Архив на темите от няколко КСК - 2004-05-06. Колегите преди вас са писали по всички въпроси, които ви интересуват. Използвайте перфектната ни търсачка, за да намерите необходимата ви информация. Успех на изпитите!
ViN_DieSeL написа:Явка батка поздравления про4етох 4е и ти общо взето си я написал
Ако аз трябваше да се оценя щях да си пиша 5, но знам ли какви изисквания имат... Поне мога да кажа, че според мен е справедливо да е Мн. добър, но колко точно... абе всичко е субективно. Аз ще се моля тука, пък к`вот стане!
Ами дано причинно-следствените връзки да се гледат с добро око... Аз поне като ветеран-литератор от преди две години в тази част се справих най-добре... Поне успях да скрия част от некадърността си с една огромна ретроспекция, само дето обиколката на Абдул Меджид я пратих след Кримската война... И Ипеската патриаршия съм я писал архиепископия, пепел й на уста на онази дама, която ми развали идилията... Поне написах един куп ненужни детайли, като например точните дати на Гръцката завера и кога е управлявал Сюлейман Великолепни, дано някой се впечатли.
Няколко междинни наблюдения:
1. Белите теми без текст са около една трета от всички.
2. Слабите оценки са малко повече от половината.
3. Темата според този дето я е формулирал така, се състои от 4 осн. въпроса:
1- Предпоставки за движението.
2- Движението до Кримската война.
3- Движението 1856-1870.
4- Българската екзархия, 1870-1878.
Без 1 или 4 въпрос ви махат по една единица.
Без 2 или 3 въпрос ви махат по 1,5 единица.
4. Общото впечатление е за доста оценки мн. добър, а вече има и една потвърдена шестица. Да му е честита, на който я е изкарал!
Не беше най-добрата, но не е и най-лошата тема. Средна работа, както е средно и цялото Възраждане!
Приключиха проверките и на двете ръце - двама проверители. Арбитражът ще продължи докъм понеделник. На арбитри отиват както обикновено около 20 % от темите. След това ще ги разшифроват поне 2 дена и още ден-два ще ги сверяват. Няма много готини бисери тази година. Специално им наредили да не събират бисери, но те пак си събират, разбира се.
Ай, успех и здрави нерви!
Е добре е така Впрочем аз съм чувал, че има години, в които който попадне на арбитраж му дигат много оценката или много му е режат... Дано всичко да е като хората!
НАЦИОНАЛНОЦЪРКОВНО ДВИЖЕНИЕ
НА БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО
С унищожаването на българската държава в края на XIVв. се ликвидират и всичките нейни инсти-туции, сред които особено важно място заема църквата. След завладяването на столицата Търново през 1393г. на практика се слага край на съществуването на независимата Българска Патриаршия, въпреки че Видинската архиепископия продължава да се държи до 1396г., а Охридската архиепископия, обхващаща днешните юго-западни български земи, успява за запази автономния си статут.
С превземането на Константинопол на 29 май 1453г. от султан Мехмед II Фетих (1451-1481) се проме-ня каноничния статут на българите. Владетелят назначава за патриарх Генадий – яростен противник на уния с папата. Султанът дели населението по конфесионален, т.е. верски принцип, определя патриарха за предста-вител на християнските народи в държавата, т.нар. “рум милет”, и по този начин дава още по-големи права и привилегии на висшия църковен клир. Духовенството започва да изпълнява не само църковни, но и политичес-ки функции. Същевременно диоцезът на Търновската патриаршия се причислява към този на Константинопол-ската. Запазването на структурите на църковната йерархия осигурява непрекъснатост на религиозния живот на българите. Въпреки липсата на официална църковна институция духовният живот на населението се поддържа в енорията и манастира. През периода XV-XVIIв. българската православна църква обхваща чрез своите енории и манастири цялата етническа територия на българите и поддържа трани връзки между населението в отделни-те области. Църквата спомага за оцеляването и съхраняването на българския етнос в условията на чужда власт, който поддър-жа и подкрепя и религиозното, и етническото им самосъзнание.
