Стихотворения на форумците ІІ

[Equilibrium]

13

Знаеш ли какво
кара вените
да прокапват
със злост
с отрова
със слабостта
на човека
загубил своя мир
загубил ориентир -
овчедуш и мъртъв.
разгневен.
Безмълвно следващ
невидимия си пастир.

И мракът
що кара да гние :
развил плътта си
като килим
и няма светлина
няма полъх
няма и звезди.
Няма белота
която него да измие.
Гняв и огън
на жар изпепелени
въглен сам - човека
неспособен на промени.

Знаеш ли какво
всеки ден
заглъхнал в нощ
кара мен да гния
да се раждам в ярост
да утихвам в мъка
да псувам
да кълна
да хвърлям болка
и да извивам злост
изцедил визия
замръкнал в очите
разголил всяка своя кост?

Тях безчестието
събужда кално
в разгневени вълни.
Тях злият човек
смеещ театрално
да подиграва
по-слабите души
разбужда с длето.
И мракът
и вените
и костите ми крещят:
смърт за всеки тиран
смърт за душата
и за окапалата му плът.

Аз съм само
псевдо-поет:
дете на листата,
копеле на музиката,
треска в бодливия плет.
Ала ще дойдат времена
и всеки тиран
ще падне в калта;
и в гневния плам
сред най-черна слана
дъжд ще завали.
И от вечните окови
низвергнатите ще освободи.

[Kristo]

В недоизгладена опаковка,
насъбрани думи, душевна глъч.
Мислите ти са в масовка,
мозъчна - не, а ментална смърт!
Ти твориш, но творчество няма,
какво да измислиш ново сега?
Каузи обществени, лирични драми,
изпълнени с лъжлива тъга...
Нас ли залъгваш, че си богат
на идеи, емоции или муза?
Сляп ли е днес целият свят,
че без причина ти дава заслуга?
И със запетайки и хиляди тирета,
да обясниш една идея безсмислена,
ти сега твърдиш, че си Поетът,
и вярваш, че твориш истински...

[Equilibrium]

Тътен

Чуй ме,
народе световен
с изгнили сърца
и мухлясали криле.
Наследник вековен
на най-тежка съдба
що отредиха ти
вси богове.

Чуй ме и
огрей морни очи.
В гнева на покора
забито знаме стои
и в пламък
на пепел не става;
и дърво-камък
стои и пее; не изтлява.

Отново унизени стоим
в сянка на сянката
пушек сред душливия дим
всеки - мравка в катран,
вкопчена в сламката
с живот окован
и из пръстта рием; летим.

На устите - восък
слепено мъртвило
език и душа заглушило
и словата политат
в гняв и болка родени
- и умират без гък
смазани
неизречени
потушени.

Ние кои сме, питаш?
Аз ще ти кажа кои:
ние сме робите на Нерон
що огън целуна;
ние сме жертвите
на всяка велика война
ние сме поети и шлака
боклуци и буржоазни звена
ние сме дъх на градска тъмнина
и озверелият скот във всяка гнила гора
ние сме робите,
робите оковани в служба на света.

И за всяко изтръгнато
в кървави ръце сърце
за всяка откъсната
от очите морни сълза
за всичко, което бе
и което все още е
ще вдигнем буря
която да разсее тази мъгла.

И светът ще потрепери
под гневния ритъм
на хиляди
на хиляди
на хиляди крака.

[Equilibrium]

Мъртвило

Като сплав
омастиляват се небесата
с изпръхналата
разрита земна твърд
и в гняв,
сред пепел, 'децата'
що ние се зовем
творят не живот
а вечна смърт.

Човечеството
е модерно
и сред бетон и стъкло
като слънчоглед вирее.
Замлъкнали,
трели без материя
изтръгнати из стъбло
(забрава във времето)
под асфалта ни тлеят.

Виждам ви очите
виждам и ръцете
разперени в прегръдка
за жадуваната еволюция.
Виждам и искрите
на работници
и безработници
на просяци,
и деца,
на родители,
на просветители;
поети,
сякаш всички проклети
да вземат димна глътка
от своята илюзия.

И като мравки ходим
из магазини
скитащи за къс материя
на който да робуваме.
Дъвчем в устата кал
животът мажем в грим
и претендираме,
че всъщност възвишено бленуваме.

Видях вашите мечти
видях в бетона
вклинените съдби
видях поривите човешки
видях дъска
на която аз и вие
сме от плът и кръв пешки.

Само,
от всички молове
жилища и еволюции
въпроси повдигнати
и нерешени резолюции...
от всички стъкла в очите
и светлини в съдбите -
не ви видях душите.

Вие сте мъртви
едно незрящо око.
Ние сме мъртви.
Мъртво, мъртво звено.

[Ivo Penev]

Водно огледало

Край езерото сядам вечер,
потапям поглед в бистрата вода,
запращам мисълта си надалече,
дълбоко в мойта самота.
Разпенвам с пръсти плитчините,
но в дълбините болката тая,
и сякаш виждам във вълните отминалите времена.
А там потъна младостта отнета,
копнеж един, несбъдната мечта,
на този прашен път отколен,
остана там.. и моята душа.

