-на организация за освобождение на Македония и Одринска Тракия. Мирните средства на борбата не са доста-тъчни за решаването на проблема
В началото на 90-те на XIXв. се засилва нуждата от създаването на революционна организация сред пробеното българско население.
На 23 октомври 1893г. в Солун се учредява Българския македоно-одрински революционен комитет (БМОРК). Негови основатели са Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Ан-дон Димитров и Христо Батанджиев. Избира се Централен македонски революционен комитет (ЦМРК) като “дружество, без писмен протокол и без да се избират ръководители”, с председател д-р Хр.Татарчев и секретар-касиер Д.Груев. В началото на 1894г. шестимата учредители провеждат нова среща, на която на П.Попарсов се възлага задачата да изработи първия й устав. За кратко време организацията създава гъста мрежа от комитети в Македония и Одринско. През същата година се приема и правилник за вътрешния ред. На втората среща се из-меня името й – тя започва да носи името Македонска революционна организация (МРО).
Поводът за създаването на вътрешната организация е сръбската пропаганда и тежкия национален гнет, установен над българите в Османската империя. Политическите искания на БМОРК се съсредоточават върху чл.23 от Берлинския договор, като се издига лозунга за постигането на автономия за всички земи, които са насе-лени с българи. Революционните дейци разчитат да повторят източнорумелийския вариант, тъй като се стра-хуват, че прякото присъединяване на Македония и Одринско към княжеството, ще срещне отпор не само от страна на Турция, но и от Великите сили и балканските държави. Македония ще получи възможността да се развива като втора българска държава, запазвайки стабилността на населението в нея, дори и да не успее да се обедини с България. По идея на Гоце Делчев се създават първите канали за връзка между революционните ко-митети. Той възприема идеите на Васил Левски за масова революционна борба и за създаване на комитетска мрежа сред народа. На територията на Кня-жество България покрай границата с Турция се създават погранични пунктове, в които се складират оръжие и боеприпаси, писма, вестници и т.н. На Солунският конгрес от 1896г. Г.Делчев взема участие в изработването на Устава и Правилника на организацията.
Според един от изследователите на националноосвободителното движение на българския народ в Ма-кедония и Одринско – Хр.Христов при изработването на документите на организацията се използват материали на Васил Левски и структурата на ВРО в Македония и Устава на БРЦК от 1872г., но въпреки това съществуват и някои различия, коренящи се в наличието на свободна България и изостряне на балканските национални про-тиворечия. Авторът подчер-тава, че съществува приемственост на борбите на българите от епохата на Възраж-дането.
Спомени и документи за Г.Делчев публикува Иван Орманджиев. Различни момент от живота на рево-люционера се разкриват в биографията, написана от Пейо Яворов.
Г.Делчев основава и ръководни четнически институт. Формират се тайни комитети, които пренасят оръжие и обучаващи народа да се сражава. Четническият институт се свързва тясно с т.нар.”селски милиции”, коите се мобилизират само в случаите, когато се предприемат големи акции. Като средство за постигане на сво-ите цели БМОРК възприема въоръжената борба. Нейният Устав задължава революционните комитети “да съ-буждат съзнанието за самозащита у българското население в показаните области”. За член на организацията мо-же да бъде “всеки българин, без разлика на пола”. Вътрешната организация може да приема за свои членове не само българи, но и хора от различни националности.
Още след Берлинския договор сред българската общественост се разгръща широко движение за защита на сънародниците. След Кресненско-Разложкото въстание се създават македонски и тракийски дружества – през 1880г. в Русе се създава дружество “Македонска лига”, а по-късно в София и Пловдив – “Македонски глас”, които се активизират след Съединението.
През първата половина на месец март 1895г. македонските дружества свикват в София свой конгрес. Те създават единиа организация – Върховен македонски комитет (ВМК) и избират за негов председател Трайко Китанчев. Първоначалната цел на комитета е да играе ролята на БРЦК от Букурещ. В цялата страна се създават местни комитет, в които влизат представители на всички социални и политически групи. Бежанците от Тракия, които се изселват предимно в Бургаско и Варненско, също създават своя организация. На 12 май 1896г. във Варна възниква дружество “Странджа”. Сред неговите организатори са Капитан Петко войвода, братята Никола и Петър Драгулеви и други. Варненското дружество се изгражда като централно и обединява около себе си всички останали. То поема задължението да защитава интересите на населението в Одринска Тракия. През 1900г. ВМК се обединяа с дружество “Странджа” и получава името Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК). Г.Делчев, Д.Груев и Г.Петров се обявяват против този комитет и стремежа му да ръководи освободи-телната борба, защото ще е зависим от политическите решения на българския княз и правителство Отношения-та между БМОРК и ВМОК се усложняват, тъй като и двете организации имат взаимни интереси и изгоди. Спо-рен е въпросът кой трябва да ръководи движението и да събира средствата за постигането на целта. Ръководи-телите на БМОРК са убедени, че Централния комитет трябва да има решаващата дума. Дейците на ВМОК искат да наложат своя приоритет при вземането на важните решения. И двете организации обаче разчитат на българ-ската държава за освобождаването на Македония и Одринско. БМОРК се изказва против прибързаните дей-ствия, а ВМОК се стреми към масово въстание, което да получи политическата и военна помощ от България.