По-тежко в духовен план става положението на българския народ след средата на XVIIIв., когато през 1767г. се премахва автокефалността на Охридската архиепископия. С унищожаването и на сръбската Ипекска патриаршия през 1768г. юрисдикцията на Цариградската патриаршия се разпростира и върху най-западните български епархии. В едно враждебно мюсюлманско обкръжение тя се явява като етнодефиниращ фактор на православието. През XVIII – началото на XIXв. корупцията в църквата, под формата на “симония”, придобива големи размери. Тя събира огромни парични средства от данъци, такси и налози за държавата, за да може да из-плаща дълговете си към централната власт. След средата на XVIIIв. техният размер рязко се увеличава и това води до допълнително катализиране на неприязън от страна на българите срещу гръцкото духовенство. Друг неблагоприятен фактор е нейното нежелание да полага грижи за българската просвета и църковен клир.
Причина за зараждането на антигръцко църковно движение е духовения гнет от страна на Патриаршия-та. Още през XVIIв. в цариградския квартал “Фенер” и около Патриаршията се обединяват висши духовници, заможни търговци, османски сановници от гръцки произход, които имат претенции, че произхождат от старата византийска аристокрация. Те са привърженици на т.нар. “мегали идея”, която предвижда да се възстанови мо-гъществото на Византийска империя от периода на нейния най-голям възход. Тези им възгледи се подкрепят и от успехите на фанариотското движение през XVIIIв. – налагането след 1711г. на гръцко фанариотско управле-ние в Дунавските княжества, унищожаването на Ипекската патриаршия и Охридската архиепископия и успехи-те на гръцкото просвещение. Целта може да се постигне чрез икономическа принуда (данъците, таксите, анга-риите), гръцкото духовенство и византинизма в културно отношение. Като антагонист на това започналото Бъл-гарското Възраждане осигурява, макар и слаба все още икономическа прослойка – основа на стопанския прос-перитет по-късно.
От втората половина на XVIIIв. започват да се забелязват първите симптоми на стремеж към елиниза-ция на негръцко християнско население в империята. През 1806 и 1819г. в окръжни писма на патриарх Григо-рий V се поставя задачата за разпространение на гръцката просвета сред всички християни в империята. Тези асимилаторски процеси са особено силни в Македония и Тракия. Стихийните прояви на неприязън към бого-служението на български език прерастват в системно и целенасочено преследване на българското богослу-жение, унищожаване на стара и нова българска книжнина.
Политиката на елинизация предизвиква и първите ответни прояви сред църковната интелигенция. Паи-сий Хилендарски в своята “История славянобългарска” от 1762г. показва опастноста от гръцките архиерейски власти и развива идеята за възстановяване на църковната независимост на българите. Той се превръща в пръв идеолог на българското църковно движение, което трябва да възстанови духовната независимост като елемент от националната идентичност на народа през Възраждането. Неговите идеи по-късно се развиват и от Софроний Врачански.
Цялостни изследвания в българската историопис за движението за църковна независимост правят Петър Ников – “Възраждане на български народ. Църковно-национални борби и постижения”, Николай Ген-чев – “Българско Възраждане”, Димитър Косев – “Лекции по нова българска история”, Тончо Жечев - “Бъл-гарският Великден, или страстите български”, Симеон Дамянов, Зина Маркова – “Българското църковно-национално движение до Кримската война”, Райна Гаврилова, Виржиния Паскалева, Константин Косев, Страшимир Димитров и други. Патриарх Кирил пише относно външнополитическите проблеми, католи-ческата пропаганда, ролята на Българската екзархия в Македония и Одринско, както и биографии на Паисий Пловдивски, Антим I, Авксентий Велешки, Натанаил Охридски и други, а Михаил Арнаудов пише биография на Неофит Бозвели. За отделни въпроси по развитието на църковното движение публикации имат С.Дамянов – за френската политика по българския църковен въпрос, Марин Стоянов – за отражението на протестанството от Англия и САЩ върху българската църква, В.Паскалева – за отношението и влиянието на Русия. За участието на българската емиграция проуч-вания правят Никола Жечев – за Браила, Н.Генчев – за Одеското настоятелство, което според него е под опеката на руския Азиатски департамент. Краеведски изследвания правят Т.Влахов – за Кукуш, Николай Хайтов – за Асеновград, С.Дамянов – за Лом, Стр. Димитров и колектив – за Добрич, а и има такива за Ловеч, Шумен, Ямбол, Габрово, Враца, Добруджа и т.н.
