Любима лирика

[catharsis]

Five Poems about Poetry - George Oppenhttp://www.poetryfoundation.org/archive ... ?id=238468

[lunatic_moon]

Живот

Живей,когато имаш всичко
или от всичко си лишен
и късаш думите на срички,
за да не паднеш в техен плен.

Живей,когато ти се плаче
или от плач си отвратен
от бели вълци и гризачи,
които ровят в твоя ден.

Живей с умората на всеки,
сънувай неговия сън
и ако всичко си отрекъл
повикай Слънцето отвън.

Живей,дори да си измамен
от собствената си съдба
и вместо да усетиш рамо
усещаш нечий нож в гърба.

Живей за всичко и когато
животът вече изгори
вдигни се пак и без остатък
останките му събери.

Живей ! И всяка адска жега
с капчукова вода полей !
Дори да ти коват ковчега,
живей,Приятелю,живей !...

Матей Шопкин

[Ivo Penev]

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Евтим Евтимов

[Boleyn]

Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Евтим Евтимов

В тоя дух

ОБИЧ ЗА ОБИЧ

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой да ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща
но след ден,
но след два,
но след три
да потрепне в душата ти нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно
то за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.

Може само веднъж да целуваш
ала тази целувка една
до последния дъх да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Евтим Евтимов

[Maeve]

Boleyn,

И песента, макар и в изпълнение на всеобщия "любимец", събиращ съчки, е страхотна...

[Nattevandrer]

ЕДНА ВЕЧЕР

Под свод в печали вкаменен -
от черна кост и от метали -
замлъкват млатове, възпели
съня в нощта изобразен, -
замлъкват млатове, сградили
нощта - от блясък и печал -
сред светлина и сред кристал.

Подобно шар от лед изваян,
безкрайно мъртвата луна,
безшумно и без сумрак таен
над чистата ѝ светлина, -
безкрайно мъртвата луна,
по стълбите на Север слиза,
в ковчег от злато, в пищна риза.

Кортежът девствен и безбурен
оглежда своя звезден ход,
под лъчезарен воден свод,
зад бряг прозрачен и лазурен, -
оглежда своя девствен ход
към гробници в кръг от мъгли,
в параклис пламнал сред факли

Под свод звезди, с лагунни сенки,
начело с траурни факли,
към гробници в кръг от мъгли
отнасят лунните останки.

Емил Верхарн


Бележка: млат - голям железен чук

[Мила]

В мъката има нещо тъмно -
тя е без памет цяла.
Не знае нито кога е почнала -
нито кога е спряла.

Тя няма бъдеще освен себе си -
империята и обхваща
и собственото и минало -
и мъката предстояща.

[argentinaso]

Песен за човека


Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

За мен Вапцаров е най-великият.

[aikaeimin]

For Jane

225 days under grass
and you know more than I.
they have long taken your blood,
you are a dry stick in a basket.
is this how it works?
in this room
the hours of love
still make shadows.

when you left
you took almost
everything.
I kneel in the nights
before tigers
that will not let me be.

what you were
will not happen again.
the tigers have found me
and I do not care.

от Чарлз Буковски.
Няма официален превод на български, доколкото знам. Мога да го преведа, но се губи.. усещането. Особено в третия и четвъртия стих от първа строфа. >.>

[Cecilia Lisbon]

Може и да съм го пускала вече:


Daydream delusion
Limousine Eyelash
Oh, baby with your pretty face
Drop a tear in my wineglass
Look at those big eyes
See what you mean to me
Sweet cakes and MILKSHAKES
I am a delusion angel
I am a fantasy parade
I want you to know what I think
Don't want you to guess anymore
You have no idea where I came from
We have no idea where we're going
Launched in life
Like branches in the river
Flowing downstream
Caught in the current
I'll carry you. You'll carry me
That's how it could be
Don't you know me
Don't you know me by now




^ Само и единствено заради това

[Iliyana]

...
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!...

Не знам дали има нещо по-велико в поезията!

[menina.do.mar]

И всеки ден да пиша в тази тема, пак няма да смогна да напиша всичко любимо.