Около 1901г. напрежението в Македония и Одринска Тракия се засилва. През месец септември с.г. ре-волюционна чета на БМОРК отвлича американската протестанска мисионерка мис Стоун с цел да получи от-куп. По този начин започва аферата “Мис Стоун”, която привлича отново вниманието на световната обществе-ност върху македонския въпрос. Аферата приключва с успех за организацията. През лятото на 1902г. се чества 25-тата годишнина от Шипченската епопея. На организираните тържества, на които българската армия прави военни маневри, се създава впечатлението, че са назрели условията за една революционна акция, а така също и да се разчита на руска подкрепа. Дейците на ВМОК, ръководени от ген.Иван Цончев, преценяват, че обстанов-ката в Македония и Одринско отркива възможности за успешна интервенция.
Според Константин Пандев, през 1902г. се стига до промяна на Устава на БМОРК. Основната причина е разрастването на движението и вътрешната еволюция в идеите. Промените в Устава и Правилника водят до преименуването на оргназацията – в Тайна македоно-одринска революционна организация (ТМОРО), имаща за цел да обедини в името на автономията всички недоволни, без значение в народността. Друга промяна е, че чле-нове на организацията могат да бъдат и други членове, не само българи. Въпреки това обаче, ТМОРО си остава с почти изцяло българско влияние. ТМОРО издига и искания за съставяне на вилаети в Османската империя по национален принцип, за създване на местно събрание, за назначаване на християни по народностен и количест-вен признак, за пълна и обща амнистия, за равноправие на езиците и т.н.
Въпреки несъгласието на ТМОРО, по инициатива на ВМОК, през есента на 1902г., в Горноджумайско (днес Дупнишко) се вдига въстание. То избухва на 23 септември 1902г. избухва и продължава до началото на месец ноемрви с.г. Въстанническата проява обхваща районите на Мелнишко, Петричко, Малешевско, Стру-мишко и Разложко. Командирът ген.Иван Цончев е тежко ранен. В сраженията вземат около 2850 въстанници, срещу които се изправят приблизително 15000 турски войници. Османската власт се нахвърля върху мирните жители, вследствие на което около 2000 души емигрират в България.
България не може да се намеси пряко с войска и няма възможност да помогне да въставащите си братя. Великите сили не желаят, а и не са готови за промени на статуквото. Русия е ангажирана в Далечния Изток съ-що не взема участие. Това принуждава ТМОРО да се активизира и да преразгледа спешно целите и задачите си.
При новите обстоятелства, от 2 до 4 януари 1903г. в Солунската мъжка гимназия се провежда конгрес на организацията, на който се взема решение за нова въоръжена акция през лятото на с.г. На конгресът обаче не присъстват ръководителя на ТМОРО Г.Делчев, а Д.Груев все още е заточеник. Между делегатите се проявяват и първите различия – главно за средствата, с които трябва да се води съпротивата. Групата около Г.Петров настоява за провеждането на т.нар. “перманентна” (незабавна) революция. Според тях отделните революционни окръзи е необходимо да имат самостоятелност. Д-р Хр.Татарчев и историографът на въстанието Христо Силя-нов настояват за провеждането на класически тип въстание. Г.Делчев и Д.Груев разработват план на въстание-то, което трябва да обхване Битолския революционен окръг, а в останалите райони да се разгърне партизанско движение. Предвижда се въоръжените действия да започнат в различно време в отделните окръзи с цел пости-гане продължителност на въстанието и по този начин да се привлече вниманието и намесата на Великите сили. В разгара на подготовката обаче на 4 май 1903г. Г.Делчев е убит при едно сражение с турска потеря при с.Бани-ца, Серско. В края на месец април и началото на месец май в с.Смилево, Битолско, се провежда конгрес на Би-толския революционен окръг, който набелязва конкретен план за действията в тази част на Македония.
При такава ситуация се провежда конгресът на Битолския окръг, открит още на 17 април 1903г. и из-вестен под името “Смилевски конгрес”. Въпреки противоречията между отделните членове, председателят Д.Груев оповестява, че въпросът, пред който се изправят делегатите, е не дали да има въстание, а кога да избух-не то. Избира се Главен щаб, в който влизат Д.Груев, А.Лозанчев и Б.Сарафов, имащ за цел заедно с Централ-ния комитет и другите окръзи да се определи датата на въстанието. Решава се да се използва четническа тактика, за да се опазят от разорение селата. На Б.Сарафов се възлага да изработи Въстаннически дисциплина-рен устав и Инсктрукция за военно обучение. Конгресът преустановява междувременно дейността си, тъй като на 23 април турската армия извършва клане над мирното българско население в Битоля и с.Смилево. По време на разискванията делегатите научават за атентатите в Солун.
