Любима лирика

[Ivo Penev]

първото мн ме радва

Колко?
Колкото.
Грешен отговор.
Колко?
Ммм... Много.
Докога?
Докогато.
Правилен отговор. Но пак на поправителен. За да си научиш, че 'завинаги' е за предпочитане.
Пък каквото ще да става...
-Ваня Щерева

[bird__]

Bird-Understander

by Craig Arnold


Of many reasons I love you here is one

the way you write me from the gate at the airport
so I can tell you everything will be alright

so you can tell me there is a bird
trapped in the terminal all the people
ignoring it because they do not know
what do with it except to leave it alone
until it scares itself to death

it makes you terribly terribly sad

You wish you could take the bird outside
and set it free or (failing that)
call a bird-understander
to come help the bird

All you can do is notice the bird
and feel for the bird and write
to tell me how language feels
impossibly useless

but you are wrong

You are a bird-understander
better than I could ever be
who make so many noises
and call them song

These are your own words
your way of noticing
and saying plainly
of not turning away
from hurt

you have offered them
to me I am only
giving them back

if only I could show you
how very useless
they are not

[FloWersOfEviL]

Добрите писма

Толкова радост извика
Писмото с добри новини!
Гледам клеймото на плика
И пътя му смятам във дни.

Мисля си: значи, когато
Бях вчера така натъжен,
Листчето, с радост богато,
Е вече летяло към мен.

Значи, така ни се струва
Понякога черен светът.
Хора, недейте тъгува –
Добрите писма са на път!

Валери Петров

[fak]

Как наебах самотата


- Кой драска по вратата ?
Мразим котки !
- Пусни ме, аз съм самотата !
Видех, че свети и помислих -
чакаш мен...
- Изчезвай ! Никого не чакам !
А тъкмо бех приготвил за вечеря
картинка с плаж... и аз лежа
събирайки със устни песъка
от голия корем на некаква,
която бе русалка...
Ех !
- Пусни ме... Няма да досаждам !
- Добре де, влизай !
И по-тихо !
Без друго се говори че мърсувам !
- Ще легна под леглото като куче...
- Прави каквото щеш ! Заспивам !
Но не заспах !
И нещо странно днес пълзеше
и сълзеше от стените...
Наверно го донесе тя –
натрапчивият влажен студ
от мъжка тоалетна на открито
Не се издържа повече...
- Ела !
А тя отдавна бе готова
и ледените й крака
сковаха всичкия ми ум.
- Ше те побъркам ! – й шептях
И преобръщах се отчаян.
- Ше те разкъсам! – й хриптях.
И късах, късах олигавен.
И плаках, но не се разбра,
и храчих, но не се усети.
И после...
Нищо после.
Да не би от самотата
некой трипер да е хванал...

Светослав Tерзийски-Батю

[The_iMMortal_f]

fak, това е мноогооо добро

и..

най-любимото ми..малко е длъжко , ама...

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!*

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

[Мила]

[ти`09]

ти
не си просто човек,
който идва или си отива,
ти идваш с колело и дъжд
и си отиваш, както тръгват
осъдените,
но осъдени на живот -
всеки ден
бавно отварящи очите си.

ти си едно дете.
ти си бал без маски.
ти си липса на море.

Мартин Колев

[Nattevandrer]

Вятър

В мрачините стремглаво политнал,
с остър писък разсякъл просторите,
разлюля моя дом като кораб
и разтърси могъщо вратите.

И с корава ръка по стъклата
побеснял блъсна лудо прозореца
и прозореца с трясък разтворил,
вътре втурна се бурният вятър.

Като острия смях на безумен
се разсипа стъклото в следите му
и зимния студ на горите
бясно вятърът хвърли върху ми.

По стената развя като знаме
и размята високо завесата,
и от бялата свещ ми отнесе
като жълт и повехнал лист пламъка.

Аз издигам с проклятие ръцете си
и те срещам със тежко проклятие,
повилнял и стремителен вятър,
в леден пламък превърнал сърцето ми!