Според П.Ников, Марин Дринов, Иван Шишманов, Никола Милев, Боян Пенев и други съдържанието на възрожденския процес се корени в църковната и национално идея. Д.Косев смята, че църковния въпрос и увеличените икономически сили на населението се сливат в едно. Това е въпрос “икономически, национален и политически. За него борбата за политическо освобождение трябва да бъде църковна, просветна и въоръжена.
Вътрешна периодизация прави Д.Косев, според който има 3 етапа от църковната борба на българите – I – 1838-1853-1856г., II – 1853-1856-1870г. и III – 1870-1872г.
Първият сериозен сблъсък с гърцизма, с който за Йордан поп Георгиев, П.Ников, Юрдан Трифонов и други се поставя начало на стихийния етап от църковното движение, но което не е потвърдено с документи, е от 1820г. във Враца. Известно е, че след идването на новия търновски митрополит Иларион Критски през 1821г. се въвежда нов дакък, водещ през 1824г. от-ново във Враца до борба между местното население и гръцкия вла-дика Методий, известен в българската историопис и под името “Врачански събития”. Местните първенци, наче-ло с Димитраки Хаджитошев, настояват да се смени гръцкия владика Методий с българина Гаврил Бистрича-нин, който да бъде назначен за врачански епископ. Гръцкото духовенство наклеветява пред видинския паша инициаторите на протеста, те са арестувани и впоследствие екзекутирани. Въпреки това обаче Методий е от-странен от заемания от него пост.
През 1825г. избухва нов конфликт. В Скопската епархия, водени от хаджи Трайко Рекали, българите настояват да се назначи за владика просингелът Димитър. Подобни събития се разиграват в Търновска и Само-ковска епархия. През 1827г. Иларион Критски влиза в конфликт с търновските чорбаджии, а през 1829г. срещу владиката в Самоков Игнатий се надигат също българските първенци. Подобни сблъсъци, макар и на по-ниско равнище, има и на други места по българските земи през 20-30-те години на XIXв. С това се поставя началото на масовото движение на българите срещу духовния гнет на Цариградската патриаршия.
След Руско-турската война (1828-1829), която завършва с подписването на Одринския мирен договор през 1829г., в българското общество се наблюдават тенденции към укрепване на икономиката и оформянето на по-заможен слой български търговци. Българската буржоазия и интелигенция оглавяват общественото недо-волство. Те започват постепенно да изтласкват чорбаджиите от ръководните им позиции в общините. С оповес-тяването на Гюлханския Хатишериф от 3 ноември 1839г., даден от султан Абдул Меджид (1839-1861) на пода-ниците му, прокламиращ реформи в обществения живот в империята, се гарантира живота и имота на всеки един от жителите на държавата. Документът дава религиозните права и свободи на немюсюлманите и доукре-пява общинското самоуправление на отделните религиозни общини. Реформеният акт се превръща в юридичес-ка основа на последващите църковни искания на българския народ.
Според повечето историци конфликтите от 20-те години в Скопие, Враца, Търново, Самоков и други градове остават изолирани и териториално ограничени и не излизат от рамките на даденото селище.
Предвид тези предпоставки, към края на 30-те години на XIXв. църковното движение навлиза в етапа на организираност. Д.Косев, Н.Генчев и други приемат, че началото на църковното движение се поставя през 1838г. в Търновската епархия, когато след смъртта на толерантния гръцки владика Иларион Критски Патриар-шията назначава полуграмотния българофоб Панарет. Това нейно решение предизвиква недоволството на бъл-гарите от 16-те каази в епархията, начело на които застава българския монах Неофит. Той е роден през 1785г. в Котел. Първоначално учи при Софроний Врачански, а след това става послушник и таксидиот в Хиlендарския манастир. След като организира Цариградската община през 1839-1841г. и след заточението му в Света гора той се среща в йеромонаха Иларион Макариополски.
Изследвания за живота му прави Михаил Арнаудов.