[Scorpion]

Иво, твоето е най-доброто, което съм чел в този форум.

[Ivo Penev]

мерси брат,оценявам го,имам и други,но са доста минорни

[FightForFreedom]

If I should leave you at peace
you will live in one piece.
If I should not destroy you now
you will manage to survive somehow.

But I know you want to be annihilated
and I promise you will be sacrificed,
you will scream in pain and terror,
this will be your end, I swear, there's no error.

Oh, I will take you apart
your demise is certain
you have my word - you'll die!
no one recovers from that.

The cold metal pierces your heart
see my happy eyes,
did you lose breath?
you are being taken by death.

[_Stella_]

Ето едно дооста старичко =)

Сутрешна роса

Небето от радост плаче.
Бистра капка
се стича върху красивото кокиче,
камбанката му го покрива като шапка.
Откъсвам цветето,
а то ухае ли, ухае.
Подсказва ми, че той знае
и птиче долита с писмо до крачето.
И ето че съм заобиколена от сутрешна роса,
отмятам моята коса.
Счупвам кървавия печат,
а птичето отлита далеч.
Една калинка ме полазва,
зачитам писмото и весела тръпка ме налазва.
"Завинаги", с тази дума то завършва,
а моето кокиче се прекършва.
Калинката се изгубва в безкрайността,
а аз запявам сама песента на любовта.

28.05.2007 г.

[Equilibrium]

Малко по-нестих от мен, ама не знам къде да го метна.

История за царството.

Имало едно време едно царство...
...така започват доста приказни истории. И не чак толкова приказни, всъщност. Тази май е от умерено реалните такива, в които място за захарни памуци няма.

Имало едно време едно царство. От време на време било поразкъсвано от чуждо владичество, но това царство и до днес остава една от първите обособени държави на европейска земя. Това царство също така и до днес остава единственото, запазило наименованието си над 1300 години, независимо през какви периоди е минало.

Това царство имало и всъщност още има неща, които не отстъпват на тъй или инак много по-извести държави и географски площи. Култура, традиции, природа - всичко било на особено високо ниво като съдържание, макар и, естествено, нищожно в сравнение с оставеното в модерните времена от Римската империя, например.

Това царство било и земя на горди хора с чест и доблест, които малко или много се проявявали в историята със своите дела, ум и проницателност. Естествено, из българските предели се срещали и другия полюс на това, но като цяло духът на народа на това царство бил силен. Доказвала го и съпротивата, проявена скришом или не толкова скришом по време на едно пет вековно робство. Сега на места децата на тези, чиято кръв земята е попила, наричат това 'османско присъствие'.

Този народ в това царство се доказал като велик и след Освобождението си, макар и да бил силно ограничаван от независими от полето му на изява фактори. Духът му бил смайващ, както доказват мобилизациите на народа при не една или две войни. Уви, грешни завои в политиката не успели да го оползотворят както трябва и допуснали не една или две грешки, които довели до оставане в сянка на това царство.

После настъпили други времена, които не са за обсъждане точно в този блогпост. Всъщност, в този пост няма да чуете нещо особено ново или иновативно. Ще чуете нещо, което от време на време се дъвче от различни хора и се преповръща като втръснала песен. Но текстът на тази песен и посланието й, макар и възприети, остават без някакъв ефект. Донякъде разбираемо.

Обликът на днешното царство (което не е царство, все пак), е малко по-различен. Гордите хора са избили своята гордост в някаква друга насока, продиктувани от социални, икономически и прочие фактори. Истински гордите в онзи смисъл са много малко и стоят окаляни сред масите.

Вместо да се пазят културните наследства се изграждат нови, модерни 'културни' площи. Масовата западна култура ги е нарекла кратко, ударно и ясно - 'молове'. На мястото на Самуиловата крепост в традициите и въжделенията стои с искрящи букви 'Mall of Sofia' или друго по-отговарящо на нуждите на модерното общество име.

Вместо мобилизация - не, не говоря за милитаристични наклонности, нито искам да пропагандирам такива, цари демотивация и апатия - в културен, социален, политически аспект. Сигурно и в друг. Може би това е правилното в така или иначе информационна епоха, която улеснява функциите на мозъка и тялото и всячески се старае да ги замества с механизирани такива. Може би.

Но в същото време този демотивиран народ, наследник на над 1300 години болка, могъщество, разцвети и падения -- той е недоволен. Недоволен е от всичко. Недоволен е, че е трудно. Недоволен е от политиците си, недоволен е и от другите. Недоволен е, че е мръсно. Недоволен е, че бившето царство е значително по-назад от много други държави и сегашният съюз от земи на бивши империи гледа с доста, доста лошо око на него.