В края на месец април с.г. група младежи – т.нар. “гемиджии” от Солунската гимназия – Йордан Поп-йорданов (Орце), Константин Кирков, Павел Шатев и други извършват редица покушения и атентати в Солун, известни в историческата наука под името “Солунските атентати”. На 15 април П.Шатев взривява френския кораб “Гуадалкавир”, а ден по-късно, на 16 април, К.Кирков взривява газовите и водопроводните тръби на Со-лун. Други техни сподвижници възприемат това като достатъчен знак за действие. Няколко дни след това взри-вяват клона на “Банк Отоман” в Солун и хвърлят бомби на публични места в града. Вследствие на това турска-та полиция предприема масирани арести. Атентаторите искат, засягайки финансовите и икономическите инте-реси на западните държави, да ги принудят да действат в защита на българската кауза. Това задълбочава криза-та в Македония и води до изостряне на конфликтите в организацията. Паралелно с това, в България правител-ството на д-р Стоян Данев, под натиска на Русия, Австро-Унгария и Турция, предприема репресии срещу ВМОК, вследствие на което се стига до забраняването на дейността на комитета и неговите дейци на терито-рията на България. Кабинетът на д-р Ст.Данев е склонен както на компромиси по националния въпрос. Изос-трянето на обстановката се дължи на няколко фактора – наказателните акции, провеждани от турската армия след Горноджумайското въстание, противоречията между ТМОРО и ВМОК относно целите и тактиката, вът-решните противоречия в ТМОРО за тактиката, а така също и разкритията на османската власт след т.нар. “Солунски атентати” и последващата смърт на Г.Делчев.
Във връзка с битолското клане от 23 април, атентатите в Солун и последващите репресии от страна на турската власт, ВМОРО също понася сериозен удар. Д.Груев и Б.Сарафов предприемат обиколка из Битолския окръг и определят точната дата на избухването на въстанието – 20 юли (2 август н.с.) – Илинден. На 15 юли те уведомяват за това решение другите революционни окръзи. Малко преди това обаче, между 28 юни – 1 юли (10-12 юли н.с.) в местността Петрова нива в Странджа се провежда конгрес на VII Одрински революционен ок-ръг под председателството на Васил Пасков. На конгреса присъстват 47 делегати. Уточняват се, че въстанието в този район трябва да избухне не по-рано от 20-и и не по-късно от 30 юли с.г. По настояване на Михаил Гер-джиков се взема решение да въстане поне Странджанския край. На територията на окръга се създават 5 района. Избира се Главно боево тяло, в което влизат М.Герджиков, Лазар Маджаров, кап.Стамат Икономов и Георги Кондолов.
Илинденско-Преображенското въстание е предмет на проучванията на Константин Пандев – “Националноосвободителното движение в Македония и Одринско (1878-1903)”, Христо Силянов – “Освободи-телни борби в Македония”, Димитър Гоцев – “Идеята за автономия като тактика в програмата на национално-освободителното движение в Македония и Одринско (1893-1941)”, Йордан Шопов и Георги Георгиев – “Илин-денското въстание”, Стойчо Трифонов, Веселин Георгиев, Христо Христов, Радослав Попов, Иван Панайотов, Костадин Палешутски, Николай Янакиев – “Илинденско-Преображенското въстание 1903г. Военна подготовка и провеждане”, Г.Марков, Цв.Мичева, Александър Гребенаров, Марияна Гудева, Симеон Дамянов, Светослав Епдъров, Красимир Каракачанов, Любомир Панайотов и други.
Според Хр.Христов причините за избухването на въстанието се коренят в османската политическа власт и налагания административен гнет, в икономическата експлоатация на населението, в упадъка в Осман-ската империя, както и в нерешения още аграрния въпрос. Л.Панайотов допуска, че основната причина е соци-ално-икономическия гнет и политическото безправие. Той доказва това с факта, че от 1900г. в Турция има икономическа криза, която води до разоряване на селяните, раздробяване на чифлиците и предварително съби-ране на данъци, а така също се налагат и извънредни такива. Спрямо българското население се упражнява религиозна и етническа дискриминация, изразяваща се в терористични и административни произволия, грабе-жи и разбойничество. Не се изпълняват и предвидените реформи, а така също и чл.23 и чл.62 от Берлинския договор.
Смилевският конгрес избира Главен щаб за подготовка и ръководство на въстанието в състав Д.Груев, Б.Сарафов и А.Лозанчев. На 14 юли 1903г. Д.Груев и Б.Сарафов вземат решение въстанието да избухне на Илинден, 2 август 1903г. В инструкциите, които се изпращат до комитетите, се подчертава, че въстанието не е насочено срещу мирното мюсюлманско население, а има прогресивни и демократични задачи. Главната цел на борбата е падането на султанската деспотична система. От 28 юни до 1 юли 1903г. се провежда и конгреса на Петрова нива, на който се приема решението за въстанието в Одринско. В него участват 47 делегати и се уточ-нява въстанието да бъде обявено не по-рано от 20 юли и не по-късно от 30 юли с.г.
Като се следват взетите решения, на 2 август 1903г. избухва въстанието в Битолския окръг, където то добива всенароден характер и най-масови размери, в сравнение с другите окръзи. Главният щаб ръководи дей-ствията на въстанниците от с.Смилево, което става център на революцията. Друг важен център на борбата е гр.Крушево, където чети предвождат Никола Карев, Пито Гули и други. Формира се Временно правителство, обявяващо т.нар. “Крушевска република”. Градът устоява на 10000-ната турската армия до 19 юли и след героични сражения с превъзхождащия неприятел се предава. Въстанието обхваща Демирхисарско, където е Йордан Пиперката, Ресенско – със Слави Арсов. Упорити сражения се водят по планините Бигла, Селечка, Баба, на връх Пелистер и т.н., както и в района на селата Цапари, Гявато и други. В Скопския ревовлюционен окръг се водят сражения в Прешовско, Велешко, Кочанско, Щипско и други райони, като в тях се отличава четата на Христо Чернопеев. Масов героизъм проявяват четите на Иван Чекеларов, Митре Влаха, Пандо Кля-шев, Лазар Поптрайков – в Костурско, Георги Попхристов – в Леринско, Лука Групчев и См.Войданов – в Ох-ридско, Петър Ацев и Г.Петров – в Прилепско, Пере Тошев и Лука Джеров – в Кичевско и т.н.