Иларион Макариополски е роден през 1812г. в Елена. Образование получава в родния си град, след то-ва в гръцкото училище в Арбанаси, по-късно става монах в Хилендарския манастир, а след това се установява в Цариград.
Представители на каазите пишат писмо до османското правителство, т.нар. “Висока порта”, в която ис-кат да бъде назначен Неофит за владика на мястото на Панарет. За да успокои надигането, правителството наз-начава през 1839г. Неофит за протосингел (секретар и помощник) на гръцкия митрополит, като обещава да да-де и архиепископски сан. Българският духовник отказва и заминава за Цариград с цел да организира и там под-крепата за българските искания. През 1840г. в столицата на империята пристига специална делегация, изпрате-на от търновци, която връчва молбата от 16-те каази на Високата порта. Патриаршията отново се опитва да ту-шира положението и назначава Неофит Византиос, като разчита, че съвпадението на първите имена ще заблуди много от българите. Неофит обаче продължава борбата. Напуска Търново и се установява в Лясковския манас-тир. За тези си действия той е обявен за бунтовник (бозвелия) и заточен в Хилендарския манастир в Света гора (Атон), където остава до лятото на 1844г.
Движението в Търновската епархия от началото на 40-те години на XIXв. се разраства и обхваща Само-ковско, Шуменско, Видинско, Свищовско, Габровско, Тревненско, Еленско, Старозагорско, Ловешко, Софий-ско, Татар Пазарджишко, Хасковско и други райони. Надигат се и тези в Охридската и Серската епархии. През 50-те години на века в Пловдив движението се подема от богата търговска фамилия Чалъковци, от учителя Най-ден Геров и други. Към борбата се присъединяват и представителите на българска емиграция във Влашко, Мол-дова, Южна Русия, Австро-Унгария – Васил Априлов, Николай Палаузов, Н.Тошков. Акции организират и бъл-гарските студенти в Атинския университет, начело с Иван Селимински. Доказателство за това е и писмото на търновци от 1844г. до Портата в Цариград за назначаване на български архиереи. Движението вече не е изоли-рано, а, напротив – разширява обхвата си.
Наличието на голяма българска колония от около 30000 души в Цариград има важно значение за изди-гането на османската столица като ръководен център на борбата, тъй като осигурява добра финансова, поли-тическа и морална подкрепа на българските начинания и може да оглави едно всеобхватно движение за църков-на независимост на българския народ. В османската столица живеят едни от най-богатите български фамилии – Никола и Христо Тъпчилещови, Гешови, Георги Стойков Раковски и други, висшия османски чиновник от бъл-гарски произход Стефан Богориди, а така също Високата порта, гръцката Патриаршия, чуждестранни дип-ломатически представители. В Цариград пристигат и някои представителите на българската интелигенция – Сава Доброплодни, Алексадър Екзарх, Иван Богоров, Гаврил Кръстевич и много други.
През 50-те години на XIXв. лидери на движението за църковна независимост са Нео-фит Бозвели и Иларион Макариополски. В османската столица те си осигуряват подкрепата на Михаил Чайковски (Мехмед Садък паша), в резултат на което през месец септември 1844г. те подават до Високата порта меморандум, а през пролетта на 1845г. още няколко прошения. Основните искания в тях са за назначаване на български епископи в българските епархии, изборност и заплащане на владиците, формиране на 4-членно българско представителство при Портата, независимо от Патриаршията, разрешение за построяване на български храм в Цариград, за изда-ването на български книги и вестник, за свобода на откриването на български училища и за създаването на смесени българо-османски съдилища. Докато първите искания определят целите и задачите на движението, то желанието за българско представителство цели да се премахне политическия гнет на Патриаршията. Основните искания на църковните дейци до средата на XIXв. обаче все още не включват идеята за пълна църковна незави-симост на българите, а и обществено-политическите условия през този период не позволява това. Тези искания представляват една почти цялостна програма за културно-национална автономия на българите.
В началото на 1845г. османските власти свикват църковен събор, който да ги обсъди. Те са подкрепени само от делегатите от Русе, Шумен, Ниш и Самоков. Въпреки благосклонното отношение на османските власти към исканията Патриаршията, опирайки се на руската подкре-па, тя успява да убеди Високата порта да не ги из-пълнява и в края на месец юни 1845г. урежда Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да бъдат заточени в Света гора (Атон). Там, на 4 юни 1848г. Неофит Бозвели умира.