Приказка за тайната врата

Ти за мен бе тайнствена врата,
тайнствен ключ аз исках да намеря,
който да отваря в любовта
най-добре залостените двери.
Като принц от приказките сам
търсих в пещерата великана,
ключ да ми даде от твоя храм,
но заключен храмът си остана.
Но нима вълшебства трябват тук ?
... Като стар крадец, като разбойник
най-накрай заблъсках с юмрук,
но вратата се затегна двойно.
Ти за мен бе тайствена врата,
сложих върху бравата ръката
като във просъница разбрах,
че била отключена вратата...
Не, не била тъй вълшебна тя
окована с катинари тежки,
чакала човешката врата,
да я стоплят дланите човешки

Дамян Дамянов


Сърцето ми е стар модел

Сърцето ми е стар модел -
ръмжи от злоба, ври от страсти.
Но тръгва с мен към всяка цел.
Дори и без резервни части.

Върви със мен под свода син
и не очаква нежни грижи...
При този доста скъп бензин
сърцето евтино ме движи.

Къде ли с него аз не бях!
И колко спътници побира:
Любов, надежда, радост, страх...
Не му е лесно по баира.

Не му е лесно в равен ден,
когато лудо го подгоня.
И всички удари по мен
личат по неговата броня.

То губи сили вече, знам.
Дори в най-бедните минути
не искам аз да го продам.
А кой наивник ще го купи?

Георги Константинов

И двете са ми невероятно любими...

[infinity*]

наскоро се влюбих в стихотворенията на Румяна Симова, ще сложа най най - любимите ми, дано да ви харесат

Несладникаво любовно писмо

Здравей,
Прости ми, ако се натрапвам,
но думите – изписват се сами...
От гърлото ми ще излязат грапави
и нетипични, може би.
Излъгах те, когато ме попита
дали те искам. Казах – „не“,
а „да“ – напираше нескрито...
Потиснах го. От гордост бе.
Обичам те.
Побърквам се от ревност,
несигурност, желание и страх.
Не се нуждая от любов „на дребно“,
с такава цял живот живях...
Признавам ти – по теб съм луда!
И мисълта ми все към теб лети.
Но нямам сили да те губя
и нямам време за игри....
Не си готов за всичката любов
на някаква си луда романтичка.
Усещам го... Не си готов!
Но те обичам! Това е всичко...

Бъди такъв, какъвто си...

На.......
Бъди такъв, какъвто си...
Не си артист в посредствена пиеса,
не съчинявай глупави лъжи
в стремежа си да те харесам.
Не се прави на мъж велик.
Аз съм жена (не съм от вчера).
Със интуиция улавям всеки миг,
когато преиграваш – се изнервям...
Не ми шепни лъжливи чудеса!
Да, романтична съм, но не наивна...
Не ми разказвай – откога
не си се срещал с хубост дивна!
Наясно съм какво изпитваш. Знам...
Държи ли се жената хладно,
мъжът се чувства слаб и сам,
започва да я иска жадно...
Бъди такъв, какъвто си.
Не се прави на обожател!
Харесваше ми повече преди,
когато те приемах за приятел...

Почти любовно

Не искам да си тръгвам още. Не!
А знам, че мога да го сторя.
Светът е пълен с чакащи мъже,
все нечия врата ще се отвори...
Не мога да си тръгна – ей, така.
Какво, по дяволите, ме възпира?!
Не е заради култа към дълга,
не е заради сносната квартира...
Не е, защото нямам вариант,
със който мога да изплувам.
Не е заради стария „Трабант“
или защото се срамувам.
Не ми се ще да те оставя сам.
С кого ще спориш заядливо?
Не ми се тръгва, да... Защото знам,
че няма да съм по-щастлива.

[menina.do.mar]

Тези двете на Давид Овадия са ми много любими...

На сватбата - в най-хубавия час,
когато веселбата ще прелива
и речи ще държат с тържествен глас,
а може би ще бъдеш най-щастлива -

ще дойда аз - нечакан и незван!
В миг всеки говор, всеки шум ще стихне!
И може само някой гост пиян
с помътени очи да се усмихне!

С тревога ще ме гледа твоят брат
и майка ти зад мен ще зашушука:
"Това е той... това е наш познат..
Защо ли посред нощ дошъл е тука?"

Лицето на любимия ти мъж
ще запламти от гняв и от обида
и твоят смях ще секне отведнъж..
А аз ще дойда просто да те видя.

***

Каква съдба след толкова години
събра ни тоя шумен ресторант?
Звънят нелепо чаши и чинии
гнети, пропукан, ниския таван.

Оркестърът гърми. И полилеят
се клати застрашително над нас!
Не мога аз щастливо да се смея
и с другите да пея с весел глас...