По стратегически и тактически съображения в останалите революционни окръзи се развива също чет-ничеството. По настояване на Централния комитет Задграничното представителство в Серския окръг до нача-лото на месец септември с.г. не се предприемат никакви действия. В Пиринска Македония се съсредоточават четите на Петър Дървингов, ген.Цончев, полк.Янков и кап.Йордан Стоянов. Четите атакуват Мехомия (днес Разлог), където турската армия извършва масово клане над местното население. Към 13-14 септември се водят сражения в почти всички райони на Серския окръг. В Солунския окръг мрежата на ВМОРО е дестабилизиране, вследствие на атентатите и последващите репресии. Извършват се отделни малки атентата по някои ж.п. линии, начело на които застава Сава Михайлов. В Кукушко въстанието не успява да се организира поради смъртта на войводата Кръстю Асенов-Българията. В Скопския революционен окръг действат четите на Никола Пушкаров и Христо Чернопеев, но до масово надигане не се стига.
В Одринско въстанието избухва на 5 срещу 6 август (18 срещу 19 н.с.) – Преображение. Масово се вди-га българското население в Странджа. Въстанническите чети превземат за кратко Василико (днес Царево) и Ах-топол, изтласквайки турските части към Малко Търново и Лозенград, но не настъпват към тези градове, което се оказва грешка. Войводите Г.Кондолов, Пеньо Шиваров и други ръководят нападенията при селата Паспале-во и Граматиково. Странжда планина е освободена и е обявена т.нар. “Странджанска република”. Между-временно Централният комитет и Задграничното представителство на ВМОРО изпращат мемоар до Великите сили, в който се казва, че въстанието е акт на самоотбрана на християнското население в пределите на Европейска Турция.
Изненаданата османска власт бързо се съвзема след първите сблъсъци. Високата порта изпраща 80000-на армия, водена от Назър паша, срещу въстаналото население. На 30-31 юли се водят сражения за Крушево, но четниците отстъпват пред превъзхождащата ги османска войска. До средата на месец септември е потушено на-дигането в Долна Преспа и Демирхисарско. Последното голямо сражение там води Б.Сарафов. Един 10000-ен корпус атакува Смилево и до 23 септември смазва въстанието в Битолския окръг. Скоро след това, подкрепена и от гръцки андарти (четници), турската войска потушава въстанието в Костурско, Леринско, Охридско, Кичев-ско. В Одринско настъпва 40000-ната армия на Шукри паша, която помита въстанниците, с което се слага край на бунта в този край.
Причините за неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание от 1903г. се търсят в няколко насо-ки. Още при подготовката се взема решение за тактика на последователно, неедновременно въстание, а в реди-ца окръзи по различни причини то дори не избухва. Организаторите му допускат технически грешки, свързани с подготовката и снабдяването с оръжие и боеприпаси, съществува неравностойност в силите. Между тях съ-ществуват противоречия. Великите сили подкрепят статуквото. Русия е заета в Далечния Изток, където назрява война с Япония. Австро-Унгария все още не завършва юридически анексията на окупираните през 1878г. Босна и Херцеговина, за да допусне нови усложнения и преразпределение на политическата карта на Балканския по-луостров. Гърция и Сърбия са настроени враждебно към въстанието. България не е в състояние да го подкрепи, защото ако го стори ще се окаже практически във война с Турция, Гърция, Сърбия и Великите сили.
За характера на въстанието Хр.Христов защитава тезата, че България приема идеята за автономия, тъй като при съществуващото европейско и балканско статукво тази линия е “единствено правилната”. Отстранява се опастността от една бъдеща евентуална българо-турска война. Отклонена е намесата на Великите сили, а чрез това евентуално ще се избегне конлфликт със Сърбия и Гърция. Против автономия се обявява османската власт, мюсюлманските чифликчии и привилегированото мюсюлманско население. Сърбия, Гърция, Румъния не са удовлетворени от това. Враждебно настроени са Австро-Унгария и Германия. При все това обаче, дейците на националноосвободителното движение виждат в автономията възможност за редпазване от денационализатор-ската политика на турци, гърци и сърби, а така също и крачка към бъдещо обединение с България по примера на Източна Румелия. Л.Панайотов отстоява мнението, че движеща сила са селяните, интелигенцията – учители и свещеници, занаятчии, буржоазия. Същият изследовател смята, че то е истинско народно въстание с цел политическа автономия на Македония и Одринска Тракия.
Илинденско-Преображенското въстание в Македония и Одринско от лятото на 1903г. завършва с неус-пех за българите. В него загиват около 6000 въстанници и мирни граждани, над 200 села са опожарени и около 30000 българи се принуждават да емигрират в България. Лишена от подкрепата на Великите сили и на другите балкански държави, България не може да се притече на помощ на въстанниците. Страната подкрепя делото им предимно с материална помощ, нелегално се изпращат доброволци, дава се убежище на бежанците, оказва се дипломати-чески натиск. То представлява връх в националноосвободителното движение на българите в пределите на Османската империя и има демократичен, антифеодален характер, поставяйки българския въпрос на вниманието на Великите сили. В Европа се издигат гласове в защита на българската кауза и за спиране на кръвопролитията и жестокостите на османската власт. Европейската общественост, като се научава се за първите стражения, организира мощно движение в подкрепа на въставащите области и акции в помощ на по-страдалите. Балканският комитет я Лондон, оглавяван от лорд Брайлсфорд, Томас Бъкстон и други, организира мисия в Македония, чрез която в продължение на 5 месеца се подпомагат около 57000д., пострадали от тур-ските произволия. Помощ оказва и Американският Червен кръст. В България се създава Благодетелна комисия, начело с митрополит Симеон Варненско-Преславски и проф.