С цялостната си книжовна, просветителска и политическа дейност той се налага като един от идеоло-зите, организаторите и водачите на църковното движение, играещ важна роля за пробуждането на българския народ от 40-те години на XIXв. нататък.
След заточването на двамата духовници усилията на техните последватели в Цариград се насочват към изграждането на български православен храм в столицата, който да се превърне в организационен център на борбата. Ст.Богориди подарява своя къща в квартала “Фенер”, която трябва да се преустрои в българска църква. С негова помощ се издейства султански ферман, с който българите получават разрешението за храма. На 9 ок-томври 1849г. се открива параклиса, кръстен на името на своя дарител – “Свети Стефан”. След неговото ос-вещаване българската колония в османската столица избира 20-членно църковно настоятелство, в което влизат видни търговци като Чалъковци, Тъпчилещови, Гешови, Моравенови, Гаврил Кръстевич и други. Друго реше-ние на общината се отнася и до откриването на българска печатница, в която от 1847г. започва да се печати “Цариградски вестник”. За пръв редактор е назначен Александър Екзарх.
До 50-те години на XIXв. църковното движение отбелязва възход. То обхваща все по-големи терито-рии, подкрепя се активно от българската емиграция в Южна Русия, Румъния и Османската империя. Открива се първата българска черква в Цариград и първия църковен вестник, наблюдава се опит за организиране на цялост-ното движение.
Разрастването на църковните борба води до протести и вътрешни противоречия между дейците, а теж-кото положение на Османската империя и икономическата й зависимост от Великите сили представляват необ-ходимите предпоставки за навлизането на техните духовни и църковни влияния на Балканския полуостров.
Още от края на XVIIIв. Русия при императрица Екатерина Велика издига постулата на върховенство на Петербург над всички православни народи. Тази линия се запазва и през XIXв. Франция също се стреми да си осигури влияние на Изток. В началото на 40-те години на XIXв. в Османската империя започват да проникват френските мисии. Доказателство затова е и прочутия лицей в квартала “Бебек” в Цариград, в който обучение получават много български младежи. Френската политика, въпреки подкрепата която оказва на българските искания през Кримската война, не се оказва достатъчно ефективна и не дава конкретни резултати. Австро-Унга-рия също се намесва и предявява претенции за северопадните части от Балканския полуостров. Тя разчита и на традиционните католически мисии в днешна Северозападна България, Софийско, Пловдивско и Македония, ос-новани още през XVIIв. Хабсбургската империя, както и Франция, не заема ясна и точна позиция по българския въпрос през войната. Английската дипломация обаче стимулира настаняването на протестанските си представи-телства в пределите на Османската империя.
През 40-те години на XIXв. Великите сили са пряко заинтересовани от развитието на българския цър-ковен въпрос. Това води до неговото интернационализиране и превръщенето му в неделима част от т.нар. “Из-точен въпрос”, заемащ едно от водещите места в дипломацията на европейските държави през втората поло-вина на века.
След Кримската война (1853-1856) и последващото изтощение на Османската империя европейските държави окончателно налагат икономическа си хегемония над нея. В резултат на това, на 18 февруари 1856г. се прокламира нов султански реформен документ, т.нар. “Хатихумаюн”, издаден от султан Абдул Меджид с цел да се преодолее кризата, в която изпада империята по време на войната. Хатихумаюнът потвърждава правата и свободите, които дава Хатишерифа и предвижда разширяване на реформите в църковното движение. Въпреки надеждите, този документ остава предимно “на книга” и не води практически до промяна в положението на християните. Хатихумаюнът се превръща в сериозна политическа база за разрешаване на българските църковни искания.
