Любима лирика

[Lord]

тва па ако е поезия, аз съм трамвай. Достатъчно ги владея, за да ти кажа, че в тея простотии, дето си ги постнал нищо поетично няма, то e се едно да си праскаш изречения , дето даже не са изречения. Някой като почне да пише в колонки се за поет се има, научете се първo на туй онуй и после пишете.

Cur, collega, cur?! Mihi triste est...

[Jamesmagno]

Ми то аз май принципно мразя стихове. Особено, заради фактът, че ми е ясна схемата на стихоплетството и не е никак сложно. Мога да ви направя една поема, която да ви изглежда гениална, но... какъв е смисълът.

Единственият, който си заслужава е Дебелянов. Никакъв Шекспир, никакъв Пушкин, никакъв Жуковски. Никой. Дебелянов. Точка. Единственият, който е успявал да ме трогне, но стиховете му са прости.

Ти си ЕПИК!!!!!! Дълбок поклон, до под земята! Нееееееееееееееееееееееееееее.....

[Norwegian Wood]

Mihi triste est...

Bonjour tristesse!

[invisible]

Никакъв Шекспир, никакъв Пушкин, никакъв Жуковски. Никой. Дебелянов. Точка.

съжалявам момчета
вратата, торбичката и за хляб

[Lord]

Хоп, още един Стоил Рошкев:

ОБВЕТРЕН ОТ ПЛАЖ

Преди красив,
сега наркоман
направо от скалата
се боцна
в морските вени.
С почерк
заплува в грохота
под съпровод
от крясъци
на чайки парапланеристки.

[Boleyn]

Клетва

Когато нищо друго няма
във този свят, разполовен
на истина и на измама,
невярваща, ти вярвай в мен.

Дори когато те излъжа
невъзмутим или смутен,
заклевам те! и ти си длъжна,
презирай ме, но вярвай в мен.

Когато вече ни разделя
безсънна нощ и нервен ден,
във понеделник и неделя
ти непременно вярвай в мен.

Не в здравите ни златни обръчи,
в хербария ни изсушен
с реликвите на прашна обич,
не в спомена, а вярвай в мен.

Защото в битката неравна,
което водим сякаш век,
със теб сме станали отдавна
един живот, един човек.

Недялко Йорданов

[Boris]

За тези дни ти разкажи,
за тровещото лицемерие,
което с клевети, с лъжи
уби там вяра и доверие.

[Norwegian Wood]

Тук всичко е минало – знае се: славно.
Тук всичко е бъдеще – знае се: светло.
Но няма го,
няма го настоящето –
и понеже го няма,
е вечно.

(из поема на Едвин Сугарев)

[Nattevandrer]

Тук всичко е минало – знае се: славно.
Тук всичко е бъдеще – знае се: светло.
Но няма го,
няма го настоящето –
и понеже го няма,
е вечно.

(из поема на Едвин Сугарев)

Много ми харесва.

Сиви - стените

Сиви стените,
бели тополите,
наместват се враните.

Бяга реката, над нея шлифери,
над шлиферите облаци
сини-зелени-червени-сезан.

Жълта машина гнезда изравя,
прекъсва, кашлица я възпира:
урежда, урежда ново шосе.

Заспи земята,
небето светне - отминало заблещука.
Къде ги къщите?
Къде ги клоните?
Само са враните - черните дупки.

Навред се слуша: мърдат пера,
човки отварят - гърлата бълбукат:
доливат в тъмното още по-тъмно.

-- Биньо Иванов

Ако някой знае нещо любопитно за този поет или пък го е чел, да препоръча още неща, моля.

[Gormoth]

HAD I the heavens' embroidered cloths,
Enwrought with the golden and silver light,
The blue and the dim and the dark cloths
Of night and light and half-light,
I would spread the cloths under your feet
But I, being poor, have only my dreams;
I have spread my dreams beneath your feet;
Tread softly because you tread on my dreams...
William Butler Yeats

[Nattevandrer]

Пияният кораб

Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.

Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.

Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.

Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.

В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.

Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.

Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.

Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!

Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.

Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.

Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.

Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.

Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.

Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.

Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…

А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то….
Коленичех тогава – по-слаб от жена.

Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.

Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –

аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон,

луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),

аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелщром се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.

Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!

Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!

Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.

Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.

-- А. Рембо

[Norwegian Wood]

Марина Цветаева - до поискване

(Георги Рупчев)

Позволете ми да Ви пиша.
Единствен въпрос поне.
Отговорете, моля: защо издишат
нашите стихове, а Вашите - не?
Сигурно сме били разточителни
в поетския си захлас,
та излапахме до трошичка
и неприкосновения си запас.
Оттогава вървим по гости -
от дом в дом, от влак на влак.
Дъжд вали и ни бърка посоките.
Но с природата няма как.
Пък и мястото си е сменила
ориентирната бяла бреза.
(“Я слишком сама любила
смеяться, когда нельзя...”)
Позволете ми да Ви пиша,
че брезата все още расте,
че разгръщаме Вашите книжки
М. Башева, както Есенин чете,
както Дяволът чете Евангелието,
позволете ми да Ви чета
и да мисля - Вие едва ли
сте приключила със света.