Димитър Агура. Активно се намесва и Българския Червен кръст, княгиня Клементина, а Народното събрание гласува отпускането на парична помощ. Въстанието има широк отзвук и в Европа. Великобритания, Франция и Италия изразяват категоричното си становище за въ-веждане на реформи в Османската империя. Австро-Унгария и Русия са разочаровани от “пъдарските реформи” от 1902г. На 12 октомври в Париж се провежда митинг в защита на населението от Македония и Армения, в който вземат участие делегати от Франция, Великобритания и Италия.
След Илинденско-Преображенското въстание настъпват изменения в националноосвободителното дви-жение. До въстанието въоръжената борба се води главно ВМОРО и ВМК, от една страна, и турските власти, от друга. Възползвани от затрудненията във ВМОРО след бунта, в Македония нахлуват гръцки и сръбски чети, те-роризиращи и избиващи българите само защото не се отказват от националния си произход. След разгрома на въстанието ВМОРО изпада в криза. Много от видните й ръководители загиват, други попадат в затворите, немалка част се отправят към България. В края на 1903г. – началото на 1904г. се предприемат обезоръжителни акции, които се съпровождат с насилия и нарушения на официално обявената амнистия. В отговор на това, на 10 декември 1903г. Главният щаб на ВМОРО излиза с Окръжно, в което оповестява, че организацията въз-становява дейността си. Успоредно с тези събития в София се събират най-видните дейци на движението – Б.Сарафов, Я.Сандански, Г.Петров, Г.Попхристов, Пандо Кляшев и други. По инициатива на Хр.Матов и д-р Хр.Татарчев се организира общо заседание на дейците от всички окръзи на ВМОРО. Според историографът на Илинденско-Преображенското въстание Христо Силянов, на това заседание се формират три групировки – “умерени”, или “десница” обединени около Хр.Матов, Д.Груев и други, като по-късно към тях се присъединява и Пейо Яворов. Те не отричат необходимостта от реформи в структурите на организацията, но промените спо-ред тях трябва да се провеждат внимателно, като се обмисли опита от близкото минало и без да се отклоняване към утопични идеи. Централистите настоя-ват организацията да действа прагматично, съобразно съществува-щите условия в Османската империя и разчитайки на своите сили и интереси. Те запазват националните идеи на БМОРК. Причините за появата на чужди пропаганди виждат в недоволството на съседните държави от преобла-даващия български елемент в Македония. Освен това настояват и за идеята за автономия като крачка към съе-динение с България. “Левицата” се обединява около Я.Сандански, Димо Хаджидимов, Хр.Чернопеев, П.Тошев, Г.Петров и други дейци на Серския революционен окръг, които е категорично срещу бившите върховисти и на-стояват за демократизира и децентрализиране на организацията чрез въвеждането на изборност при формиране-то на ръководните органи. Левицата заимства някои постановки от социалиститическата теория. Те изключват присъединяването на Македония към България, като идея на ВМОК в София. Третото формирование са сарафистите, привърженици на Б.Сарафов. ВМОК също обявява, че възстановява дейността си. Пoвечето от дейците на ВМОРО започват да се прехвърлят обратно в Македония, с което се полага началото на възстановя-ването на дейността на организацията.
През месец май 1904г. се провежда конгрес на организацията в Прилеп, в който участват Г.Петров, Д.Груев, П.Тошев и други. Между тях избухват про-тиворечия по различни въпроси. Д.Груев застъпва тезата за запазване на централизация и конспиративен характер на ВМОРО, докато П.Тошев и Г.Петров са за изборност и децентрализация. Стига се до обаче до компромис. Вторият голям въпрос, който се обсъжда на конгреса, се свързва с борбата срещу гръцката и сръбската въоръжена пропаганда. Д.Груев и П.Тошев се обявяват за пре-връщането на ВМОРО в българска национална организация, докато Г.Петров застъпва гледището за по-широ-ката й основа и се изказва срещу тезата за категоричен отпор на чуждите пропаганди, защото това ще доведе до стихване революционния характер на организацията.
Потушаването на въстанието принуждава дипломациите на Русия и Австро-Унгария към реформи. През месец септември 1903г. в Мюрцщег (Австро-Унгария) се срещат императорите на тези страни – Николай II и Франц-Йосиф. На 10 октомври с.г. на турското правителство се връчва т.нар. “Мюрцщегски реформен акт”, според който се предлага реорганизация на турската жандармерия под европейски контрол, данъчни, финансо-ви и административни облекчения, които да облекчат положението на населението в Македония. Не предвижда обаче реформите да засегнат Одринско и живеещите там българи. Ограничеността на реформите не може да разреши съществуващите противоречия и актът остава практически под формата на компромис. Целта е туши-ране, а не решаване на конфликта. Българското правителство и Екзархията протестират срещу решенията от Мюрцщег, но протестите им остават без реакция от страна на ев-ропейските страни.