След Парижкия мирен договор от 1856г., с който приключва Кримската война между Русия и Осман-ската империя, българското църковно движение отново се активизира. В Цари-градската българска община се оформя крайно течение, което настоява за открита конфронтация с Патриаршията и руската дипломация. След обнародването на Хатихумаюна българите в столицата на империята подаваt молба до Високата порта с исканe българите сами да изберат един духовен и политически началник, независим от Патриаршията, да се въведе българско съдебно самоуправление и в българските провинции да се назначават български подуправители като помощници на османските. С това искане се заражда и новата национална програма, която вече предвижда по-стигането на църковна и административна автономия, а не само подмяна на гръцкото духовенство. Основната цел на програмата е да се признае официално българския народ в Османската империя. Тези искания се посре-щат отрицателно от Патриаршията, империята, Русия и другите европейски държави.
През месец декември 1856г. Цариградската община призовава всички български общини да изпратят петиции до Високата порта. В началото на 1857г. 20 представители на българските градове, подкрепени от 40 български общественици, подават до Портата над 60 молби. Постепенно се оформя първото българско пред-ставителство, което се избира от общини. Акцията има важен политически и психологически ефект, а Цари-градската община се утвърждава като единен общобългарски център на църковната борба.
Активизитането на борбата през 1857-1860г. обхваща обширни територии по българските земи. Нади-гат се Търново, Враца, Стара Загора, Пловдив, Ловеч, Хасково, Силистра, Видин, Кюстендил, Банско, Пирот, Враня, Одрин, Кукуш, Охрид, Щип, Велес, Скопие и редица други градове. Окончателно се оформя идеята за църковна независимост. Движението, което става все по-масово, има свое официално представителство в Цари-град.
През 1858г. по нареждане на Високата порта се свиква смесен патриаршески събор, на който пред-ставителите на българското и гръцкото духовенство трябва да разрешат спора помежду си. До успех обаче не се достига.
Около 1860г. в рамките на движението за църковна независимост се оформят няколко течения – “млади” (или “крайни”) и “умерени”, “униати”, “туркофили”. “Младите” са за пълното скъсване на отноше-нията с Патриаршията с цената на всичко, докато “умерените” настояват за разрешаването на спора в границите на канона, без да се прекратяват окончателно връз-ките с Патриаршията. Постепенно обаче групировките до-стигат до извода, че единствено чрез обединените си сили могат да постигнат крайната цел. Н.Генчев предлага нова класификация на теченията не на “млади” и “стари”, а според ориентацията им спрямо Великите сили.
Първата група, която се оформя “младите” (“крайните”) след началото на 60-те години на XIXв., взема връх в епархиите и става мнозинство. Тази група в българското църковно движение се оглавява от Иларион Макариополски и д-р Ст.Чомаков. Те защитават тезата за независимо развитие на движението, като се отхвърля компромисния вариант за запазване на единството на Патриаршията, така и прозелитизма на част от българ-ското население. Привърженик на тази позиция е и Г.С.Раковски, който от страниците на вестника си “Дунав-ски лебед” излага възгледите си за независима българска църква в рамките на една бъдеща свободна България. Към тази група през 60-те години на века се присъединяват Петко Рачов Славейков и Т.Икономов.
Второто течение, което се обособява, е това на “умерените”. Неговите представители – Найден Ге-ров, Тодор Бурмов, за кратко време Ал.Екзарх, Марко Балабанов, отчасти и Г.Кръстевич са против пълното и окончателно скъсване на отношенията с Патриаршията. В основната си част “умерените” са русофилски нас-троени и се подкрепят от Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина. За известно време към това течение се причислява и П.Р.Славейков.
Третото течение е това на “туркофилите”. Към него спадат Г.Кръстевич, Иванчо хаджи Пенчович, братята Тъпчилещови, Никола Генович, издател на вестник “Турция”, братът на Иларион Макариополски Ни-кола Михайловски и други. Те смятат, че църковната борба трябва да има за резултат независима българска църква, но това да се осъществи само с легални средства, като се докаже, че българите като верни поданици на султана ще получат правото да я получат.
Четвъртото течение е това на прозападно ориентираните дейци на движението. Те са привърженици на униатството или протестанството. Най-видни са имената на Т.Икономов, Др.Цанков и редица други.
Независимо от вижданията, пътищата, целите и задачите на движениеето, представителите на всички групи са патриоти и искат да по един или друг начин да постигнат решаването на български църковен въпрос в полза на българската кауза.