[lubo_kostov]

Mъничко банално,макар изтъркано да ви звучи
самотата,драги господа,винаги горчи.
Проплаква през усмивка и се чуди откъде,
на някого името да извика,да го назове!

А той,горкият чува и се прави на глух,
иска му се за миг да остане без слух,
такъв егоизъм в човека е скътан...
такава малка трагедия над век разпилян.

Всеки гледа себе си да угоди,
няма навика чувствата на чуждия да навести.
Не обича да се меси в трудните неща,
а накрая печели единствено пепелта.

Огънят изгаря поради лицемерие наивно,
всеки образ между нас играе на пасивно.
Всяка капка чужд ентусиазъм
е остров от мечти на малък сън размазън.

За простия каприз мързелът ще доминира,
а съчувствието единствено в природата ще се намира.
Тя остана едничка истинска и категорична,
от поколения егоисти тъй много обична.
Любо Костов 3.03.2010

[lubo_kostov]

Понякога ще спя така дълбоко,
сънувайки коприна и сатен,
ще забравям мигом всичко тъй жестоко
и ще живея ден за ден.

Понякога ще мисля за живота
и колко хубав би той бил,
ако ти забравеше кивота
и веднъж ми върнеш поглед мил.

Понякога ще чувствам радост,
щастие ще капе чак от мен....
ще ме застигне първа младост,
и ще си кажа:колко хубав ден!

Но сега не съм толкоз жив,
че да разказвам за живота човешки,
нямам сили дори да съм див,
дори за последен акорд на моите грешки!

Утихна бурята,приливът отмина
пожарите изстинаха...дъждът отново спря,
сърцето със сълзи се топли в тази зима,
но накрая и то да взе,че да умря!
Любо Костов 16.05.2010

[lubo_kostov]

Незабравима

Родих се и започнах да сънувам,
безцветна палитра от чувства да бълнувам,
разчленени надежти от живот необятен,
приказки нежни и шепот приятен.

Родена от красотата на живота,
закърмена с чувства непознати нам,
сякаш всичко хубаво е музикална нота,
допреш ли се до нея,душата става храм.

Икона любовна,обич неземна,шепот дълбок,
умиращ и гаснещ пожар на живота в сън разнолик,
аз гния по тебе и чувствата стават кат някой кивот,
аз грея за тебе а ти грееш мой пъстър живот.

Ти бе красива,ти бе луна,ти бе слънце,ти бе просто душа,
пространство на красота и блян,несравним ароматен стан,
люлякови свещи,ален мак цъфти,розите горещи,любовта ми промълви.
Гората,небето,морето дори и дъгата...обичат те тебе повече от зората.
.................
Кой казва,че историкът не може да обича?
Нима той на останалите не може да прилича?
хронист на векове и спътник в часове,
той гледаше те скришом и тихо те зове!

Едва ли би го чуло тъмнокосото момиче,че то друго си мисли,
как да се пребори с живота,умът си непрекъснато бистри.
Вярва в любовта,но не вярва,че някой нея може да обича,
че то нейното какъв живот би било ако никого не я привлича!

Съжалявам създание неземно,че наскърбих самотата ти така внезапно,
намерението беше единствено да те обичам,щеше да бъде приятно.
Толкова си хубава,ще срещнеш някой,ще те срещне също той,
живейте си щастливо,обичайте си вий... а пък аз покой!!! ;(
Любо Костов 25.12.2009г.

[Boleyn]

Душата си поднесох чисто бяла,
разлистих я за теб и любовта,
оставих те да пишеш върху нея
и ред по ред изписа я така.

Изписа ти възторга, радостта си,
страданието, жаждата, страстта,
изписа на сърцето си терзанието,
как трудно се доказва верността.

Тъй дълго писа, къса даже листи,
защо не си помисли, че боли?
Захвърлена накрая я остави,
но ред един от нея не изтри.

И въпреки, че тъй е изтерзана,
издраскана, накъсана дори,
ти виж я как отново е готова,
вълшебство от любов да сътвори!