Въпреки това реформите не успяват. Султанът с ловък дипломатически ход заявява, че ще се спре прес-ледването на членове на ВМОРО в Македония, само ако България се откаже да подкрепя организацията. Така той цели да прехвърли отговорността на българската държава. Междувременно обаче, още в началото на 1904г. издава наредба, в която се забранява преминаването на села от църковната зависимост на гръцката Патриар-шия към българската Екзархия и обратно, което е в ущърб на българите. В резултат на това гърците и сърбите започват своята въоръжена пропаганда сред българското население в Македония. На 31 март 1904г. между Бъл-гария и Сърбия се сключва таен антиосмански съюз, но правителството в Белград продължава да насърчава ан-тибългарските настроения в Македония. На 25 март 1905г. гръцки андарти (четници) избиват част от населени-ето в с.Загоричане, Костурско. Това, от своя страна, води до ответни действия в България спрямо гръцкото на-селение. Стига се до дипломатически конфликт както с Гърция, така и с Румъния, която защитава теорията, че в Македония има румънци – т.нар. “куцовласи”. След 1903г. се активизира и сръбската пропаганда в Северна Македония. Б.Сарафов дори прави опит за единодействие със сръбските чети на основата на идеята за авто-номия, която споделят и част от сръбските водачи.
През първата половина на 1905г. се провеждат окръжни конгреси на Скопски, Солунски и Серски окръг. В Скопския и Солунския окръг надделява тенденцията за запазване на централизма, а Скопският конгрес приема “петте принципа на ВМРО” – автономия, вътрешност, революционна борба, политическо-икономическа почва, самостойност. Серският конгрес обаче е доминиран от левицата около Я.Сандански и се обявява за де-централизация и изборност в организацията. През есента на с.г. се провежда общ конгрес на ВМРО в Рилския манастир. Присъстват всички видни ръководители – Д.Груев, Г.Петров, Я.Сандански, Б.Сарафов, Стамо Иконо-мов и други. Започват спорове между левицата и умерените относно въпроса за бъдещето на преименуваната организация – Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Конгресът осъжда чуждите пропаганди и се изказва за продължаване на революционната борба до победен край Избран е нов Централен комитет (Д.Груев, П.Тошев, Тоде Попантов) и ново Задгранично представителство (Г.Петров, П.Попарсов и Димитър Стефнов). На Рилския конгрес се взема решение за безусловен отпор срещу пропагандите, а така също и за борба за автономна Македония, но като условие за свободата на всички етнически групи в нея, а не като етап от обединението с България. Изработват се нов Устав и Правилник, в които се отразяват вижданията на левицата.
Орган на организацията става вестник “Революционен лист”, списван от Димо Хаджидимов. Рилският конгрес се обръща към ген.Ив.Цончев за спиране на борбите между върховистите и ВМОРО, но левицата остро обвинява бившия върховист Б.Сарафов за опитите му за сътрудничесто със сърбите. Ген.Цончев заявява, че ВМОК вече е разпуснат, което води до саморазпускането на върховистките чети. Част от върховистите влизат във ВМОРО, а върховизмът като течение изчезва.
В Устава и Правилника й преобладават постановките на левицата. В навечерието на Втория конгрес на ВМОРО е убит Д.Груев (1906г.). Към края на 1906г. се свиква нов конгрес на ВМОРО, но на него левицата губи мнозинството си от Рилския конгрес. Привържениците на Я.Сандански го напускат и организацията се разцеп-ва. Изолирана, левицата “въвежда” терора като средство за постигане на политическите цели на организацията. На 28 ноември 1907г. по заповед на Я.Сандански неговия съратник Т.Паница убива Б.Сарафов, Ив.Гарванов и Михаил Даев. Тези убийства нанасят удар върху авторитета на организацията във вътрешен и международен план. Вниманието й все по-силно се насочва към вътрешната вражда и конфликт между ръководителите, което води до споменатите терористични убийства. С това се доказва факта, че съществува отклоняване от освободи-телните цели. Задграничното представителство (Хр.Матов и Т.Александров) фактически оглавява ВМОРО. Па-ралелно с това обаче, не може успешно да се противодейства на т.нар. “въоръжена пропаганда” на Сърбия и Гърция, които възприемат това като своя официална държавна политика. Чети от тези страни налагат с пари и сила властта си в отделни райони, като така се създават условия за бъдещи териториални претенции. Наред с това Димо Хаджидимов води социалистическа пропаганда във ветника си, а левицата става проводник на някои нихилистични възгледи. Тя дори издига и лозунги за български империализъм в Македония. Петко Панчев за-почва да издава вестник “Революция”, на чиито страници обвинява левицата в прекален реформизъм и левичар-ски заблуди. Тези акции водят до усложняване на положението и вътрешни кървави саморазправи, а в резултат на това отслабва цялата организацията. Новият вестник “Илинден” отстоява единството и дава отпор на левица-та. През 1908г. в Одринско се появява обаче левичарската група около вестник “Одрински глас” (Павел Делира-дев и други), която проповядва, че Одринско има самостоятелен път и интереси, различни от тези на Македо-ния. Левицата напада и Екзархията, която според левите във ВМОРО е оръдие на българския държавен импери-ализъм.