През месец март 1860г. водачите на Цариградската община и на църковното движение Иларион Мака-риополски, Найден Геров, Тодор Бурмов, Йосиф Дайнелов и други подават нова петиция до Високата порта с искане за църковна автономия на българите. Те вземат и решение за официално скъсване на отношенията с гръцкия патриарх.
Преплитането на политическите интереси и на Великите сили около българския църковен въпрос се от-разява върху политическите пристрастия на дейците на църковното движение.
Още през 1858г. се формулира основния принцип на руската източноправославна политика – подкрепа на Цариградската патриаршия като основен крепител на християнството и православието в Османската импе-рия. По този начин руската политика за известен период от време се противопоставя с всички сили и средства на българските църковни стремежи. От сла-бостите на рус-ката политика се възползват останалите Велики сили – Франция, Австро-Унгария и Великобритания. Те се надяват, че българо-гръцкия църковен спор ще създаде условия за откъсване на българите от сферата на руското влияние. През Кримската война Франция започва сво-ята духовна “експанзия” на изток. В Цариград постепенно се оформя кръг от българи, които насочват усилията си за приемане на католицизма и обвързването на религията си чрез уния с папата в Рим. Главен организатор на това става Драган Цанков. От месец март 1859г. той започва да издава вестник “България”, в който пропаган-дира открито униатската идея. Към него се скоро се присъединяват Тодор Икономов, д-р Георги Миркович и други. На 18 декември 1860г. те изпращат писмо до папата и по-късно основават и Българоуниатска църква, чийто главен архимандрит става Йосиф Соколски. До 1863г. униатското движение обхваща много големи гра-дове – Стара Загора, Пловдив, Търново, Свищов, Скопие, Кукуш, Гевгели, Енидже Вардар и други.
Успехите на униатите обаче са временни, тъй като срещу тях се обединяват водачите, групирани около “Цариградски вестник”. Против католиците се обявява и Г.С.Раковски от страниците на своя вестник “Дунав-ски лебед”. В борбата срещу униатите се включва и руската дипломация, която е обезпокоена от разрастващото се движение сред българите и което заплашва нейните позиции. Русия се изявява като покровител на христия-ните на Балканския полуостров и на нея ще е по-лесно да влияе на единна организация, вместо на няколко. Ев-ропейските държави са против руското влияние, подкрепят българските искания, но чрез католицизма и протес-танството. Скоро броят на униатите рязко спада – на около 2000д., което се дължи на отвличането на Й.Сокол-ски. По този начин униатското движение губи един от своите ръководители. Католицизмът по българските земи отново претърпява неуспех. Въпреки това, на отделни места – Пловдивско и Никополско, част от Егейска Маке-дония и Малкотърновско, все още католическата религия продължава да бъде вероизповеданието на местното християнското население.
Униатското движение изиграва важна роля за пробуждането на българското население в Беломорието и Странджанско, където съществува традиционно силно гръцко влияние, а също така съдейства за смекчаване на руската позиция по българския църковен въпрос.
На 3 април 1860г. по време на великденската литургия в цариградската българска църква “Свети Сте-фан” водещият службата Иларион Макариополски не споменава името на патриарха, а го заменя с това на сул-тана и формулата “всякое епископство православних”. Според църковните канони това означава отхвърлянето на властта на Цариградската патриаршия.
След 1860г. българското църковно движение навлиза в завършващата си фаза. Надигат се много бъл-гарски градове и села за отхвърляне на гръцките духовници. Особено силни са конфликтите в Охрид, Скопие, Прилеп, Варна и други градове.
Затвърждава се влиянието и ръководната роля на цариградското представителство, сред което изпъкват имената на д-р Ст.Чомаков и Иларион Мака-риополски.
В началото на 60-те години на XIXв. движението обаче утихва подари засилващия се натиск на Патри-аршията. През 1861г. тя започва настъпления върху българите, като подготвя проект за реформи от 15 точки, който обаче е напълно отхвърлен от българските водачи. През 1862г. се сформира смесена българо-гръцка ко-мисия, която има за задача да обсъди българския проект, но до положителен резултат не се достига.