И ти, която някога обичах
с такава нежност, болка и тъга
и щастие единствено наричах,
усмихваш се отсреща ми сега.

Аз бавно вдигам чашата и пия:
спокоен, безразличен и студен.
Но как от теб, но как от теб да скрия
пожара, незатихнал още в мен?

Но как да заповядам да не бие
тъй силно неспокойното сърце?
Аз пак наливам чашата - и пия...
Треперят леко моите ръце.

Защо тъй нежно грее твоят поглед?
Защо сълза в очите ти блести?
Нима неповторимата ни пролет
да възкресиш, да върнеш искаш ти?

Нима ти имаш сили да заровиш
да съживиш мъртвеца във пръста?
... Повярвал бих, повярвал бих отново
и в хората, и в теб, и в любовта,

ако сега, ей тук, пред всички други
пред техните учудени лица,
пред погледа уплашен на съпруга,
пред погледа на твоите деца,

внезапно, като в приказка прекрасна,
като в чудесен, фантастичен сън,
целунеш ме задъхано и страстно
и тръгнеш с мен - в нощта,
в дъжда - навън ...

[~Sword dancer~]

Любимо!!!!


ДВУБОЙ

Ние сплетохме здраво ръце,
с тебе се счепкахме здраво.
Кръв капе от мойто сърце,
грохнал си ти. Тогава? -
Един ще бъде повален,
един ще бъде победен -
и победеният си ти.

Не вярваш ли? Не те е страх?! -
но аз пресметнах всеки ход,
последния кураж събрах
и ти ще бъдеш победен,
разкапан, озлобен живот.

Не почваме сега, нали?
Двубоят ни е твърде стар.
Двубоят ни се води с жар
от дълги дни.
От дълги дни сме вплели здраво
ръцете си един във друг.
И никога не ще забравя
жестокия ти, груб юмрук.

Във мината избухна газ.
И въглещния пласт
затрупа
петнадест човека доле.
Затрупа
въглещния
пласт
петнадесет
човешки
трупа.
Един от тях
бях
аз.

Пред прага на един бордей
дими
изпуснат
пистолет.
Трупът полека леденей...
И нито вик,
и нито шум -
един куршум
и после - смет.
И колко леко...
И без бой,
без порив за живот,
без глас.
Ти спомняш ли си
кой бе той?
Това
бях
аз!

На мокрия паваж
лежи
човек, застрелян из засада.
Небето, заредено с взрив,
ще падне с трясък
на площада.
Човекът, който там
лежи
във локва кръв,
е моят брат
и в стъклените му очи
омраза и любов
горят.
Извергът,
мерзкият
стрелец,
закри следите си
завчас.
Ти спомняш ли си тоз подлец?
Това бях
аз.

Но помниш ли, едно дете умря
в Париж на барикада.
Едно дете
във бой умря
със кървавата
ретроградност.
Във жилите полека-лека
кръвта изстива
като щик.
Ала една усмивка лека
по устните се плъзва в миг.
И после устните синеят,
ала в очите
жар гори,
ала очите сякаш пеят:
"Liberte cherie!"...
Един гамен е
прострелен.
Лежи скован във смъртен мраз.
Ти спомняш ли си
тоз гамен?
Това бях аз!

Но помниш ли,
един мотор
прониза
с смях
и оптимизъм
мъглите,
дето птица даже
не слиза
в влажния простор;
един мотор с крила, които
разсичат
ледната завеса,
изменят земната орбита
и с взрив на бензинни пари
разчистват пътя към прогреса.

Моторът, който пее горе,
е труд на моите ръце.
А тази песен на мотора
е кръв от моето сърце.

Човекът, чийто поглед верен
е вперен
в нервния компас,
човекът, който
влезе в бой
с мъглите,
с северния мраз,
ти спомнях ли си кой
бе той?
Това бях
аз.

Аз съм тук
и там. -
Навред. -
Един работник от Тексас,
хамалин от Алжир,
поет...
Навред съм аз!
Навред съм аз!

Как мислиш,
ще ли победиш,
навъсен, мръсен,
зъл живот?
И аз
горя,
и ти гориш,
и двамата
се къпем в пот.
Но ти изчерпваш свойте сили,
слабееш ти,
отпадаш ти.
Затуй така жестоко жилиш,
в предсмъртен ужас
може би...
Тогаз,
на твойто място,
дружно,
ще изградим със много пот
един живот
желан
и нужен,
и то
какъв живот!

Никола Вапцаров