Най-голямата акция срещу турците след Илинден е боят при Ножот, Прилепско, където чета на ВМОРО води многочасово сражение с турците. Междувременно в Македония се провеждат т.нар. “финансова реформа”, която отделя бюджета и го предава под европейски контрол. През месец март 1908г. се провеждат Кюстендилският конгрес на ВМОРО, където левицата не присъства. Председател става Хр.Матов, който налага умерената линия за засилване на централизма, ролята на Централния комитет и на представителното тяло, или Задграничното предствителство. Специална декларация осъжда водачите на левицата, замесени в убийства и “конституционалистите” от Одринския окръг, които разчитат на младотурците за демократизация на Осман-ската империя. В началото на месец юни 1908г. в Ревел (днес Талин, Естония) се срещат руския император Ни-колай II и английския крал Едуард VII, които се споразумяват за съвместен натиск срещу Портата за реформи в Македония.
Двете течения във ВМОРО реагират по различен начин на военния преврат, организиран на 11 юли 1908г. от младотурците в Османската империя. Левицата одобрява започнатото от младотурците обявяване на граждански свободи в империята. Я.Сандански и Хр.Чернопеев легализират своята организацията и започват за изграждат нова формация, наречена Народнофедеративна партия (НФП). На нейния Учредителен конгрес от месец август 1909г. се създава обаче само българска секция. Това определя и неуспеха на идеята да обединят представители на различните народности с цел реализиране на федеративната идея. Партията се изгражда в те-риториите, които се контролират от левицата – Серски, Струмишки и Солунски окръзи. Партията предприема акции в защита на българите в Турция чрез дейността на нейния представител в турския Парламент Димитър Влахов. След като Хр.Чернопеев се убеждава, че целите на НФП са нереалистични, напуска левицата и започва да възстановява Струмишкия революционен окръг. Централистите, от своя страна, посрещат младотурската ре-волюция резервирано. Те не отричат нуждата от промяна на съществуващия в Турция режим. На 27 юли 1908г. създават първия Съюза на българските конституционни клубове (СБКК). На 7 септември с.г. провеждат и Учре-дителен конгрес. Негов председател става Тома Карайовов. Главната цел, която те си поставят, е да настояват за превръщане на Турция във федеративна държава, в която населенията да се групират по националности и по такъв начин Македония и Одринско да влязат като отделна страна. Чрез това се цели да се постигне запазването на единството и националната самобитност на българите. Партията настоява за национална автономия и разда-ване на земята на селяните срещу откуп. Зад СБКК застават структурите на ВМОРО, които до есента на с.г. раз-виват интензивна дейност.
Същевременно през месец юли 1908г. именно там избухва т.нар. “младотурска революция”. Властта поемат младотурците, провъзгласяващи равноправие на всички народности в империята. Младотурците убеж-дават българските чети да ги подкрепят, обещавайки им позиции в политическия живот на империята. След ка-то свалят султан Абдул Хамид II и укрепват властта си, те се отказват от изпълненията на реформените програ-ми и обещания. Младотурските власти не само забраняват националните политически партии, но и посягат на училищните права на християнското население, които са узаконени от по-ранни разпореждания. През 1910г. е в ход обезоръжителна акция, придружена с убийства и репресии над бившите четници и населението. В резултат на това, през 1910г. българските чети възобновяват дейността си. Въпреки това обаче, конфликтите в македон-ското и одринското революционно движение остават. В началото на 1911г., според Устава на ВМОРО, пред-виждащ съставяне на Централен комитет чрез свикването на конгрес, с писмено потвърждение между отделни-те окръзи се изби-ра състава на Централния комитет – Т.Александров, Петър Чулев и Хр.Чернопеев. На 15 март с.г. се подписва и специален протокол, с който към организацията се присъединяват и членовете на бившия ВМК, начело с подп.Александър Протогеров. Организацията се възстановява под старото си име – ВМОРО и със старите Устав и Правилник. Целта й се посочва в един Мемоар от месец октомври с.г., връчен на генерални-те консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин, в който се обявява подновяването на нелегелна-та борба за автономия на областите. Отново се стига до връщане към идеята за повтаряне на опита на Източна Румелния. Това се разбира както от европейските държави и Турция, така и от Гърция и Сърбия, които се стре-мят да противодействат на дейността на ВМОРО. През Балканските войни – 1912-1913г. дейците на ВМОРО участват активно във войната срещу Турция. Едновременно с това се обявяват против деление на Македония и присъединяване на части от нея към Сърбия или Гърция. В “Мемоар” до цар Фердинанд от месец декември 1912г. Централният комитет на ВМОРО подчертава идеята за неделима Македония като част от България.
Освободителното движение на българите в Македония и Одринско се развива в трудно и противоречи-во време. Дипломатическите акции, провеждани от Великите сили, не разрешават националния въпрос на Бал-каните. Организационен носител на революционната идея сред българското население остава ВМОРО. Дей-ността на организацията достига своята кулминация във второто по значимост самостоятелно организирано въстание на българския народ в пределите на Османската империя след Априлската епопея – Илинденско-Пре-ображенското въстание от 1903г. Оставени сами срещу военноикономическия потенциал на Османската им-перия, участниците в националноосвободителното движение в Македония и Одринско не успяват да постигнат набелязаните цели. Противоречията във ВМОРО, противоборството в ВМОК, невъзможността на България да помогне на движението, позициите на Великите сили и балканските държави са статуквото, и фактическия не-успех на младотурската революция, налагат последния възможен за политиката на България изход – войната.