Ето я простила, чисто бяла,
усмихва ти се с моите очи,
закърпила любовните си рани,
по-влюбена от всякога блести!

Евгения Георгиева


Метрото - заразено с тежка вечер.
На нощ мирише. Хладна и сатенена.
Вагоните са в гръб. И са далечни.
Загубена съм малко и намерена.

По булеварди, бели като гълъби,
вървя, за да избягам от страха си.
Краката ми са лед. (А той е кръгъл.)
Фонтаните се смеят под носа си...

А зад гърба ми Айфел вдига кулата
и ме заплашва с ножа й ръждясал.
Очите ми са сухи. Парят скулите,
а Сена гълта сенките уплашени.

Пред Лувъра две врани се целуват.
Изглежда бял. Ненужен и затворен.
По плочките измислици рисувам
и няма никой, за да ме обори.

В градините на Тюйлери е вечер.
Бавно храня патици настръхнали.
Трохите чужди в шепите ми лепнат.
Студът е френски. Устните ми - български.

Павлина Йосева

[Maeve]

По пътя

Вървим, вървим и все по-трудно става.
На куп неща убягва същността.
Спокойно, бавно ни уеднаквява
на ежедневието монотонността.

Очите ни като карфици драскат
по слоя равен на покоя сив.
Не сме щастливи, нито пък нещастни –
все варианти на един мотив.

Все чудещи се, откъде да почнем,
как своя смешен бит да променим,
как не случайно, но и непорочно –
съвсем нарочно – как да издържим.

И търсейки и смисъл, и начало,
си спомняме изминатия път.
Най-първо беше дух. А после тяло.
А после то унищожи духа.


Наясно със света

Какво ще стане с мен – не зная.
До болка тих, до ужас сам,
вървя през този свят окаян,
окалян – сякаш съм Адам.

Какво ще стане? Много просто –
ще си простим и бяс, и мъст.
И ще си ходиме на гости:
Аз – шепа пръст, той – шепа пръст.

Борис Гуляшки

[Maeve]

Колко струва щастието?

- Колко струва щастието, старче?
- Безсънни нощи, чедо, над детското креватче;
умение да се погребваш и пак да се родиш;
търпение, когато почти ще се взривиш;
пречупената гордост, признатите лъжи;
изпросената помощ, когато ти тежи;
научени уроци в сълзи, вини и страх;
и не един признат или изкупен грях;
и дадената прошка, когато още ни боли;
и мъдрото смирение, когато сме сами!
На тебе думам, чедо, но ти на други разкажи
за истинското щастие, платено не с пари -
с любов и будни нощи над детското креватче,
когато собствената ти душа като кърмаче плаче!

***

Докъде искаш, Господи, да порасна?
Да обичам въпреки - успях!
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях!

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки - можах!
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах!

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки - не спрях!
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките - летях!

Въпреки че скръб ме дави,
смея се и през сълзи!
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли?

[Norwegian Wood]

Greetings with my favourite Bulgarian chalga poet - Mr. Evtim Evtimov




Хора, подарете цвете,
хора, запомнете ни добре!
Гордост е да служиш в редовете
на България и МВР.

[mecho]

Второ капричио за Гойя

Омръзна ми да бъда нощна смяна.
От тъмнината станах суеверен.
Приятел ми е,
враг ли е,
еднакво го отбягвам.
С точността на прилепи се разминаваме.

Станал съм несигурен и подозрителен.
Вече по инстинкт налучквам само
кой ми се усмихва в тъмното
и кой се мръщи.

... Иска ми се бодър да посрещам слънцето.
Може в първия момент да зажумя.
Ще свикна.
Някаква си птица сутрн пеела -
славей ли, какво ли го наричали...
Казват че било приятно.

Парадокс

Темата е за себеподобните.

Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Страшно.

Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.

Някога все пак ще ме достигне.

Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство -
равни дози сладост и омраза.)

Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)

Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.

В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.

И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.

Константин Павлов