В още по-същото време този културен инвалид с масов характер търси лесното. Покрай кратковременната ми работа видях много неща от по-близък план. Всъщност, още с наемането и обявяването й имаше парадокс - масово хора се оплакваха (бяха недоволни), че нямат пари, няма работа, която да им се предложи и прочие. Но не я приеха поради различни извинения. След търсенето на лесното идва апатията. Масово негласуване поради неприложими и недостойни кандидати (което донякъде е вярно, това ни е ясно на всички). Но какво ще се промени, ако вотиращият е с нагласата 'Оф, това са поредните. Нека избия по-малкото зло.'? Народът може да се превърне в пътепоказателя и коректора на политическата власт, стига да е единен. И стига да желае. Огледалните образи на политиците са лесно откриваеми в народа. А не мисля, че може да се очаква активна политическа дейност с резултати при масово апатичен народ.

Недоволството за мръсотията е ръководено от интересен принцип - потребителят на молове и на информационни проявления от модерната ера е силно възмутен от това явление. В същото време така и не се е научил да ползва разделни контейнери за отпадъци по предназначение и смята, че една хартийка или фас, хвърлени на земята, все ще се почистят някак от само себе си. Или пък са малки, кой ще ги забележи?

България изостава като инфраструктура и звена на държавно ръководство по много параграфи. Културният съвременен наследник на онези, които преди са населявали царството, е в дива ярост и от устата му огнено хвърчи слюнка от това му емоционално положение. В същото време той е единак. Ръководи го един много ситуативен принцип, в който той се старае да свърши физическа или интелектуална работа, която да е под средното ниво. Понякога тя дори не е и минимума. Той може, но не иска да работи за обществото. Това го изпълва с подозрение, че ще остане прецакан. От 5-те ми часа работа днес, колегата ми пропусна час и тридесет. 1/3 от времето остана неоползотворено. Най-прост пример с нетолкова дива показност.

Тези неща са ви втръснали, знам. Предполагам ще има въпроси и аз какво толкова съм направил, че искам сметка от другите. Не съм велик и едва ли ще бъда. Не съм и крайно активен гражданин в който и да е от аспектите, за да съм пример за подражание. Но това, което зависи от мен и е в моите възможности го правя. Познавам и немалко други хора, които го правят - мои приятели, познати, или по-далечни субекти. Те го могат.

Всъщност, всички го можем, но не го искаме като че ли.
Дотогава плюем по другия, по съседния. Плюем по водещите органи, плюем по положението, инфраструктурите, природата, психиката на българина.
А в същото време из говорителят на модерния човек - "Facebook" грее гордата група, обърнала иронията на една българска хип-хоп банда със сякаш тупащо се в гърдите заглавие "Животът Ни Е Поп-Фолк".

Наздраве. Малко като в Ботевата механа литературна, само че нашата е по-модерна и е на третият етаж на мола, между бутици и аутлети. Но опиянеността като че ли не трае дори в нея. Някъде между процепите в таваните е, за които, естествено, не сме ние виновни.

[Ivo Penev]

Надежда

В душата ми настана зима,
смрази дълбоко всичко в мен,
съня бленувам всяка вечер,
във празни мисли потопен.
Очи затварям и политам,
далеч във мойта суета,
и себе си аз там откривам,
захвърлен сам накрай света.
От верую лишен осъмнах,
загубил всичко свято в мен,
очи отворих и го зърнах -
не беше нощ, а светъл ден!

[Jamesmagno]

[lunatic_moon]

Щом е вярно, че споделената скръб е половин скръб и споделеният грях е половин грях, следователно споделената боза е половин боза, така че ето малко боза :

Довиждане

Прегръдка. Целувка. И тръгваш си.
Без да кажеш довиждане.
Щото, казваш, била съм в сърцето ти
и там постоянно ти виждаш ме.

Прегръдка. Целувка. И тръгваш си.
Щом не искаш да кажеш довиждане,
остани. И целувай, прегръщай ме,
и прошепвай ми нежно "обичам те".

Прегръдка. Целувка. И тръгвам си.
И не казвам довиждане.
Щом ме виждаш и без да съм с теб,
то защо ние с теб да се виждаме?!

[Jamesmagno]

Браво! Много добро, много! Рядко добро!

[Equilibrium]

Гласът на Стиха*

Ние сме тези
чиито глави увиснаха
с мухи по тях
прокълнати от Пазачите;
ние сме тези
чиито очи искряха
сетне станаха прах
прах по ръцете на Палачите.

И светът замря
за да прогледнат слепите
за да рухнат стените
за да пишат поетите
за да творят творците
за да плачат музите
и да се изковат мечтите.

Ние сме тези
чиято кръв тече
из канавките на Града
алена и гъста
ярък рисунък, що изрече
думите стоманени
които ще пробият Срама

Нямаме имена
нямаме и тяло
нямаме глад,
защото нямаме и храна.
Съществуването ни е умряло
прекъснат зародиш
в сянка на светлина.

Бяхме родени мъртви,
за да умрем живи.

И по клуповете ни
докато мозък смучат мухи
застинали над безжизнени тела -
Светът ще отвори своите очи
огън нормите и правилата ще изпепели
и от изтръгнатите езици и гърла
ще се роди, кървясала и дишаща -
С В О Б О Д А.

*повлияно от групата Verse