[Nattevandrer]

Jag tänker

Jag tänker på vad jag övergivit
jag tänker på min övergivenhet....

Den djupa kvällen djupnar, allt är stilla:
Ett hundskall klingar långt ur fjärran ensamhet.
Ett fönster lyser - elden vaktar kojan . . .
En stjärna faller - det var höstens stjärna!
Nu drog den vita sommarn bort sin hand
och lät sin gullring falla ner i tjärnen
som pant för löftet om ett annat land!
Och kunde jag den glömda formeln minnas
och kunde jag den gyllne ringen finna,
då vore sommarn min i evighet . . .

Jag tänker på vad jag har övergivit,
jag tänker på min övergivenhet . . .

-- Gunnar Ekelöf, "Sorgen och stjärnan" (1936)

[Maeve]

Понякогa e обич дa си тpъгнeш
от xоpaтa, които сa ти близки.
Oстaвяш нaстpaнa вeнeцa тpънeн
и зaминaвaш тиxо, бeз въздишки.

И знaeш, чe слeд тeб нe щe зaтичaт,
мaкap зa миг дa ги e зaболяло.
Излишнa e фaлшивaтa тpaгичност
в eднa отдaвнa тъpсeнa paздялa.

A имa нeщо тъжно - дa съзнaвaш,
когaто добpоволно си отивaш,
чe xоpaтa, които тук остaвaт,
бeз тeб щe бъдaт мaлко по-щaстливи...

Из стихосбирката "Сняг и нежност" - Гергина Дворецка

[Norwegian Wood]

тома марков

Не мога да ти обещая,
че ще съм добър човек.
Това е едно от малкото
неща, които няма да скрия –
останалото ще погреба
под характера си. Сега в
пространството между
мен в хотелската стая,
улицата между хотела
и блока отсрещен
прилича на троен
сандвич от звук – моето
тихо тананикане, докато пиша,
тихата прахосмукачка на
чистачката в другата стая,
далечен самолет отгоре,
пиано някакво някъде в
блока от другата страна
на улицата, която покрай
него се храни със
сонати от Барток и Брамс…
… и всичко това вечно и
завинаги точно сега ми говори:
не мога да ти обещая,
че ще съм добър човек.
Когато веднъж те съгледа,
един приятел ми каза: тя цялата
е на 18, на теб само едното ти
рамо е на трийсет и шест…
Попита ме какво ще направя. Аз
реших никога да не ти обещавам,
че ще бъда добър човек. – Знам,
след мен много, много други
ще постъпват с теб различно.

поема от зимата

болки от африка мигрена от китай
само за гинсбърг и бъроуз ли танжер е рай
само ми кажи какво консумираш
и аз ще ти кажа какво халюцинираш

как всичко отначало ще започне така
как вървиш по паветата на дондуков едва
сред децата на софия които се влачат
с кесии с лепило в ръце вървят и плачат

как ходят и не усещат никакъв глад
над софия днес вали не дъжд а сняг
квартали предградия излюпват наркомани
от студените здания на своето съзнание

под силата на навика съня халюцинацията
над бавното движение на колите на полицията
ти сега вървиш по дондуков едва
само страхът затопля твоята глава

с деца с кесии с пиаци с таксита
с хероин безплатен само в мислите
които те спохождат един два три дни
но ти не купуваш ако със всичкия си

защото се мислиш едновременно за двама
за негър от нигерия и негър от гана
които тъгуват по тревата на африка
по дондуков вървящи под зимата на софия

където децата не спират да вървят
с кесии с лепило с пет кинта в ръка
които както всичко се превръщат в прах
който на шипка 6 продават без страх

защото всичко се купува и всичко се продава
и стоката на влюбените отдавна нищо не струва
когато изчезне твоят любимммммммммммм
който властите наричат хероиннннннннннннннн

черни срещу черни сме всички сега
това не е провал това е нечия ръка
суха изпрашена черна или бяла
винаги добре дошла ако не е закъсняла

под лилавия здрач над градското небе
към всеки тръгнал към някое е-кафе
тая върви по пътя му и гледа как я кара
неговата вечер през иглата тя прекарва

косите ти очите ти и устните са същите
от три дни е петък и ти си себе си
кой се интересува от другите и теб
кой ще помилва твойто болно сърце

на фолио на помпа на смъркане от фас
по прах в който стъпваш се прибираш у вас
кажи ми колко пъти си искал да спреш
и аз ще ти кажа кога ще умреш