През 1867г. със съдействието на новия руски посланик в Цариград ген.Николай Игнатиев патриарх Григорий VI обнародва проект за църковна автономия на българите, но в границите на Дунавския вилает, т.е. – Мизия и Нишко, но отново българските представители не го подкрепят.
Около средата на 60-те години на века настъпват и важни промени в международната обстановка, която пряко ще влияят на развитието на българския църковен въпрос. Въпреки съпротивата на Патриаршията през 1869г. отново се сформира смесена българо-гръцка комисия. В нея българите се представят от Г.Кръсте-вич, чийто умерени позиции и дипломатичност спомагат за изготвянето на нов проект, който влиза в основата на фермана за Българската екзархия от 1870г. Отношенията между Цариградската патриаршия и Високата пор-та се влошават, катализатор за което е и Критското въстание от 1866-1869г. Българското четническо движение от края на 60-те години кара османското правителство да осъзнае необходимостта от окончателно разрешаване на българския църковен въпрос.
Дългогодишните борби на българите за духовна самостоятелност постигат успех с учредяването на Българската екзархия. На 28 февруари 1870г. великият везир Али паша връчва на българските представители специален султански ферман, с който се узаконява духовната самостоятелност на българския народ в рамките на собствена Екзархия, която ще обхваща изцяло 13 епархии – Русенска, Шуменска, Търновска, Софийска, Вра-чанска, Ловчанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска и Велешка, и част от 4 други епар-хии – Варненска, без Варна и някои села, Сливенския санджак, Созополската кааза и Пловдивската епархия, без Пловдив, Станимака (днес Асеновград) и околните села, но заедно с 4 манастира, един от които е Бачковския. Тя трябва да се управлява от Свети синод и изборен екзарх, който да бъде утвърден и от Високата порта. Във фермана за Екархията за пръв път се очертават приблизителните граници на българската нация, която вече се споменава като “булгар милет”.
Издаването на фермана отново изостря българо-гръцкия конфликт, като висшите гръцки духовници се обявяват против неговото изпълнение.
На 8 март 1870г. се учредява “Временен смесен съвет”, който трябва да подготви устав на Екзархията. По-късно той се заменя с църковно-народен събор, който изготвя и на 14 май 1871г. приема официално Устав на Екзархията. В работата на събора вземат участие и представителите на тракийските и македонските българи, които не са упоменати във фермана. Съборът определя основните принципи и начала, върху които ще се офор-ми устройството на българската Екзархия. В Устава се предвижда съборно управление на църквата и изборност на управителните църковни органи.
В началото на месец януари 1872г. са арестувани тримата български владици – Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски и Иларион Ловчански. Това предизвиква многохилядна демонстрация на цариград-ските българи. Междувременно, на 16 февруари 1872г. за пръв български екзарх се назначава видинския митрополит Антим I. В резултат на това Патриаршията свиква църковен събор, който на 16 септември с.г. обя-вява Екзархията за схизматична.
Съгласно фермана от 1870г. през 1874г. в Скопската и Охридската епархии се провежда допитване до народа (т.нар. “плебисцит”) за принадлежността към коя от двете църкви иска да се присъедини. Резултатите потвърждават категорично българския характер на населението в тези области и карат османското правителство да издаде берати за владици и в двете области.
Създаването на Българската екзархия е най-значимото постижение на българите в епо-хата на Възраж-дането. То е резултат от усилията на народа в продължение на около век и води до духовното му обособяване и еманципиране. Значението на църковното движение и учредяването на Екзархията се коренят във факта, че през периода на борбата за неговия успешен край представлява борба за признаване на българската нация. Победата в църковното движение води до нейното легитимиране пред света. По този начин тя се превръща в първата ин-ституция на българите в условията на чужда и враждебна власт, което предопределя и многостранните й духов-ни, политически и просветни функции. Натрупания опит и нарастващото обществено влияние на възрожден-ската буржоазия се оказват необходими условия за осъществяването на българската освободителна революция.
Приключиха проверките и на двете ръце - двама проверители. Арбитражът ще продължи докъм понеделник. На арбитри отиват както обикновено около 20 % от темите. След това ще ги разшифроват поне 2 дена и още ден-два ще ги сверяват. Няма много готини бисери тази година. Специално им наредили да не събират бисери, но те пак си събират, разбира се.
