Такаа,да споделя и аз. Моето есе съдържа горе-долу това (много мразя да обяснявам написаното,никога не се добива същата представа като при четене):действието се развива по време на мач,в обикновено заведение,препълнено с хора.Гледната точка е през очите на "ние"-младите хора,зрелостниците,с все още живи идеали за света и вяра в сбъдването на живота такъв,какъвто го виждаме в мечтите си.Връзката ми с "те" идва от това,че нашето виждане ще се промени и представям няколко "те",за да разкрия тази неизбежна промяна.В случая майка :с колеги,която се срамува от детето си,защото е гей,а същият този човек се оказва наш приятел.След това виждам по-малките ученици,посетители на заведението .След размисли за тях,колко бързо искат да пораснат, стигам до това,че ние не вярваме как "те" ще се превърнат един ден в "ние".Последно спирам поглед на едно семейство,накратко- мечтите им са отнети от кризата.Мачът свършва и правя последните си заключения,че хората си тръгват,жребият им е неясен,защото животът разделя хората на отбори.Но сред многотограници има едно общо,всички те са част от един по-голям отбор,играещ на малък страдион на Балканите, и трудностите по терена са еднакви за всички. Но само колективната игра може да променя резултата.В началото бях говорила,че за нас,младите хора, небето е единствената граница и затова завърших с нещо от сорта,че ако границите на игрището са ясно очертани,то хората избират дали да поставят други.
Благодаря,ако някой е проявил желание да го прочете! 