[Rechtswissenschaft]

Темите за кан Крум и за княз Борис I са разхвърляни някъде из другите ми мнение - потърсете ги там

Успех на всички

[Nazi]

Някои от темите ти вече не са актуални
А иначе евала ти на ентусиазма, но едва ли някой се възползва,тъй като се предполага че по това време от годината всеки вече е към края на подготовката си и си има свои темички...
Но пиши си...може пък и някой да ползва материалите ти
Приятен ден

[MIND FIELD]

Ае яя...аз точно пък мисля тях да зема,щото ги няям и не ми се пишат.
а иначе,пич,ти кви оценки си вадил казваш с тея теми ?!

[L'Inspecteur]

С тия теми по 2 6-ци ли ще гоните? Аз имам подобни теми, проверени от хората в ИФ, рецензия:
Намалете обема на темата! Не е приложима в реални изпитни условия!

[nrggirl]

С тия теми по 2 6-ци ли ще гоните? Аз имам подобни теми, проверени от хората в ИФ, рецензия:
Намалете обема на темата! Не е приложима в реални изпитни условия!

ясно, че не може всичко да се напише, но:
1. тези теми специално не са толкова безумно и невъзможно дълги
2. по-добре да си прочел повече, да си схванал основното, така че дори да забравиш нещо на изпита да не ти падне фатално обема на темата...

[Rechtswissenschaft]

Хехехе,

Ами аз пиша огромни теми, защото:

1. Забравя се около 30% от темата веднага след като тя бъде обявена
2. След като забравите тези 30%, да има да остане нещо, за да се борите за високи оценки.


А това дето са ти го писали като рецензия - много им здраве. Важното е, че мене някога са ме оценили и съм имал време да си напиша темата


Айде, здраве и късмет!

[Joker]

Темите не са лоши и оценките за тях сигурно варират между 3.50 и 5.00, но наистина не са актуални! Особено тези от новата история трябва да са по-насочени към политическата история и по-малко икономика и други такива неща. Е, то и в учебниците пишат едни неща...

[fforza]

Темите не са лоши и оценките за тях сигурно варират между 3.50 и 5.00, но наистина не са актуални! Особено тези от новата история трябва да са по-насочени към политическата история и по-малко икономика и други такива неща. Е, то и в учебниците пишат едни неща...

Тамън за УНСС-то